"Ако без да вярваш в сляпата случайност, си способен да я следваш, без да изгубиш разум, то тогава тя започва да работи за теб." - мой девиз, в съгласие с който се опитвам да живея, в повечето случаи успявам и не помня някога да съм съжалявал. Отношението ми към случайността е на границата на хазартното, но да я премина ми пречи здравословната скептичност, която не е достатъчен фактор, нито толкова убедителен мой съветник, че да успее да провали нещо хубаво, ако има да се случва, но пък ме опазва от неща за които не съм още подготвен.
Сега вече мога да кажа смело, че също като онзи мой приятел съм стоял на въртележката за която ще ви разкажа. Макар и не буквално като него съм изживял една част от историята му, а тази част мисля, че повечето от тези които сега ще ме прочетете сте изживели по своя начин.
Ще започна с това, което е само негово. То се развива в един нощен бар. Не се съмнявам, че жената е била много секси. Не се съмнявам, че е била най-малко с десет години по-голяма от него. Не се съмнявам, че е била твърде неподходяща за двадесет годишният селски тарикат. Че самотата която е усещал е била далеч по-бедна като усещане от нейната. Не се съмнявам, че много красиво е държала цигарата, че е приличала на куп еротични негови и не само негови фантазии, така сама на масата с джина си, че сенките на болезнено изживяване изписани върху лицето й са били по-красиви от всеки грим. Съмнявам се, че се е държал толкова изтънчено колкото твърдеше, защото просто си го познавам, а и тогава беше доста млад. Натрапил й се е, това е ясно. Някакъв словесен контакт се е получил. Той твърди, че е имало и флирт, в това се съмнявам. Доверявам му се, че му е позволила да я пипне тук там, че са се целували. Доверявам му се, както той й се е доверил малко по-късно, в крайна сметка за да не съжалява.
Излезли са от бара. Попитал я накъде го води, отговорила му кратко: "към хотела ми", попитал я е: иска ли с такси, тя му казала: "не", той не настоявал, а и по онова време не се викаха с мобилните телефони, с тези полезни играчи, не разполагаха още даже и мутрите.
-Ще ти помогна да намериш любовта! - повторила му, не помнел сам за кой път и си мислил, че му е в кърпа вързана, докато не му посочила детската градина в уличката до хотела и не настояла да влязат.
Помислил го за подигравка. Всъщност си е, но далеч по-тънка, отколкото му позволяват умствените възможности да разбере.
Жената явно е преценила още в бара, че твърде е закъсняла, била е неразумна в отдаването на болката, че все пак е в непознат град, че явно мъжете му са доста нахални, но едва ли всички толкова безопасни, колкото е преценила, че е този млад мъж. Повече лаещ отколкото хапещ. Най-вероятно е запомнила детската градина и въртележката и когато са стигнали почти до самия хотел и не й е изглеждало толкова опасно да вземе разстоянието и сама е решила да си го разкара. Тълкувам завъртането на въртележката, като:
"Търси на всякъде любовта, но не и при мен!", макар да му е казала:
-Седни на тази въртележка и се довери на ръцете ми. Повярвай ми, те разбират от любов. Лъгани са, но не са излъгали.
-И какво ще правим сега? - попитал я е, съгласете се, доста глупаво.
-Ще те завъртя, а ти няма да спираш въртележката. Когато сама спре, тръгни в посоката пред очите ти. В нея ще намериш любовта.
Отпуснал рамене. Почувствал се точно като дете без обещана играчка на въртележката. Мислил си, че е срещнал жадна за ласки самотна жена, а то се оказва някаква психарка, която се прави на магьосница. И тъй като му било все едно, подчинил се, а когато въртележката спряла, нямал повече запаси от нахалство и не настоявал да продължи с непознатата. Тя си тръгнала в уличката към хотела, а той като и без друго нямал накъде, защото не му се прибирало, никак не му се прибирало, защото след започналата обещаващо вечер, стаята би му изглеждала по-самотна от когато и да е било, просто тръгнал в посоката, в която непознатата му обещала, че ще срещне любовта.
Не, че й вярвал. Не, не й е вярвал. Струвала му се луда, а той глупав, че върви в тази посока, но всяка друга посока му изглеждала еднакво глупава с тази. По някое време го обърнал на забавление, поне умението да се надсмива над себе си, не му липсва. И това умение го прави един мъдър човек, нищо, че е доста глупав в много отношения.
Часове вървял, посоката отдавна не била онази, тъй като си е доста трудничко да вървиш в права линия в град, колкото и малък да е. Съвсем изгубил представа дали не се върти в кръг, тъй като много мисли минавали през главата му и наистина му било безразлично накъде отива, за да следи и през къде минава. На сутринта юнският зной, мъчителен дори и през нощта, особено за самотните, се обърнал в пороен дъжд и буря.
И тогава този мой приятел, за миг повярвал, че е срещнал истинска фея, а не самотна жена. Подчертавам: за миг.
Но и когато налудничавата мисъл отминала, продължил да се пита:
"Дали това наистина не е любовта?"
Намерил едно жално мяучещо и ранено коте. Мокро, объркано. Сгушило се в него. Взел го със себе си у дома. Грижил се за него, котето му се глезело. Завел го на ветеринар, раната се оказала повърхностна. Котката /защото била женска/ се оказала истинският му идеал за жена. Нежна, гальовна, при това много си го обикнала от първо докосване. Не го оставяла да се почувства и за миг самотен, а той продължил да се пита:
"Дали това наистина не е любовта?"
И не искам да описвам реда от негови мисли, но вероятно можете да си ги представите, в онзи миг когато видял обявата по кабелната телевизия. Със снимката на котката. С името на което е отговаряла, с обещанието за парична награда. Изрекъл автоматично името, котката му отвърнала с "Мяу".
Позвънил. Не можел да я задържи. Поставил се на мястото на тези които са я изгубили.
И отговора на въпроса му: котката не се оказала неговата любов, а господарката на котката. Само като видяла как се е грижил за любимката й, а и тя как се отнася с него, разбрала, за колко гальовен и нежен мъж става въпрос.
А нейните ласки приличали на тези на котката й, само били още по-хубави.
Добре е, че не се е побъркал от друго, освен по любовта, която търсил. За него непознатата си остана една странна жена, а не богиня.
Той не й е повярвал, просто е следвал насоката на случайността, тъй като не разполагал с нещо по-добро от нея, следвал е случайността, без да изгуби разума си. А когато се подхожда тъй към случайното, то е от помощ.
На сърце ми е да повторя: макар и не буквално, стоял съм на въртележката, завъртяна от сексуалната фантазия, за да се спре в положението пред което е посоката, в която тръгвайки, не без недоверие, все пак открих любовта.
Сигурен съм, че чувството е познато на повечето от които ме дочетоха.
