Училищата - музей на разрухата

Кадрите, които по-долу следват за някого може да са шокиращи...

Започвам с уговорката, че Мелник е град - съкровищница на България, че географията и историята на този град се обичат: слели са се в прегръдка, взреш ли се в едната, то и другата разкрива от прекрасни, по прекрасни страни...

Влезеш ли в него, попадаш сякаш в многомерна картина и всичко, което видиш е една по-малка картина, но и детайл от всеобщата - част от съвършенството й, носещо нейния характер.
Десетки епохи са оставили своя подпис върху тази творба.

Репортажи от Платония (откъс)



"Самота и тридесет години.
Тогава не знаеше, че това означава младост. Нито, че болката не е точно болка. Усещане за предизвикателство е. Стъпка към непознатото. Беше една от най-приятните летни вечери в живота му. По цветно изглеждаше всичко, карнавално. Струваше му се неестествено. Като декор създаден за веселие на очите му. И за освобождение на мисълта му от натежаващото. Имаше палав вятър, естествено. Топъл, уханен. Шумен беше полиса, ала шумен като мелодия. Познатите улици приличаха непознати. Луташе се без цел, изключи и памет. Скоро непознатите улици му приличаха на познати. В кратки мигове се питаше:
“Какво правя? Къде вървя?”. И без да търси отговор, забравяше въпросите. Не можеше да се изгуби, знаеше. С достатъчно техника по себе си разполагаше. Където и да отидеше все щяха да го намерят, ако пожелаеше. И ако пожелаеше винаги да намери най-прекия път на обратно.
Нямаше причини за тревога, ала я чувстваше. Някак странна тревога: тежка, но с нещо приятна. Вибрираше, приличаше на живо същество. В него, ала неподвластно на живота му. В един момент я разгада.
Това, което го тревожеше не беше, че ще се изгуби, а че не беше възможно да се изгуби."



Из "Репортажи от Платония", Стивън Крос

Репортажи от Платония: Ферма за лица (откъс)



„Репортажи от Платония: Ферма за лица” е цялостен и завършен роман, също така е част от поредица, но и на едно с всичко това е много произведения, които могат да бъдат разглеждани като самостоятелни – кратки драматични истории, футуристични репортажи, най-вече притчи.

Представям ви една:



Някога съдебните заседатели са били уважава­ни хора от всички браншове. Доказали се в попрището си, спечелили доверие и извън него. Пра­восъдието не е било единственото им призвание.
Днес съдебният заседател е съдебен заседател и нищо друго. В масовите представи съдебният заседа­тел дори не е човек. И има хора, които ги полазват тръпки само при мисълта за съдебен заседател. Защо­то си го представят като странно богоподобно съще­ство: справедливо, но и жестоко. Мрачно и мълчали­во създание, което рязко изрича нещо, а каквото и да изрече, решава съдба. То знае истината, която изричат хората, но не знае какво е да бъдеш човек.
И наистина почти всичко човешко му е чуждо.
Съдебният заседател притежава най-рядката дар­ба в Човечеството на Платония. Иде реч за вродена дарба – много крехка дарба, която за да се опази, трябва да се открие рано. Много, много рано. Иначе или тя погубва притежателя си, или притежателят ѝ – нея.
Съдебните заседатели са свръхчувствителни. Те са живи детектори на лъжата. Всеки от тях я отчита по свой уникален начин. За един лъжата звучи като фалшива, дразнеща мелодия, друг я усеща като бол­ка. Като хлад, като зной, като драскане с нокти, като мрак, като усещане за самотност. Като насилие от страна на онзи, който лъже.
Познавах съдебен заседател, който не чуваше нищо друго освен истината. В по-голяма част от вре­мето си беше глух.
Познавах още един, който чуваше само лъжите. И това е човекът, който познаваше най-добре истината. Макар никога да не чу с ушите си такава.”

„Репортажи от Платония: Ферма за лица”, Стивън Крос


Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...