Черногледецът

Толкова по-млада, беше. Толкова наивна, а морално извисена. Тя се милваше и топлеше с шепот, чуруликаше светло и дори присъствието й беше усмивка. Трябваше да ме е напуснала отдавна, не бих я възпрял, но не можех и да я поощря повече отколкото я поощрявах с мрачният си характер. Имах нужда от нея, ако не я бях срещнал щеше да ми бъде по-леко. Пристрастил се бях, обезболяващо ми действаше и бавно, бавно се износваше. Криеше сълзи и понякога отпущаше пара в скандали. По-красива ставаше тогава. Прегръщах я, след минута вече се усмихваше. Опитваше се да ми върне вярата с милувките си. Надеждата ми с факта, че я има. Сарказмът ми да усмири в поезията на аромата си. Фриволна беше, така й отиваше. Цвят който умее да се радва, кожа способна да се отдава до душа, тяло разтварящо се до най-дълбоки мисли. Лееща се, обичлива, с нрав на гальовна домашна котка. Моя, невероятна, игриви духове в едно тяло. Зрелище беше дори вятър да развее косите й. Да свие един крак и преведе глава за да види дали чорапогащника й няма бримка. Да те погледне в очите или да надраска челото си с мислещи

Уникалната

Какво търсеше на този плаж богинята? Тук сред простосмъртните. Без охрана, без жреци, без онези които държат златният ключ за храма. Да не би да е нейна двойница? По-списанията и на екрана изглежда по-висока, но е тя. Има нещо в израза и толкова уникално, че природата не може повторно да пресъздаде. Прилича на недоумение и на изненада, леко колебание, опитва се да приеме на шега това което вижда, но не успява. Минават й учудващи за нея мисли, не им се подава. Шокирана е от тях и леко възбудена, замръзнала в хазартно усещане, чувства се обладана от демони. Разтворила е широко нервни окончания. Вижда се бездна и се бои да не бъде погълната сама от себе си и част от нея го желае. В желанието има нещо еротично, нещо по-различно, ала сила някаква я възпира. Похотливи хрумвания се разхождат в нея като мравки, наслаждава им се от разстояние, тайни нейни някакви които е притаила и до които никой не може да се докосне, нито да я заподозре. В крехко равновесие е везната й на разум и емоция, на свой морал и сладострастна безпринципност, на личности постулати и чувствена плазма, на воля и изкушения. Кипящо противоречие е изписано в изражението й. Екзотично и насмешливо, фриволно, но и дълбоко. Усмивката й е на границата на болката. Не, неповторима е. Не може да е друга. Тя е, на съвсем обикновен плаж. Не са я обградили деца за автографи, нито е простреляна от стотици погледи. Само аз изглежда я познах и я гледам през сламена шапка. Не искам да я притесня. Толкова е естествена е сега. Искам да забравя звездата и да виждам жената. Много по-красива е. Свалила е горнището си. Изглежда бюста не й е преправян, хирурга й е самата природа. Има драстични отклонения от калъпа по който ги отливат за да влязат в стандартите на масовата употреба. Не прилича на шоколадово украшение, а на есен с щедър плод. Жена със своето тяло и желания. Пищна е, почти умопомрачителна. Чувствам въздуха напоен от упойващи аерозоли на соковете които кипят в нея. Сянката на чадъра й леко се е отместила. Слънцето се възползва от невниманието й и грубо хапе кожата й, но тя сякаш не го усеща. Продължава да се усмихва унесено. 
Приближава се някакъв тип към нея. Мършав, светлокож, зачервен. С мърлява руса брада. Прилича на селянин. Много е далеч от обичайното обкръжение с което я виждам на снимките. Изглежда притеснен, но повече раздразнен. Говори високо, тя се смее. Той се ядосва повече. Отговаря му с шеги. Накрая се разсмива и той. Целуват се. От разговора им долових, че си имат някакъв проблем с някакъв паричен превод. Нещо дребно, чисто бюрократично и дразнещо. Нещо което ги забавя. Беше бесен и нарече длъжностните лица с безброй колоритни имена. Трябваше да ги запиша. Наистина бяха особено оригинални. После се успокои и се излегна до нея. Нищо и никакъв. Как се е домогнал до нея? Е, в жените няма логика. Разтворила е небето заради него и е слязла. От приказките им обаче започва да ми прилошава. Блудкави са. Повръща ми се чак. Тази се мисли за своя лирическа героиня и както не мога да слушам песните й, сега не мога да слушам и нея. Някакво отпътуване, доколкото разбирам се отказва и от кариерата си. Други едни сополи със захар в същият стил. Не мога и да ида да се окъпя за да избегна изтезанието. Дъщерята някъде се забави. Не мога да оставя чантата с парите и документите без надзор. Ще трябва да се примиря и да изслушам сантименталните глезотии. Дано не споменат думата любов, че ще стана и ще ги напляскам. И двамата. Споменаха я, не ги наплясках. Целунаха се няколко пъти, после стана и тръгна да оправя неуредиците им. Тя сложи шапката върху лицето си и изглежда заспа, а сянката от чадъра се отместваше ли, отместваше. Да се надявам мазилата й са добри иначе ще се чувства като в казана на деветият кръг. Хубаво ще запомни началото на новият си живот. Ама и какво решение! Да се възхитя ли, да се надсмея ли? Не завиждам на феновете й. Не обичам стила й, но не може да се отрече. Тя е уникална. Дори, аз, усещам лека носталгия. Иде ми да отида при нея. Да й кажа, че ще липсва. Както на тези които я обичат, така

Рижаво куче на кръстопът

Беше проститутка, но и повярвах, че ме обича. Откраднах я от сводниците й. Четири граници прекосихме. Май беше голяма забава, не съм сигурен, тогава ме беше страх. Тя пък се кискаше. Приличаше на голямо дете. Не изглеждаше истинска. Като прожектирана. Изпитвах опасения, че ще се събудя и тя ще изчезне. Струваше ми се, че я познавам отдавна. Нямаше откъде. Ровех в паметта си, но нямаше откъде да я познавам. Каза ми, че е създадена за щастие. Да донесе щастие на един – единствен човек. На мен. Повярвах й. На никого друг. Повярвах й.
Повярвах й и след месеци когато ме помоли да продам дом, кола, цялата покъщнина която още имаше някаква оборотна стойност, изтеглих и всичките си спестявания, изглеждаше налудничаво, но и дадох пълна власт да разполага с него. Няма да ти разказвам за бизнес – плановете й, изглеждаха ми налудничави, но й повярвах. Работите й първо тръгнаха добре. Не съжалявах, че съм поел риска. Когато започнаха да се появяват и проблемите, мислих, че ще е временно и тя ще овладее положението. Вярвах й до последно. Не загубих и вяра в нея когато тя изчезна. Остави ме почти на улицата. Не си позволих да я намразя. Това щеше да ме прегази. Изборът си беше мой. Казваха ми често, че съм наивен. Съгласявах се привидно, но в себе си, знаех, че не съм.

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...