По сред бял ден

Не успях да събера парите за откупа на колата и останах без нея. Вдигнаха ми я посред бял ден. Беше гарирана пред дома ми. Минути преди това стоях на прозореца и ако точно в този момент не ми позвъниха по телефона от службата, щеше да стане през очите ми. 
Наглост!
Случи се преди година и още чакам нещо от застраховката. Ще има да чакам. 
Преди четири месеца нахлуха в дома. Спели сме с жената най-спокойно в спалнята. Не знам какво щеше да се случи, ако някой от нас се бе събудил да отиде до тоалетната или да пие чаша вода. Аз не спя спокойно. Тя не е много добре с бъбреците и уринира често. И тази нощ е ставала. Може да е било минути преди влизането им или след излизането им. Може, дори, да са били спотаени зад някоя завеса. Не смея да си помисля какво можеше да се случи, ако ги беше видяла. 

Обикновено са благоразумни, правят разлика между обир и грабеж, но в подобна ситуация всичко е възможно, а тези може и да не са били толкова печени. Утешавах се, а мрак и ужас ме изпълваха, че сам себе си не можех да утеша и съзнавах, че се е разминало на косъм. 
-Та аз още не съм те запознала с нашите! 
Още по-мила ми стана. Още по-крехка и беззащитна я почувствах. За какво си мислеше! Не ме интересуваше семейството й, а тя. Толкова е обичлива. Обещах й, че в най-скоро време ще им идем на гости в провинцията, но можехме ли да оставим празен дома.
На няколко пъти намирах бисквити под изтривалката. Проверяваха дали в момента има някой в дома. Веднъж оставих бележка: „чупка”. Подсилих си ключалките и сложих решетки на прозорците. Грозно и потискащо беше, но създаваше известно чувство за сигурност. За предпочитане бяха пред това някоя нощ пак да се промъкнат докато спим.
Тогава тя се лиши от два пръстена с четиринадесет камъка, а аз със златен часовник. Със загубата се примирихме. С мисълта, че можеше да се случи и нещо по-лошо, но все пак не се е случило – свикнахме. Домът ми обаче завинаги остана променен. Чувствах го омърсен, личният ми живот – поруган. Гнусна ръка беше докосвала неприкосновеното ми. Противно ми беше да докосвам нещата които преди ми бяха толкова скъпи. Изби ме желание, аз да вляза с взлом в чужд дом за да разбера как са се чувствали. Даже ми стана. После се уплаших от себе си. 
Не мина много време и отново станахме жертва на престъпно посегателство.
Стори ми се, че не е истина, а кошмар, но въпреки всички мерки преди десет дена беше извършен поредният обир. 
Този път тараша беше здрав. Освен стерео и DVD уредбата, лаптопа на жена ми, мобилният ми телефон, всичките ни документи, сребърната статуетка която ни подариха приятели по случай годишнината ни, липсваха всички дискове и даже телефонният указател. 
После видях, че ми няма и обувките и не можах да издържа. Хилех се дълго и бършех сълзи седнал върху шкафа за обувки. Когато тя ме попита какво ми е, се опитах да й отговоря, но още по-силно се захилих и дълго не успявах да си взема дъх. 
Обявих къщата за продажба, но няколко часа по-късно, размислил, отмених офертата. 
Няма да успеят да ме прогонят, няма! 
Успеят ли, където и да отида ще ме открият. 
Ще си взема куче!
Ще си купя пистолет! 
Ще монтирам още сигнално – охранителна техника. По-нестандартна. Сам ще поставя клопки из двора.
Сприятелих се напоследък и с много полицаи. Ще издействам да минават по-често.
Просто трябва да си отварям очите. Аз съм виновен, че бях лекомислен.
Природата е хищна и граблива. Живеел съм с розови очила. Време беше да ги сваля, да видя как стоят нещата и да се пазя. 
Трябва да съм нащрек. Трябва.
Но днес не бях. Напротив. Имах прекрасно настроение. Поне докато отключих вратата, но още щом влязох в антрето усетих, че има нещо нередно.
Полазиха ме тръпки, а съзнанието ми помръкна. 
Ослушах се. Някой ровеше в спалнята. Познах скърцането на гардероба.
Ама, че наглост. Посред бял ден. 
Под стълбището още стоеше щангата от откраднатата ми кола. 
Излязох тихо. Без да съм припрян действах бързо. Щангата не намерих, но подходящ ми се стори един голям гаечен ключ. 
На пръсти стигнах до спалнята. Рязко отворих вратата. За по-малко от секунди видях изненаданото изражение на младият мъж. От някъде го познавах. Сигурно е наркоман от квартала. Още бъркаше в гардероба. Извърна глава в момента на нахлуването ми. Черепът му изхрущя още от първият удар. Ударих го още няколко пъти. Щях да го направя на пихтия, но телефона позвъни и сякаш ме изтръгна от сън. 
Беше жена ми:
-Не мога и не мога да свикна с номера на новият ти мобилен. Търсих го, търсих и не мога…Как успяха да откраднат онзи старият…Толкова си бях свикнала с него….Добре, че вече си се прибрал. С брат ми сигурно се запознахте. Той е добро момче. За няколко дни ще е у нас. Обясни ли ти защо му дадох ключа. Не искаше, но много уморен ми изглеждаше и настоях да се прибера. И аз си идвам след малко…Ей, момчета, напазарувайте вие….Скъпи, какво ти е!


хорър, трилър, социална драма