За книгите и живота ми

Досаден ли ставам с това, че все поствам за книгите си? Навярно. Мислите си, че талантливите автори не постъпват така? Няма как да не си го мислите, няма как. Съжалявате ме, сигурно доста от вас. Един такъв - затворил се в себе си, който от нищо друго не се вълнува, освен как да пробута книгите си. "Какво очаква, има хиляди като него, кой в България чете? Има си фейсбук, да си пише, ще го лайквам; ще му дам някой друг съвет, стига да поиска да оправи лошото си настроение; нека се примири, че не е най-значимото нещо във вселената; ще му честитя рождения ден; ще харесам снимката му с жена му и със сина му, че на тях прилича на човек; ей какъв щастливец е, ама не цени живота си, за това са му опадали зъбите и тежи четиридесет и осем килограма." И тези мисли ги има, при това са в главите на наистина приятели. За останалите съм далеч по-натрапчив, по-досаден. Знам го. Не желая да е така, но не може да бъде иначе. Ще ви разкажа нелитературно една история, историята от предишните ми съботни часове.

Аз и мъченицата, която ме търпи, че даже и обича, слизаме от Панахидата на Скобелевия парк към центъра.
Присичаме Градската градина. Спираме се за кратко край кафе-автомата на читалище "Съгласие". Чудим се дали да не пием по едно кафе на някоя от пейките.
Денят е хубав; изпълнени сме с нега. Не му трябва много на човек. Сутрешна разходка с любим човек, красив парк с панорамен изглед, малко духова музика и патриотично вълнение. Малко снимки, обичам да снимам когато е красиво. Имаме един ангажимент, да пуснем материал за Панахидата в "BG Север: Новини на часа", но кой да ти бърза, хубавите мигове в живота не са много, заслужава си да изживееш поне един от тях пълноценно. Едно кафе в това чудесно време - достатъчно е. Но има един малък проблем. Останала ни е една цигара. Решаваме да си купим някъде по пътя цигари и да си вземем по кафе от друг автомат, но очите ми се забиват в книжарница: "Приятели". И без друго се чувствам прекрасно, ако погледам и помириша малко книги ще се почувствам божествено.
Повече не ми трябва: кроткото щастие на укротения дух!
Не са в състояние да ми вгорчат вкуса дори луксозните издания на Венета Райкова на витрината. Ако има нещо по-обидно от самата пошлост, то е изискаността на привидното под която е покрита. Но това съзнавам по-късно. В моментът, който разглеждам витрината ми правят впечатление само цените. Задрасканата цена 16 или 17 лева (не помня) и промоционалната 12 и нещо си. Както и да е, на никоя от книгите не ми се спира окото. Влизам за да видя как е вътре. Оглеждам бързо, има още промо цени.
В дясно от краката на книжарката се е излегнало едно доста симпатично рошаво куче, то всъщност разкарва необяснимата сянка, която още с влизането е изпълнила душата ми.
Пак се взирам в промо цените. Хубаво е така, професионалистите могат да си го позволят и е добре за автора. В този момент през главата ми минава гордата мисъл: "Но на "Монт" промоциите са най-добри", сравнявам цената 4, 80 за "Ферма за лица" с три пъти по-скъпите дори на промоционални цени книги. И тогава ми прави впечатление, че не виждам книги на "Монт". Сменяме с Илианка тихичко няколко реплики.
Аз мисля да си излезем, но Илианка не може така, пита книжарката: "Имате ли книги на "Монт", а физиономията на книжарката, все едно бе попитана: "продава ли дрога".
Щях да попитам за "Милост за приятелите" на Силвия Томова, не забелязах и книги на "Жанет 45", както и да е. При тази физиономия ми се отщя.
Продължихме надолу, още ми си е весело, а се сещам и за кучето. Симпатяга.
Минаваме покрай "Хеликон", още един обект на който кандидатствах за работа преди година, но стигнах късно, вече бяха си намерили хора. То не остана място в Плевен, където да не съм кандидатствал за работа.
Я да проверим тук има ли от книгата ми?
Оглеждам се. Илианка първа забеляза. Книга на Силвия Кристел, една - единствена; приличаше на грешка, че изобщо е изложена книга на "Монт". И се оказа грешка.
Момичето зад щанда е много учтиво:

То: Търсите ли нещо...да ви помогна...
Илиана: Книги на издателство "Монт".
Момичето (щракайки пред компютъра пред себе си): "Егмонт"?
Илиана: Не, не..."Монт"
Момичето: Имаме много, но са на склад, ако поръчате ще ви бъдат доставени...
Успокоява ни, че няма да плащаме пътни разноски. Обяснява ни, че просто има много, много книги и не могат да бъдат изложени всички.
Илиана я попита нещо за интереса към заглавията и те ли са основен признак за излагането им? Момичето не каза точно "да", но от дългите, добре построени изречения (хубаво е да чуеш млад човек с богат речник; красива мелодия) може да се извлече нещо като потвърждение, че "да", зависи от интереса. Но като цяло момичето не беше убедено в това, което казва.
И как да е?!
Кой да е?!
Човек трябва да е много, много тъп, че да повярва, че читателския интерес е основен признак за излагане...
Кой да надникне в склада, че погледа му да бъде превлечен от корицата? Да вземе книгата, да я разгърне...
Освен това погледа ми попадна и на такива имена, които са на пазара от неотдавна. Вярно издадени от динозаврите, чиито книги бяха изложени навсякъде из книжарниците и са излагани из всички книжарници и "Лафка", но не съм останал с впечатление, поне от това, което виждам в мрежата, че техните книги са от най-търсените. И мога да изброя поне десет имена на автори, които сами се наричат "ъндъграунд", но читателския интерес към тях е забележим.
И да! И тук не забелязах "Милост за приятелите" на Силвия Томова, а книгата е издадена не от кой да е, а "Жанет 45".
Момичето пак учтиво, даже мило обяснява, че можем да си поръчаме книгите, които ни вълнуват. Намерила е заглавията: "Ромфея" и "Ферма за лица", имат ги на склад.
Чак ми иде да си ги поръчам, но няма никакъв смисъл, ако е за поръчка аз мога да си ги поръчам и от сайта им в интернет. Още по-добре направо от сайта на "Монт", там "Ферма за лица" е по 4, 80.
Излизаме, стигаме до военно-историческия, там се сещаме за кафето. Нямаше и да се сетим, но вече бях изпушил и последната цигари и ми се пушеше пак.
Никога няма да ги откажа. Цигарите са за паметта ми, нещо каквото е разделителя за книгата.
Напомнят ми до коя страница съм стигнал. Връщаме се малко назад. Точно срещу книжарницата има един нон-стоп с два кафе автомата отпред (наистина, не го правя заради хипертекстуалната ирония с "малка спретната къщурка) и докато си пием кафето решаваме да идем и до книжарница Мол-Панорама Сиела. Там преди време пак питахме за "Ромфея", че не я видяхме по стелажите, но поне имаше книги на "Монт" и като проявихме интерес веднага извадиха две бройки, а книжарят - много печен - ми предложи да напиша автограф за читателите.
Както и да е, отказахме се.
Не, че сме наивни и не знаем нищо за живота, но нали "мъдрия винаги търси причината в себе си". Все се надявах да правя някаква генерална грешка, която да я открия, да поправя, за да се подобрят нещата.
Допихме вече кафето, когато си спомних, че към "Ферма за лица" има всъщност подчертан интерес. Получих мейл от "Монт", книгата за кратко беше надскочила и всички продажби на "Ромфея", а все пак "Ромфея" започна с Коледен панаир на книгата и 10 продадени книги...
В този момент интересът (който е факт) не ме окуражава. Напротив - обърква ме. Защото той пак се отрича. Защото няма друго обяснение (официално обяснение) освен липса на интерес за да не е книгата по книжарските стелажи.
Публичността си има своите закони. Пазарът, колкото и да е изкривен - също.
Както вече е ясно и едното, и другото може да се контролира.

"Монт" издават книги към които определено се проявява интерес! Обратната теза НЕ ОТГОВАРЯ на истината!

И не само "Монт", има и други, че дори и самиздати.

По-уважаваните от повече от приятелите си автори - имат вариант - пълнят залите и чрез обкръжението си побеждават статуквото. Винаги имат и някакво друго качество, освен литературното. Най-малкото: по-добри приятели са, отколкото съм аз. Най-малкото по-интересни или по-уважавани хора.

По-добрите в работа в екип, в клубните взаимоотношения - също. Един друг се крепят. Не, че е живот, още по-малко пък творчески, но имат някакъв стимул.

Моят единствен е: борбата за живот. Защото спра ли да пиша - полудавам. Полудея ли, умирам като куче.

"Ти си пиши! Има кой да те чете!" - някой вече си мисли да го напише, а ако го напише значи не е прочел отегчително дългия статус до край. Това вече ще покаже искреността му.

Всъщност, последното от което се нуждая сега е подобно съчувствие. Написах всичко това, защото е истина, а то обяснява защо статусите ми са все свързани с книгите ми.

Нямам избор! Разбирате ли? Сам съм си досаден, много досаден. Прималява ми понякога от самодосадност при някои от публикациите, които трябва да пускам. Иначе се погубвам!

Друго е лошо, много по-лошо.
Човек търси в книгите и истина, а книжния пазар започва с една голяма лъжа.
И естествено е, че много читатели са огорчени от лъжата.
След време ще мисля над тези въпроси. По-точно ще създам проблематиката им в някой следващ от фантастичните си светове.

Сега ще помоля:

1. Не ме познаваш лично.
2. Нямаш интерес към художествената проза.

Ако не отговаряш на едно от двете условия, умолявам те, блокирай ме. Защото иначе ще го направя аз.
Не искам да досаждам никому, а е неизбежно, защото както вече подчертах - за мен е борба за живот.
Не искам и да се чувствам досаден за някого, защото го изживявам зле.

Ако не ме познаваш лично и нямаш интерес към художествената проза нямаме никакви допирни точки. И колкото ти досаждам, толкова понякога ми досаждаш. Не, че го прочете докрай, но написах го.

Защо бях на митинга?

Защо бях на протеста? Край реката в Асеновград има една чешма от която тече минерална вода, на нея е написано, че е построена в памет на Александър Кисьов. Мой много добър приятел от младините. Вдъхновил ме е сигурно за около сто разказа. Много талантлив художник беше, а и харизматик, изпълнен с енергия човек на живота. Причина да изгуби живота си много преди да достигне средна възраст: сериозна катастрофа, превишена скорост. За да спечели часове, изгуби десетилетия. Преди около десет години едни много млади, много симпатични хора Йордан и Мариана, взеха на работа ппри себе си мама. Работодатели й бяха, но ги обикна като деца, а и те направиха за нея повече, отколкото аз като син направих. Малката им дъщеричка много обичаше майка, наричаше я вместо Дафи, Дъфи. Израстваше от това момиченце една красива жена. Но жена не успя да стане. Катастрофа отне живота му. Година преди трагедията с Марияна Карабулева, Ангелина Пискова, ме направи администратор в създадената от нея група: "Истинско, а не привидно правосъдие на убийците по пътя". Знаех, много добре знаех, колко важно е това, което групата преследва, но пак не съм го разбирал достатъчно дълбоко. И когато в една иначе много красива сутрин телефона на жена ми иззвъня, а малко по-късно тя плачеше и повтаряше: "Не е честно!" също бях в шок, като разбрах, че дъщерята на колежката ни Емилия Карабулева е убита от безумен шофьор.
Злополуки винаги е имало и винаги ще има, но това, което се случва в повечето случаи не е фатална подредба на ситуации. Съдбата в тези случаи няма пръст. Жертвите освен жертви на конкретния убиецса жертви на един престъпен манталитет. Жертви са на масовата култура, на онези нейни болестни проявления, които вече са част от българската народопсихология. Безумното поведение във всички сфери, а най-вече на улицата е толерирано от тази страна на масовата култура. Нека се разбере, че има разум, че все пак: ценим живота си, не одобряваме, а осъждаме това поведение. И тогава то все по-малко ще се проявява, а жертвите по пътя ще са по-малко.

Колонката в Буквите: За библиотеките на бъдещето

Нека да започна така: това ще е библиотеката - такава, каквато мечтая да е, а не такава, каквато най-вероятно ще е. Ще опиша само детския й отдел, защото става въпрос за бъдеще, а съзнателно или не, сред първите ни мисли винаги има такива, които свързват бъдещето с децата. Интериорът ще е различен за всяко дете. Строго индивидуален, подхождащ на емоционалността му. Триизмерната картина, в която ще се намира детето, ще се настройва за наносекунди от мозъчните му импулси, от емоционалните вълни и ще отговаря на търсенията и усещанията му. Едно ще се озове в градина с фонтани и беседка, в която ще седне, за да разлисти своята книга. Със зелени живи огради и готическа статуя, а в ляво ще се откроява тежката сграда на фамилен замък. Под краката на друго ще скърцат дъските на морска палуба, преди да влезе в тясната каюта, да отвори старинния си куфар, в който, заедно с магическите предмети, са закътани и книгите, които трябва да прочете, за да стигне до края на пътешествието си. Голяма част от децата ще влизат в типични за различните епохи библиотечни сгради. Мисля, че на тях ще им е най-интересно и ако им бях връстник, щях да бъда точно едно от тях. Холосите на авторите на четивата им ще се разхождат, досущ като на Панаир на книга ще предлагат четивата си. Ще се сприятеляват със своя читател, ще му признават разни неща, които не са писали в книгата си, но пряко или не, засягат съдържанието й. Ще я има, разбира се, Астрид Линдгрен. Ерих Кестнер ще се завърта набързо, защото ще има работа и в отдела за възрастни. Роулинг ще говори за магии. Михаел Енде може и да каже какво ще е началото след края на „Приказка без край"...


Целият материал

Колонката в Буквите: Отново за библиофобията и библиофобите

Сега искам и аз да ти кажа нещо. От много ученост никой не е станал щастлив. Освен това няма ''учени'' места за всички хора, а някои (т. е. повечето) трябва да са изпълнители - работници на конвейера, продавачи, готвачи, стругари, камериерки и пр. И я си представи, ако държавата се впрегнеше да изучи всички до ниво доктор на науките? Какво щяха да правят тези доктори? Да стоят безработни, защото няма работа за тях, или да работят нещо под квалификацията си? И в двата случая няма да са щастливи. Затова на Запад много умно са измислили, че е най-добре да се изучат само тези 20-30%, които наистина са интелектуалния елит на нацията...


Целият материал

За тапагьозите и тапагьозлъкът

Поне аз не знам научен термин, който удачно да замени народното: "тапагьоз".
Тапагьозлъкът не е психично заболяване, тапагьозлъка е нещо далеч по-тежко, защото не страда самия тапагьоз, а страданието му се експонира върху околните, били те близки или далечни, били приятели /ако е възможно тапагьоз да има истински приятели/ или врагове. 
Тапагьозлъкът е пълна морална деградиция и крайна емоционална оскъдица. Тапагьозлъкът е един вид зомби, бедно откъм усещания, водено от незнайна сила, като целта й изглежда е да победи на всяка цена с ината си. 
И това е първи и най-важен критерии в ценностната му система, всичко останало е средство, подчинено на тази