Захарен памук

 -Помниш ли малката?

Главата й изпод мишницата ми, отпусната на рамото като на възглавница. Котешко съприкосновение с очи на сърна - топли, влажни, две утешителни чудеса които с настъпване на деня ще изчезнат...

Връщат ме години назад.

Не знам да й разкажа ли, има ли смисъл?

Какви ли илюзии има още за мен?

Как ме откри? Търсила ли ме е или се срещнахме случайно?

Тя ме позна веднага. Аз също, но на твърде хубавите случки гледам недоверчиво.

Тази нощ си дължахме, тогава бяхме твърде млади за да я имаме. Тридесет години минаха. Бях на седем, тя на шест. Страшна двойка, момиче буйно като момче, лидер в игрите на индианци, вечният вожд, с една глава над останалите в племето и момче като вейка с дълга почти до кръста коса и две обици.

Не знам пред вожда или пред дамата се опитах да покажа смелостта си…

-Какво дали помня? Всичко, всичко помня.

Имах чувството, че не е надала и сантиметър на ръст, само гърдите й бяха пораснали. И дълга коса си беше пуснала, а аз отдавна остригах своята. Грим вместо боите на войната, вместо гердан от миди – сребърно колие. Истинска, а не рисувана с химикал татуировка на рамото. Малко по-плътен глас, но същата. Пак я чувствах по-голямата и по-решителна от мен.

-Научих по-късно, че старите наричат онази пукнатина в скалите: „клозета на мечката.”

-Не -засмя се. - „Клозета на мечката с ревматизъм”, това е името. Пълното.

-Звучи ми много украсено.

-Не е. Точно така е - заспори.

Детинска сцена, но моят смях си беше фалшив. Стягаха ме гърдите. Усети ме, сигурен бях, че ще ме усети. Всъщност правих всичко възможно да се отпусна от сърце. Не ставаше. Заразпитва ме как я карам. Да я лъжа не си заслужаваше. Нищо съществено не казах, защото нищо съществено и нямаше.

История нямам, имам ежедневие.

За да имаш бъдеще, трябва да имаш надежди. Аз си имам настояще, но поне нямам разочарования. За децата – нищо. Просто за тях не знам много. С майка си са, далече. Разчитам на бившата си съпруга, че е прецизен човек и си е намерила партньор който да ги възпитава. Най-доброто което можеше да им се случи е, че се разделихме. От мен нямаше да научат много, а трябва. Квартирата ми е платена за този месец, за другият вече, разчитам на новата работа. Веднъж ме заведоха в болница с алкохолно отравяне. Преди четиринадесет години беше. Нямам и една наказателна точка в книжката. Постоянна връзка също нямам. Виждам снощи нещо което ми прилича на вълшебство. Не съм пил толкова, че да започнат да ми се привиждат неща.

Съвсем спокойно я питам, тя ли е. Да си призная, изобщо не бях вътре в себе си толкова спокоен, но мога да изглеждам спокоен дори когато не съм, въпреки, че последното ми се случва много, много рядко. Сияе, сияе в отговор. Звъни смеха й. После се прегърнахме.

Тя е импулс, силен импулс. Всичко което отдавна го няма в мен. После нещо ме гъделичка, дълбоко ме гъделичка и не става дума за гъдел по тялото, а по мислите.

Правили сме любов, говори ми. Говори ми и й вярвам, макар да звучи невероятно. Нещо като, че ли заиграва в мен. Блуждаят огньове там където е било само мрак и мъгла. Мислила е за мен. През тези тридесет години почти не е имало ден в който да не си ме спомни. Гонила ме е от главата си даже. Пътувала е много, правила е снимки из света. Не, не се е омъжила. Още не, имала приятел когото не обичала, но бил добър човек.

Всеки момент щяло да се случи. Очаквал я. Преди малко задрямах. Било е за секунди, но ми се присъни спускането в цепнатината. Затова отворих дума за нея.

-Тогава те излъгах, че са ми казали, че имало съкровище.

-Знам, знам –засмя се и целуна пръстите ми.

-Но когато ти ми повярва, когато ме последва, когато стигнахме до ръба, малко преди да се спусна, мислех си, че е вярно, че наистина старият пияница ми е разказвал за моряците контрабандисти. Мислех си, че ще го открия. Сигурен бях даже.

-Малко ме посплаши.

-Дупката не беше дълбока.

-Но се изписка.

-Ставаше тясна надолу…

-Ужас. Заклещи ли се?

-За секунди. Най-страшното премеждие в живота ми. Стори ми се, че не мога да дишам.

Целуна ме.

-Все още си мислех, че долу има съкровище и като видях монетата…

-Кажи ми истината. Не беше ли тази монета в джоба ти още преди да влезеш?

-Не, помислих я за старинна и златна. После видя за какво ни стигна. Купихме си по един захарен памук.

-Награда за смелостта ти, храбро момче – усмихна се. – Все пак помним тази вечер, нали? Истинско съкровище на стойност два захарни памука. Заговорих за друго, а тя очакваше, очакваше до сутринта. Да й предложа нещо повече от тази нощ. Опита се да направи стъпка, но се престорих на неразбиращ. Пак ми се присъни цепнатината. Но цепнатината бях аз. Съзнанието ми, в което нейното се спускаше за да открие съкровището, но на дъното му откри колкото за захарен памук.

Програмата на ДКТ Иван Радоев, от 17 до 23 март (две премиери в една седмица)

 

Богиня или проститутка

 Богиня или проститутка

Каза й да се съблече. Тя го направи делово.
Можеше да се изглези, през танцова стъпка да направи така, че да паднат дрехите й. Да го поглежда, да се усмихва и да му смигва. Твърде сух й се стори, по-простичкия и ясен маниер щеше да му хареса.

Добра оферта й предложи. Доста над тарифата, която обикновено вземаше. Когато й превърза очите я обля хлад.

Странни тръпки я задраскаха, но защо пък, какво пък толкова! Най-обикновена игра, даже изтъркана. Нещо имаше в допира му, пръстите му. Никога не беше й се случвало, щеше да избухне. Дори в представите й се случи. Видя се, как маха превръзката със замах, скача на крака и му крясва: “Това го играй със сестра си!”

Едва се овладя, даже намокриха очите й превръзката. Разтрепери се, после се възбуди. Изключително рядко й се случваше по време на работа. То и изобщо, в последните години. Обясни си го с парите, наистина доста извади.

-А, сега? – намери артистичност да го попита закачливо, но още се боеше. Той пък мълчи.

– Кажи, де!

Хвана я за ръка. Каза й, че е пред стълбище.

-Какво има? Къде ме водиш! Не може да ми се случи нищо, нали съзнаваш, пазят ме.

-Няма да ти се случи нищо – просто го каза и малката тревога изчезна. Изскърца врата.

“Сигурно ме води при жена си или ще ме остави на друг, който крие лицето си.”

-Ще се наложи да постоиш права.

-Щом те възбужда – отговори му с усмивка. -Музика искаш ли?

-Предпочитам.

-Вивалди?

-Нямаш ли Гънс?

-Всичко се намира. Всъщност и аз си ги обичам.

-Нищо, че сме костюмирани, а?

-Дръж това? – подаде й нещо в десницата, приличаше на дръжка на чанта или пазарска мрежа.

-Какво е това? – попита го.

-Ти не бива да знаеш.

Все едно видя усмивката му, пусна музиката и познатите акорди разбиха малкото останала тревога в гърдите й, но сега беше хладно. Каза му, че става течение. Май затвори прозорец и запали електрическа печка, усили музиката. Трябваше да му изкрещи да я чуе. Попита го, докога трябва да седи така. Почти в ухото й рече: “Потърпи! Потърпи!”

-Няма ли да ме чукаш?

-Никой не е хубаво да се ебава с тази която си сега.

-Коя съм?

-И все пак всеки го прави, макар да не е никак хубаво. Още малко и ще ти дам почивка.

-Сетих се – засмя се тя – Аз позирам...Но защо? Аз не съм художник, художниците го правят по-добре. Така съм чувала, че един на друг сте си модели. Така ли е?

-И обикновено не си взимаме толкова пари. А проститутките не задават въпроси. Хайде, можеш да починеш...Чакай, чакай...Не махай превръзката...Дай първо това което държиш.

-Преиграваш. Сетих се. В ръката си имам везни. Коя е тази с която никой не трябва да се ебава, а всеки го прави? Със завързани очи е и държи нещо си. Темида.

-Разби ме! – разочаровано се засмя и махна превръзката – Май ще ти искам ръката.

-Тя сега държи везните, а ти подценяваш жената. Всяка би се досетила. Искаше да огледа какво е направил, но я изведе от ателието. Пиха коняк и чай в стаята, в която се срещнаха. Поговориха си глупости. Направиха втори сеанс, а после и секс. Искаше й се да е в ателието, но той не обичал да показва незавършени творби.

Пак пиха и тогава той склони да й каже, защо й платил толкова, само и само да му позира. Трябвало му нейното лице.

-Какво пък му е на моето.

-Запази си за спомен везните.

-Наистина ли – целуна го по бузата. – Това ми е и зодията. – излъга го. После рече нещо което от самото начало й направи впечатление:

-Хубав дом.

-От родителите ми – отвърна й. -Те бяха богати.

-А ти?

-Аз просто печеля добре. Много добре, засега. Но просто печеля. Те се обичаха.

Допиха чашките. Тръгна си. Таксито й вече идваше, когато си спомни за забравените везни. Погледна назад. Беше загасил лампите. Няма да го безпокои сега, но друг път ще мине. Много сладки бяха. Сребърни, сигурно имат и някаква художествена стойност, но и да нямат. Просто са красиви, а и спомен.

Докато упражнява професията си, едва ли ще намери друг, на когото да позира, а този е и сладък. Все едно беше при гадже, не при клиент. Три удара я чакаха на следващият ден.

Квартирата й отарашена, всичко по-ценно откраднато, останалото изпочупено, спестените пари: няма ги. Те й без друго не стигаха да си оправи дълговете.

В университета открита документна измама, текат проверки, ще се стигне и до мистификациите с нейното следване. Дотук беше и то.

Звъни, брат й: баша й зле. И без друго няма какво да прави в столицата повече. Край на един кофти период. Реве в автобуса, сама не знае защо реве. Време беше цялата грозна комедия да приключи.

Ето я отново: три години по-късно.

Съвсем обикновена жена, при това добра съпруга. Отрязала дългата черна коса. Изрусила се, но е много стилна. Отслабнала е. Видимо състарена с десет години, но много по-сексапилна от онази объркана, вулгарна сладурана.

Трябваше да свидетелства за своя приятелка от факултета. И тогава се видя пред вратата на съдебната зала.

Онова лице, онази коса, онази поза. Статуя на Темида. В естественият ръст на модела.

Тези слепи ли са! Не виждат ли, че това е проститутка.

Изписано е просто. Оставил си е ръцете. Предал я е едно към едно. Объркана вулгарна сладурана.

Сърцето й заподскача, прилоша й. Спомни си за него, за преломната нощ и за забравените везни. Потърси го в дома му.

Звъня дълго. Отвори й някакъв дракон, познаваше този тип жени. Разколеба се, дали да не се направи на сбъркала адрес, но попита за него.

-Няма такова лице.

-Живееше тук.

-Вече не. Отдавна –имаше злорадство в гласа й.

-Къде мога да го намеря.

-Попитай някой бездомник! – изсмя се и тресна вратата.

* * *

Накара таксиметровия да мине пред съдебната зала.

Видя от далече статуята, деца си играеха пред нея, главите им прикриваха везните.

“Не виждат ли, че онова там е проститутка!”