четверг, 22 августа 2019 г.

Училищата - музей на разрухата

Кадрите, които по-долу следват за някого може да са шокиращи...

Започвам с уговорката, че Мелник е град - съкровищница на България, че географията и историята на този град се обичат: слели са се в прегръдка, взреш ли се в едната, то и другата разкрива от прекрасни, по прекрасни страни...

Влезеш ли в него, попадаш сякаш в многомерна картина и всичко, което видиш е една по-малка картина, но и детайл от всеобщата - част от съвършенството й, носещо нейния характер.
Десетки епохи са оставили своя подпис върху тази творба.

Това не е просто град, а мулти музей съставен от десетки или може би: стотина по-малки музеи. Остатъци от антични времена, средновековни стени, част от крепости, църкви, параклиси, домове на възрожденци, дом на виното, винарски изби с голяма археологическа и архитектурна стойност и т.н. и т.н.

За съзерцателен човек с богат дух, може би това е най-доброто място за живеене в България и може би най-добре поддържащата културните си забележителности административна единица.

Но дори тук...

Между всички музеи има един по-особен; създаден не от разума, а от разрухата, не от човек, а от епохата.

Предишният ден с Илиана бяхме в Солун, видяхме много исторически забележителности, най ни впечатли Ротондата, но до момента, в който влязохме в Музея на разрухата, имахме усещането, че този ден е продължение на предишния.

Една по-голяма сграда между накацалите по стръмнините къщички привлече погледа ни, изкачихме стълбите и разбрахме, че това е училище. Или нещо, което някога е било училище. И то не какво да е училище.


Основно училище Неофит Рилски 1873 гр. Мелник. Това е плочата на портала или поне онова, което някога е било портал. Сградата не е от 19 век, по-скоро от петдесетте или шестдесетте на ХХ. Не знам, но положителност е по-нова, значително по-нова и строена на мястото на онази, в която е започнало да функционира училище Неофит Рилски. Все още самата сграда е във физическо състояние, което не отстъпва на много училища днес. Но нека огледаме какво е в нея.


Това печатно копие се въргаляше на метър в страни от плочата. Само се наведох да го снимам. Не смеех да докосна нищо, защото имах чувството, че съм на местопрестъпление и ще компрометирам улики. И нещо повече: с едно докосване ще повредя...разрушеното.
Иначе, зловещите символики започват. Картината се казва: "Майчина обич".


До картината: печатно учебно помагало и диапозитив, вижда се върхът на обувката ми.


Влизаме навътре. До стаичката на охраната. Представям си духът на охранителя, който не може да опази училището от навлизането на новото. Времето, в което то-училището, няма да е вече необходимо. И времето, ветровете на  промяната ще вандалстват и унищожават.

Всъщност картинка, твърде често срещана в България. Обръщаме глава наляво.


Воля?! Не свързвам думата със смешното политическо формирование, пръкнало се в последните години. Не знам какво е имал предвид автора на това произведение, но преминавайки през вратата, до която бе написана "Воля", видях странна проява на човешката воля.


Първо портрета на Вапцаров на стената срещу очите ми, а срещу неговите е това на следващите книги, чието качество не е кой знае какво, че ми треперяха ръцете, но по-добро качество не е необходимо.







Ако имахме повече време...Или ако си бях заповядал да се успокоя и да докосна някоя от захвърлените...ценности, щях да се зачета...Щяха да минат часове, пак щяха да са ми крайно недостатъчно и сигурно нямаше да изкача онези 300 стъпала до Светата зона и параклиса  на Дева Мария, да огледам от върха, на който се намира през две внушителни пропасти местността. Нямаше да посетя Кордупуловата къща със смесицата й от стилове и 150 метровата винарска изба. Болярската къща. Църквата Параскева-Петка...Но също бих оползотворил, не по-малко полезно и интересно времето си.

Било е отличие. Награда за нечии усилия. Повод за гордост, в най-добрия смисъл на думата.
Сега е сред ненужното. В сметта. Колко от усилията ни, когато пишем, когато въздигаме сгради...ще изглеждат така...






Отново се появява думичката "воля". 



Някои артефакти създават усещането, че всичко е станало внезапно. Паднала е атомна бомба наблизо, училището е евакуирано...Или децата са грабнати на небето...





"Народна просвета" - на пода. В прахта! Вижда се, че на машинописният текст е написан стих. Поезията - на пода. В прахта!


А това е носталгично. В четвърти или пети клас бях пратил два разказа: за пътуване във времето и космическо пътешествие в "Септемврийче". Получих писмо, в което нарекоха разказите ми "хубави съченения" и ми дадоха поръчка да напиша нещо интересно за техническите кръжоци в училище. Не го направих.


И това е носталгично.

Пак се виждат обувките ми, а най-близката снимка до "Винаги готови" е тази:




Кабинетът е друг. Но същата работа.


Липсва само скелета на отнесения ученик, в чиято глава се върти сюжет за роман, който никога няма да достигне до своите читатели.

Надписът казва достатъчно...

И този на папката говори.


А това повече и от надписи. За по-младите: това са диапозитиви. Прожектират се на платно и върху стената. Също като мултимедия, но без компютър.




"Не говори винаги това, което знаеш, но винаги знай, което говориш." - един от училищните лозунги.

В "Ромфея", описвам двойка - Борил и Багрена, които попадат в западащо село и се сблъскват с всички лица на разрухата в България, разглеждана и в реалистичен и в мистичен, и в екшън, криминален, исторически план.

Много не повярваха на тези описания, които бяха най-близко до действителността.
Открекоха категорично, че това се случва в България.

Подобно на героите ми отидохме и видяхме.
Но подобно тях не победихме.

Пак ще напиша: Мелник е образцов град. Перла. Съкровищница. В сравнение с него останалите градове са западнали.

Това е едно от хилядите опустели училища в България.

Всеки музей е отражение на времето си. Този е на постоталитарните тридесет години.

четверг, 31 января 2019 г.

Репортажи от Платония (откъс)



"Самота и тридесет години.
Тогава не знаеше, че това означава младост. Нито, че болката не е точно болка. Усещане за предизвикателство е. Стъпка към непознатото. Беше една от най-приятните летни вечери в живота му. По цветно изглеждаше всичко, карнавално. Струваше му се неестествено. Като декор създаден за веселие на очите му. И за освобождение на мисълта му от натежаващото. Имаше палав вятър, естествено. Топъл, уханен. Шумен беше полиса, ала шумен като мелодия. Познатите улици приличаха непознати. Луташе се без цел, изключи и памет. Скоро непознатите улици му приличаха на познати. В кратки мигове се питаше:
“Какво правя? Къде вървя?”. И без да търси отговор, забравяше въпросите. Не можеше да се изгуби, знаеше. С достатъчно техника по себе си разполагаше. Където и да отидеше все щяха да го намерят, ако пожелаеше. И ако пожелаеше винаги да намери най-прекия път на обратно.
Нямаше причини за тревога, ала я чувстваше. Някак странна тревога: тежка, но с нещо приятна. Вибрираше, приличаше на живо същество. В него, ала неподвластно на живота му. В един момент я разгада.
Това, което го тревожеше не беше, че ще се изгуби, а че не беше възможно да се изгуби."



Из "Репортажи от Платония", Стивън Крос

воскресенье, 6 января 2019 г.

Репортажи от Платония: Ферма за лица (откъс)



„Репортажи от Платония: Ферма за лица” е цялостен и завършен роман, също така е част от поредица, но и на едно с всичко това е много произведения, които могат да бъдат разглеждани като самостоятелни – кратки драматични истории, футуристични репортажи, най-вече притчи.

Представям ви една:



Някога съдебните заседатели са били уважава­ни хора от всички браншове. Доказали се в попрището си, спечелили доверие и извън него. Пра­восъдието не е било единственото им призвание.
Днес съдебният заседател е съдебен заседател и нищо друго. В масовите представи съдебният заседа­тел дори не е човек. И има хора, които ги полазват тръпки само при мисълта за съдебен заседател. Защо­то си го представят като странно богоподобно съще­ство: справедливо, но и жестоко. Мрачно и мълчали­во създание, което рязко изрича нещо, а каквото и да изрече, решава съдба. То знае истината, която изричат хората, но не знае какво е да бъдеш човек.
И наистина почти всичко човешко му е чуждо.
Съдебният заседател притежава най-рядката дар­ба в Човечеството на Платония. Иде реч за вродена дарба – много крехка дарба, която за да се опази, трябва да се открие рано. Много, много рано. Иначе или тя погубва притежателя си, или притежателят ѝ – нея.
Съдебните заседатели са свръхчувствителни. Те са живи детектори на лъжата. Всеки от тях я отчита по свой уникален начин. За един лъжата звучи като фалшива, дразнеща мелодия, друг я усеща като бол­ка. Като хлад, като зной, като драскане с нокти, като мрак, като усещане за самотност. Като насилие от страна на онзи, който лъже.
Познавах съдебен заседател, който не чуваше нищо друго освен истината. В по-голяма част от вре­мето си беше глух.
Познавах още един, който чуваше само лъжите. И това е човекът, който познаваше най-добре истината. Макар никога да не чу с ушите си такава.”

„Репортажи от Платония: Ферма за лица”, Стивън Крос


Follow by Email