пятница, 25 декабря 2015 г.

Пет приключения на Витек Димен и Космическото пиле от Димитър Цолов - Доктора

Книгата е сборник от серия къси разкази с общо заглавие: "Космическото пиле" и краткия роман: "Пет приключения на Витек Димен". Като цяло мога да кажа за нея: ведра и свежа. Все едно си седнал в компанията на голям сладкодумец, далеч от град и всякаква електроника, а времето минава бързо ли, бързо защото той ти разказва. Речта е като говорна: ясна, картинна, приятна. А историите независимо дали граничат с хорър или направо преминават границата ("Симфония агония"; "Паякът и осата") не разваля ведрото чувство и усащането за усмивка, което разказвача е създал с останалите истории. И като използвах "хорър" и "усмивка" в едно изречение, хубаво е да кажа, че не иде реч за черен хумор, който макар да е висш пилотаж и не се отдава на всеки, все пак се отдава на много автори. Става въпрос за нещо уникално, изглежда свойствено в характера на автора, може би дори и в живота, но при всички случаи стоящо като подпис в творбите му. В двата споменати разказа не се е опитвал да се шегува, напротив - те са сериозни от начало до край, но вместо да отчаят, да хвърлят в мрак или най-малко да разтърсят, те забавляват, като приказка край лагерен огън забавляват, качествено забавляват, а качественото забавление не изключва, а напротив включва и размишление. И съчетани с други истории, като тази, в която умиращия баща казва на синовете си: "Няма да ви кажа къде е заровена ракията" (но също много дидактичен разказ) усмихват, широко усмихват.

"Пет приключения на Витек Димен" е още едно доказателство, че българските автори на фентъзи сме облагодетелствани, че живеем над извора. На уникално фантастичното, трябва само малко да подълбаем и истинското вдъхновения ще бликне, а после ни остава само да черпим с пълни шепи. Романът е вдъхновен от нашия фолклор, великолепна импровизация е, нещо пробуждащо го за нов живот. Отделните истории, отново по-близко по техника до история край лагерния огън отколкото като писмен разказ - самобитни, завладяващи и със същия този усмихнат дух, който нарекох по-горе - подпис на автора. Книга и за малки, и за големи. Прекрасно забавление. Пълноценно прекарано време. Ще си запомня тази Коледа, с нея.

среда, 16 декабря 2015 г.

16 Студен 2015

16 Студен 2015
Господ ми е дал дарбата на разказвач и сладкодумието, но имаме негласна уговорка да я развия, да давам най-доброто от себе си, за да има от тази дарба някакъв смисъл. Не го ли сторя, знам, че някога ще понеса отговорност за ленността и малодушието си, ще отвърне лице от мен и ще ида в ада, а положа ли усилията, които се изискват от мен - надявам се греховете ми (никак не са малко) да бъдат опростени. За това и като ме боли глава пиша, и като ми се спи, и като съм гладен - не защото нямам с какво да се храня, а защото не бива да прекъсвам мисълтта си - пиша. Пиша и като мога някъде да се повеселя, пиша и когато мога да се насладя по друг, по-лесен начин на думите: да почета по-добри и от мен - не, че не го правя, трябва да се уча, а и то е част, много важна част от развитието ми - но понякога се лишавам и от това. И не говоря за писане на статуси, като този. Те са между другото, за да изчистя някоя друга емоция, пък и човек съм - социално животно, имам нужда от контакти, а и да си призная, някои от вас обичам, макар да не ви познавам. Някои, които познавам ми липсват, макар, ако е възможно да се видим, а трябва да пиша, ще отклоня срещата. Защото не искам да ида в ада. Но има нещо, което желая по-малко и от отиването в ада, то е - да бъда неблагодарен. Неблагодарността не е само забиването на нож в гърба, лоши думи към онзи на когото дължиш или нелоялност. Неблагодарност е и когато ти е дадено нещо добро, а ти не направиш от него още по-добро. Или пък не го опазиш. В този ред от мисли - неблагодарни сме към любимата или любимия, когато тя или той ни дават толкова щастие, а страдаме по някакви си други причини. Това е трудно да се избегне, случва се и при най-добрите двойки, но пък нали за това е любов, че да прощава. До един момент е способна, но прекали ли се, по-добре да не прости, че в такъв случай, вместо един страдат двама. Но за друго говорих - какво ме амбицира, какво ме мотивира, какво ме държи и крепи, за да правя това, което правя. Почти е излишно да го пиша, който ме познава - малко или много - не е необходимо дори на живо, а просто, ако достатъчно ме е чел, знае това.
По-важното е друго: не съм осъзнавал една друга своя отговорност и съм се държал много, много неблагодарно.
Към родината си. Към България. Защото, ако ми е дал нещо Господ, той ми го е дал с българския език. На него съм чел, на него пиша. На него общувам, на него мисля. На него сънувам и в неговите понятия разпознавам формите. На него чувствам, на него се изливам и се освобождавам от своите демони.
В училище четях повече странична литература, всъщност - почти не четях друго освен странична литература. Не, че съжалявам - големи пътешествия из света, из космоса, из народи и земи, които нямаше как да посетя, но напоследък ми чернее от болка.
Свръхсетивен съм, чувствам я като физическа. Чувствам как една лепкава, много груба, много гнусна ръка е хванала духовния корен на живота ни и се опитва да го изтръгне.
Не съм от вчера, помня всички глупости на тъй наречената демокрация, която пак ще кажа, по-скоро е хибрид между клептокрация и охлокрация, на много посегателства над историята и класическата българска литература станах свидетел, но този път открих вина и в себе си, че имам много пропуски, че съм се пилял натам-насам, че - да - научил съм немалко неща, но не съм намерил време за да бъда малко по-вещ в българщината.
В знак на протест обявих, че една година ще чета САМО български книги, но протеста е и към самия мен, към моята неблагодарност спрямо най-светлото и топлото - родината, нейните духовни чада и моите духовни родители.
Ще направя всичко възможно да изкупя грешката си! Щастлив съм, защото осъзнах нещо съществено, което съм пропускал в живота си.

Ромфея - вече е факт и отпътува към десетки книжарници в страната

Любовта е вдъхновение. Творческо вдъхновение, с което твориш от възлюбената/възлюбения; твореш от себе си; твориш от света; от реалността; твориш новите фантазии, а сетивата се разтварят към нови измерения през които преосмислят, онова, в което си живял.

Опитах се да опиша това, чрез приключенията на Борил и Багрена - две деца на времето, два споделени самотника, обичащите се и губещите се. Реалистични, но живеещи в магия, която не разбират. Донякъде магията на собственото им изкуство - живописта за единия; приложното майсторство и сувенирните мечове за другия, но по-скоро магията на битието - като зла магия, която разрушава любовта им; любовта, която от своя страна в незрялата им младост ги е спасила. 

Те са потайни, те са странни. Те са очарователни и талантливи, но миналото им е пълно с тайни. Из съзнанието им се стели мрак. 

Съвместният им живот е съвременна градска идилия, но...




дали подобна хармония е възможно в този побъркан, суров, прегазващ надеждите, разрушителен за красотата свят...

С гангстерите и по-опасни от тях чужди професионалисти,
с изкусителката - нимфа, а нимфата е не само митологичен образ, той е съвсем реален, защото никой не познава истинската сила, която се крие зад изкушението...

Ако ключа на забравените им детски спомени е заровен из фалшификациите на историята ни...

Дали е възможна хармонията на тяхната любов. Да, но ще трябва да премине през тежки изпитания. И това се случва. 

Те ще преживеят всичко, което са преживели българина и българката за да оцелеят до днес. За да бъдем техни деца. Заложничество, робство, война с цял свят, двубой на живот и смърт. За свобода, власт, любов и спасение. 


Търсете книгата тук

понедельник, 14 декабря 2015 г.

Home, Sweet Home...и Явор Цанев

В „Страноприемницата” е най-младежкия, но и най-приказен автор, там е най-често затрогващ до сълзи.
Във „Вино за мъртвите” е вече по-сложно. Книгата започва и завършва със сходен мотив, като че ли една история се отваря, в неин контекст са всички останали до затварянето им с последната страница. Освен това, колкото и жанрово, и стилово различни да са усещат се почти недоловимите нишки между разказите, които ги задържат в общо тяло и общ дух. Има повече настроения, отколкото в

воскресенье, 13 декабря 2015 г.

Марудските катакомби на Донко Найденов

При всички ужасяващи последици при Лъвкрафт, човек рядко има друг грях освен любопитството. То го кара да се разиграе с опасни сили, да надникне в непознати тайни, да изгуби разум в едно колосално знание, в което всичко човешко е нищожно. Ужасът идва не от злото, а че тази трансформация е проследена през човешките ни мерки за добро и зло и именно проследявайки я, осъзнаваме ясно колко крехки са тези мерки, че са само за нас и с нищо не могат да ни защитят от познание, за което не сме подготвени.
Не случайно започнах с Лъвкрафт. Марадунските катакомби звучи като един съвременен, по-ясен, по четим и човечен Лъвкрафт. И езикът, донякъде и стилистичните особености, но без толкова да натежи напомнят на Лъвкрафт. И маниерите при развитието на фабулата, но най-вече усещането за въведение в загадъчното и страховитото; усещане, което не може да се усвои, да се научи, а или го имаш или го нямаш и дори световни автори не могат да го постигнат си е точно на Лъвкрафт. Но дотук свършват приликите и това е добре, защото вместо бледо подобие на големия майстор имаме един истински негов потомък. Развил наследеното, съобразил го с друг свят, изразяващ с него своята душевност.
„Марудските катакомби“ е по-скоро приключенска научна-фантастика, отколкото хорър. Има го и ужасяващото, но то не парализира разума на читателя, нито лишава от воля и надежда героите.

Написана е увлекателно, чете се на един дъх, впечатленията са ярки – отнася те зад тайните на една древна цивилизация, в едно различно мироздание, за да погледнеш с други очи онова, в което винаги си живял. Много приятно четиво!

Изкривени реалности на Коста Сивов

Нима съм аз това, което мисля, което сетивата ми улавят, където се намирам? Защо съм тук? Нима това е всичко? Не можех ли да бъда друг? Откъде започва свободата ми, откъде започвам самия? На какво съм резултат...
Въпроси, още хиляди въпроси за същността ни, за целостта ни, за смисъла да ни има – вечни въпроси, които всеки буден ум си задава, защото в тях е човешкото, а от отговорите им, колкото незадоволителни или заблуждаващо изчерпателни започва личността.
Плашещи въпроси са. Не можем да навлезем в сърцевината им, ако не подкопаем фундамента, върху който градим живота си и всичките му ценности, ако не рискуваме да разклатим устоите на всичко онова, което е имало стойност за нас и ако нямаме кураж да започнем всичко отново. Защото знайно е, навярно още преди Соломон, който го е сторил и затрогва и разтърсва хилядолетия наред с откровенията си в Еклисиаст, че всичко е суета, колкото и грандиозно да е, колкото и величествено, но също тъй факт е, че макар да знаем, че е суета, все пак го правим и откриваме в него частичка от човешкото си щастие.
Защо? Няма да намерим отговор на този въпрос, докато сме човеци, а получим ли го, може би няма да сме щастливи. Но докато се питаме, докато търсим, докато откриваме знаци, докато се тревожим, докато се вдъхновяваме, както Коста Сивов, за да напише „Изкривени реалности“, макар да не познаваме истината, ще я творим и тя ще ни води.
Това е духовна практика, това е самия живот, търсенията на безброй будни умове и фазата на разумност, до която човечеството е достигнало. Рискът да поставиш под въпрос самия себе си. За да потвърдиш с този въпрос стойността на своето съществуване.
Представете си всички възможни съждения по темата в действия. В човешки действия, в сюжет на кратък и забързан научно-фантастичен трилър. Това е „Изкривени реалности“. До средата книгата върви кротко – лежарно. Главният герой е постигнал всичко онова, което човек от средната класа желае да постигне. Способностите му са оценени в службата, тя е важна и отговорна. Има прекрасно семейство, прекрасни приятели. Изправен е пред сложен, но човешка етична дилема...И тогава всичко се преобръща, иде момента на преоценката, новото съграждане.

Без излишни авторови разсъждения – та нали те биха повторили всички онези милиарди страници написани от мъдреците през цялото световно съществуване. Без излишна сантименталност, а единствено чрез приключенията на героите Коста Сивов преминава през всичките тези страховити въпроси.  

суббота, 17 октября 2015 г.

Ромфея - очаквайте скоро

Очаквайте скоро

Ромфея, роман; За България, която чезне и хилядолетните села, които опустяват.
За фалшифицираната ни история и погребаните спомени.
За любов, страст, магия и реалност.
За смелостта и достойнството.
За омразата и прошката. 





С махайра и ромфея до тракийски щитове, направо съм като герой от "Ромфея"




 











Тук позирам като Ярей, един от най-сложните, най-зловещи, но по своему справедливи образи в романа "Ромфея"

















Тук съм до три непознати матрони, които удивително ми напомниха за героините ми Керса, Багрена и разбира се - Роксана.





















Разбира се, че е в пълното си право

Държава без граница е като жена без гащи, а граничар да пусне нарушител на границата е все едно мъж да разреши да свалят посред център гащите на жена му, на майка му и дъщеря му.

вторник, 21 июля 2015 г.

Жената - китара

Смеси старите традиции с нови технологии, за известно време изгуби ум, седем месеца бленува, седем години работи за да я създаде. Дойде на себе си, когато беше завършена, съвършената негова творба. Хибридът между всички струнни инструменти. Арфа и електрическа китара, мандолина и гъдулка, цигулка и лютня, чело, контрабас, всичко което някога е потрепвало със струни под умелите пръсти за да затрогне, разплаче или опие сърце. Приличаше на жена и очите и мигаха, влажни бяха и с дълги мигли. Дълги бяха и краката й, опънат като лък гърба й, къдрави косите й, устните й плътни, изписали усмивка. Ухаеше на плът, при това възбудена. Дори и неподвижна създаваше чувство, че танцува. Приличаше на всичките му приятелки, а те бяха толкова различни и толкова много, че сам не разбираше в какво напомня на всички тях. Треперяше от вълнение когато наближаваше завършването й. Сега се чувстваше изтощен и утешен. Все едно я беше любил, а тя беше просто странен струнен музикален инструмент. 

Разплака се, прегърна я. Малко посвири на нея. Мелодията й се разнесе, а част от нея тъй като беше на ултразвуков диапазон, омагьоса и накара да подскачат сърца на много хора, които дори не я чуваха с ушите си. Разлаяха се кучетата, заподскачаха котките, птиците се пръснаха, а той постигнал целта си, почина щастлив. 


Работилницата и магазинчето му бяха ипотекирани. Гений беше, но не и практичен човек, а и като се прибави, че материалите за изработката й бяха от скъпи, по-скъпи, че й отдаваше твърде много време и енергия, съвсем логично е, че се разори и задлъжня. Когато разбиха вратите и навлязоха във владение, напълно в правото си новите собственици я намериха затрупана с прах. Първо предизвика паника. Тя приличаше на истинска, при това красива. И жива и мъртва едновремено. За щастие, старият несретник беше поставил етикетче, а то насочи мисълта в правилна посока. Гръмна сензацията. Жена – китара. Не, че беше точно китара или само китара, но така я нарекоха из медиите, тя нямаше нищо против, а и да имаше, не можеше да го изкаже, защото не можеше да издаде друг звук освен този който вадеха от нея музикантите. Наддаваха за да я купят, тя не се продаваше. Далновидни бяха новите й собственици и намериха начин да имат редовни печалби от нея. По екраните, в късните часове, защото твърде еротична беше гледката се състезаваха най-добрите музиканти да свирят на нея. Приличаше на галене по цялото й тяло, свиреха класически пиеси, хард рок и ритъм енд блус. Етно-мотиви от всички кътчета на планетата се лееха, нови композиции се създадоха, а тя тръпнеше в ръцете, приличаше на жива и истинска жена, отдадена на любовна наслада. 

Всеки момент сякаш щеше да се разпадне на ноти, да престане да я има като тяло, да се разнесе и да се разтвори в космоса. Цял свят сядаше вечер пред телевизорите да се наслади на красотата. Но всеки тръпнеше в очакване, някой ден да се случи неизбежното. Тя приличаше на жена, на плът и кръв, ала не беше плът и кръв, струнен инструмент беше, струните не са вечни, а на този никой не знаеше как нова да сложи, когато струната се скъса. Продуцентите обещаваха предаването да не свършва, че изненада ще има. Бяха подготвени, застраховали скъпо и прескъпо Жената – китара. 

За разлика от създателя й те бяха практични хора, но застраховката би им стигнала само да заплатят неустойката към ти – ви канала, ако предаването прекъснеше. Но имаха план, това да не се случи. Когато струната все пак се скъса, обявиха конкурс за истински момичета, които да се състезават помежду си, коя от тях да бъде избрана за новата китара. Други звуци излизаха от тях и не от цялото им тяло, а само от устните им. Новото предаване предизвика още по-голям интерес и рейтинга му беше с пъти по-висок, но това вече не беше музикално предаване. Истински момичета, истински воюваха за да се превърнат във фалшива китара. Луд е света, шарен. Стремежите често са смешни, но не може да се отрече, че дори в този по-скоро еротичен отколкото музикален фарс имаше немалко красота. 


Но изпреварваме събитията. Да се върнем малко назад, когато струната на Жената – китара се скъса. Случи се в ръцете на един виртуозен китарист. Рок-величие, човек – епоха, не просто музикант. Преди десетки години той и групата му, създадоха нещо което звучеше дръзко и скандално, отричано и мразено, обичано и обожествявано. Ту наричано изкуство, ту халтура. Нещо което печелеше сърца и обръщаше живота на хората. От впечатление се превръщаше в мироглед. И постепено от скандал в канон за модерното. Имаха хиляди последователи, още беше тачен като божество. Макар и по-бързи китаристи вече имаше, по-умели пръсти и още по-креативни идеи, но той им беше духовния баща и началото. 

Точно в ръцете на този идол на много поколения се случи. Изсвири струната и от този момент нататък, мелодията която можеше да се пресъздаде на жената – китара обедня и побързаха да я свалят от сцената преди и другите струни да се скъсали. И мъжът изпадна в тежка криза. Не говореше, криеше се от интервюиращите. Пишеше се, че е болен. Много не вярваха, ала този път и в клюкарските рубрики беше изложена истина. Стопи се и от седемдесет и седем килограма, падна на петдесет. Рядка брада скри лицето му. Горяха само очите му, но и те угаснаха, а косата му беше сплъстена и мъртва. Не говореше с никой, а всички се мъчеха да го утешават. Казваха му самата истина. И организатори и вещи лица. Нямало е вина в него, струните издържаха твърде дълго и без друго. Все някога щяха да се скъсат. Но той сякаш не чуваше. Потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си. Отписаха го и лекари. Рекламните агенции прекъснаха договорите с него, малко преди това. Вече се чакаше смъртта му, но той остана жив и плахо започна да се възстановява. 


После за дълго изчезна от публичното пространство и никой не разбра, че е здрав и дори щастлив. Трябваше да се прибори със себе си за да излезе от дъното на кризата и когато почувства, че го е направил я потърси. Една жена, останала назад, назад в миналото му, преди живота и таланта му да го направят знаменитост. 


Изненада се като го видя. 


-Тя беше съвършена. Звучеше съвършено. Една струна скъсах и изгуби напълно хармонията си. Тогава си помислих за теб. Колко ли твои струни скъсах, нямам представа, но никога не прозвуча фалшиво! 

понедельник, 6 июля 2015 г.

Кой ще плаща сметките?

Забравете дома си, само за малко, моля ви. Забравете семейството си, занаята си, как изглеждате в огледалото и с кого имате среща тези дни, какви дрехи обличате, на колко сте години, даже името си. Припомнете си, онзи който бихте могли да бъдете:

Вече сте човек от голям; много, много голям род. Толкова голям, че ми иде да сложа число с четири цифри, но се опитвам да сътруднича на фантазията ви, а за един и 9999 е малко, за друг и 1000 е много; така, че сложете си сами числото, нека само означава: МНОГО.

Сред всичките ви сестри, братя, полусестри и полубратя, братовчеди и братовчедки – първи втори и трети; племенници, чичовци и лели; зетьове, балдъзи, шуреи и онзи там с шапката ушанка, който не изглежда нещо в ред и не се сещате кой е, но сърцето ви го чувства по-близък от всички близки, които виждате, има една по-особена персона. Много държите на нея: нека ви е като щерка; въпреки, че е щерката на доведен брат на втория съпруг на майка ви. Толкова държите на нея, колкото на седмата щерка на седмата си щерка, но и да не държахте толкова на нея, това в случая няма голямо значение.

Поканени сте на сватбата й. Няма бягане. За големият ви род: уважението значи много. Изтеглили сте поспестеното, продали сте таратайката си – то и без друго само ви заемаше място, но скъп – сантиментален спомен, пък и таратайка, таратайка, ама 4Х4. Поискали сте някое евро от комшията и сте закръглили за подарък.
Ето ви – на сватбата, като всички останали.

Ама и сватбата – сватба: такова пиршество ни Калигула, ни Клавдии са имали. Полиглот си, ама имената на гостбите са повече отколкото думи някога си произнасял. И всички в устата ти се топят, всички екзотични, а някои сякаш с хашиш подправени. Изискани сервитьорите, сервитьорките на нимфи приличат. Пианистът май...не, не може да бъде, ама с тези паяжини в косата, пък и блед един, а виртуоз...тези наистина си ги бива: Шопен от гроба извадили; след него Нийл Армстрог надува тромпет (Луйс, бе, Нийл е стъпил на луната), ама и ти си като на луната. Безтегловно ти едно, неземно. Започваш да се притесняваш, че толкова хубаво не може да бъде, ако няма някаква уловка. Пък и трудов човек си, не че някога си гладувал, не че не обичаш да щракаш с пръсти и понякога да профукваш малко повечко, но на такова нещо не си свикнал. Неестествено е. Тръгваш към тоалетната и решаваш да си идеш, то сега тъкмо вихрят танци менадите – истинските, от митологията: колко ли им е бил хонорара, че да си платят билета за машината на времето и да пропътуват няколко хиляди години. Хвърляш им последен поглед. Надяваш се да разкъсат някого, те менадите така правят, ама тези нещо...Хей, ама онова е самия Орфей, то тези танцьорки не му ли видяха сметката! Изглежда не, даже една го погалва по арфата. Колко ли им е платено, че да се държат така мило един с друг като не могат да се понасят.

Както и да е, не е твой проблем. Но преди да си излязъл булката изниква пред теб. Пита те къде отиваш. Вдигаш рамене, нещо смотолевяш, накрая изплюваш камъчето, макар и деликатно. Как можеш да зададеш деликатно въпрос на младоженка за разноските, ти си знаеш, но направил си го. Тя ти се хили, мокри с целувки двете ти бузи и ти казва да седнеш и да се наслаждаваш на купона.

Толкова яде, че вече не ти се яде. Толкова пи, че как си още в съзнание – недоумяваш. Но как да се спреш като всички ядат и пият. Ще направиш впечатление, ще обидиш скъпата булка.
И тъй до зори, когато пак се опитваш да се изнесеш, но младоженеца посърнал те спира на вратата. Моли те да останеш. Не изглежда никак добре, а двете яки момчета зад гърба му, довършват композицията на мрачния му израз.
Вече знаеш за какво се отнася:
„Моля те, чичо!” – нарече те чичо, макар не си сигурен точно чичо ли му се падаш – „Станала е грешка; неприятна грешка! Ние поръчахме...(еди си какво), но те не разбрали и ви сервирали (еди си какво)...то е хиляда пъти по-скъпо от...”
„Абе кво му се обясняваш на тоя!” – виква едното яко момче – „Ти не яде ли, бе, лаком! Ти не пи ли, бе, пияницо! Някой трябва да плаща...”
„Ще оправим всичко!” – увещава те младоженеца – „Толкова подаръци направихте, че няма страшно. Като отворят заложните къщи, залагаме ги и всичко ще е наред. Само час!”
Само, че и наема се плаща. На час (при това златно); плаща се и програмата. И докато малкия се уговори със заложните къщи и се върне пак парите не достигат да се плати поръчаното.

Никой не може да си тръгне!
Споменах за Шопен, менади, Орфей, но май едва сега започвам да звуча нереалистично.
Как да си представиш, че могат да задържат толкова хора пряко волята им да плащат сметки на сватба, на която са поканени.
Няма как!
Ето, един господин...Май ти беше втори братовчед говори нещо по мобилния – идват полицаите...Това трябва да е свободата...
Но полицаите спират музиката, шефа им отива до микрофона и хладно изрича:
„Щом сте консумирали, трябва да го платите! Младоженците са арестувани и ще понесат отговорността си, но...Хората, които са се погрижили за яденето, пиенето и доброто ви настроение трябва да получат парите си!”

И най-интересно е когато част от роднините ви се съгласяват, че е аргументирано и логично, че няма безплатен обяд. И сте длъжни всички да си платите.
Повечето са в шок. Повечето няма и къде да се върнат, че апартаментите им запечатани. Сега трябва да си плащат и съдебните разноски по делата.
Влиза Спасителя: няма да Я описваме, всеки може да си я представи и казва:
„Ще ви отпуснем спасителен заем, ако си изработите парите в мината...”

Част от гостите бягат, разблъскват кордона жандармеристи, който е блокирал входа.
Двама са хванати, двеста са избягали.
„Сега ще трябва да плащате и тяхната сметка!” – заявява ви Спасителката, но и без друго се сещахте.
После започват разпределянето. В мината няма достатъчно места. 14 – 15% по-слабите и по-неблагонадеждните са оставени в заведението. Да не умрат им се сервира храна, не че я искат, но пак ще трябва да я платят, а и наема, наема...
Докато има и един от щастливата ви рода, някой трябва да му плаща сметките...

Но това не е всичко. Не всички са взели децата си на сватбата. Тях пък са заключили в домовете ви, които сега са собственост на банката. И подрастващите трябва да платят наем и на дома си и на ресторанта, който родителите им няма да платят до края на живота си.

Да, абсурдна история, но така живеят цели държави.
Някои казаха: „Не”!
Други не смеят или така им харесва. 

четверг, 7 мая 2015 г.

И още едно откровение покрай Кланица за чародеи

Хубаво ще е да се прочете предишния статус за да стане напълно ясно какво пиша в този. През годините много съм говорил за писането. И за процеса, и за вдъхновението, бил съм искрен, но нещо ми се е губило. Трябваше да се върна на образа на Хапла, тя от своя страна да отключи прекрасните и зловещи призраци от миналото ми за да разбера точно какво правя. Когато тя и нейната приятелка махнаха превръзката от очите ми аз видях непозната личност, която много приличаше на мен, но не бях аз. Видях своето заключено Алтер Его, което ми трябваха години за да освободя, да се съградя отново по негов модел и да заключа другия, който до този момент беше мой тъмничар - саморазрушителната личност, която ме унищожаваше. Видях себе си в един по-красив образ. Пишейки несъзнателно съм правил онова, което за мен онази диаболична хубавица - Хапла. Уж рисувам реални личности, но всъщност рисувал съм в различни образи Алтер Его - то на съвременния човек, най-често на жената. Това, което го има в живота ни, дори на моменти е масово, но не се вижда. И ако някой види себе си в героите ми (а и това често се е случвало през годините), и ако хареса това, което вижда може би съм постигнал своята цел. Защото съм бил съучастник на бягството на едно чародейство от неговата тъмница. И в този роман: и при героите с реални прототипи, и при напълно плод на фантазията ми все съм рисувал Алтер Его-то. Така, че Хапла, колкото и да е онази Хапла с която се познавам, толкова е и друга, по-скоро други; мисля дори, че живее във всяка жена. Защото всяка истинска жена прави тъй че любимия й да открие най-доброто в себе си. Още една лична тайна плюс тайна на героите ми.

Книгата вече е факт. Може да бъде изтеглена или поръчана тук: Кланица за чародеи

Кланица за чародеи е вече факт

Вече е факт: електронен и хартиен вариант на "Кланица за чародеи" тук

Дадох повече воля на фантазията си само за да проникна по-дълбоко в реалността. Реалността на тези страдащи и безкрайно щастливи хора, които са прототипи в този роман. Прокълнати и болни, а може би щедро дарени със сетивност, която повечето нямаме. Греховни или напротив, по-чисти отколкото сме социално адаптираните, изпълнени с мощта, а и прогизнали от мръсотията на множеството. Хора, които живеят в един по-различен свят, въпреки, че стъпват на същата, познатата от нас земя. Отхвърлени и потъпкани, но и божествени по своему.

И сега ще разкажа нещо истинско, по най-краткия начин. Мой спомен. Лично изживяване. Лятото на 1998 година. Ако не знаете какво е да си жив, а да си в ада ще го кажа. Да си на 29, а да се чувстваш скапан старец на който не остава много живот, който е пропилял всичко, може да рецитира наизуст големи пасажи от Платон, Ницше, Блез Паскал, Албер Камю, но това е след третата или четвъртата чаша алкохолен концентрат (изпит на екс), ако не е взета тази доза главата му е празна, мислите му са разкъсани, демонични. Не мисли за нищо друго освен как да събере стотинки за дозата или къде да се натресе, че да го почерпят. Ама как да стане това като дори не му сервират когато има пари. Заради доверчивостта си е изгубил и цялото си младежко творчество, а той е писал много, много. Изливал се е денонощно, но това му съкровище вече не му принадлежи: измъчван е и от страха, че никога повече няма да може да пише, че е осакатен. Напуснала го е и първата му съпруга. Съвсем естествено, но в случая не са намесени нито пороците му, нито алкохола, а неща, които сам не разбира и никога няма да разбере. Не може да се обръсне, да се среше - ръцете му не са негови. Не може да застане пред огледалото, защото е самия ужас - зомби излязло от гробищата, в което няма как да се познае. 
И ето, намира се в лудницата - Кланицата за чародеи, вързан за леглото. С два каиша, единия през дясната ръка, единия през кръста, заключени с катинар. Не, че може да мръдне, не може. Но за всеки случай. Включена му е система: истинско фармацевтично блаженство, което и го унася, и го прави да се чувства по-скапано. Понеже още има някакво въображение, представя си, че е направил ужасно престъпление и това, което тече е всъщност отровата на смъртоносна инжекция. В смъртната присъда за него, в онзи момент има малко повече достойнство отколкото в положението до което се е довел. Всъщност опитал е да направи нещо по въпроса. В гърба му е инжектиран есперал (антиколна смес - руско производство с депо действие), подписал е документа на който ясно е обяснено, че при евентуална смърт поема върху себе си цялата отговорност, че инжекцията е безвредна стига да не употреби алкохол, което може да доведе и до смърт. Последното е подчертано с дебел маркер. Седмица не е пил, но все пак обърна цяла бутилка водка. С надеждата, че...С никаква надежда. Но не умря. Понеже нищо не прави като хората. 
Та в това скапано състояние вижда едно русокосо видение на решетката на прозореца. Видимата възраст на видението е 14-15 години. По-голяма се оказва в действителност, но от друга страна: понякога се държи по-детски. Смее му се от прозореца, закача го, казва му, че го чака. Когато го отвързват и го пускат в двора момичето все пак го чака. Това е Хапла. Въпреки тежките си диагнози тя е диаболично красива, въпреки че приказките й са много объркани в тях той долавя някакъв порочно дълбок смисъл. Сега той вече ясно вижда, че тя не е непълнолетна, а тя уж флиртува с него. Увлича го и двамата бягат...От кланицата за чародеи...

Час след бягството ни се разплаках. Толкова бях затрогнат. И си припомних, че мога да чувствам. И без алкохол. Какво толкова направи Хапла. На пръв път нищо особено. Говореше ми за своя приятелка фризьорка, елитна. Разбира се, не й вярвах, мислех си, че Хапла бълнува. Заведе ме не във фризьорски салон, а частен дом. Какво съм очаквал...Оставам на вашите въображения, но приятелката й се оказа точно такава каквато я представи. Накараха ме да седна в стол в банята, завързаха ми очите, а като ги отвързаха освен, че е нямаше брадата (което не е работа на фризьорки, но си беше бонус специално за мен), косата ми имаше такава форма, че не се познах. Освен, че изглеждах с поне десет години по-млад, по-късно можех да преценя - имах одухотворен израз за който не подозирах. Човекът в огледалото беше друга личност, не познатата ми. Това беше моят потенциал. Моето Алтер Его. Онзи, който имаше право да живее и си заслужаваше да живее. Три дни още бягахме с Хапла, ту тук - ту там. Не можех да разбера кое от приказките й е лудостта й, кое е шега и детински развинтено въображине, кое си е истина - най-невероятна, но истина. Защото живота й беше по-богат и от въображението й. И по-абсурден. Накрая се върнахме. Ако не беше това бягство, не се знае дали щях да бъда жив, дали щях да намеря по-късно мотив за съществуване, а оттам и волята, която ми помогна да спра алкохола. А за Хапла, не знам. Много скоро тя избяга със следващия...чародеи. Било й е система. Не знам колко живота е спасила, не знам и жива ли е сега. 



Та разказах истински случай, няма го в романа. А романа е за Хапла, още неколцина като нея. Има го и фентъзито, и трилъра, и хоръра, защото иначе е невъзможно да се разкаже за подобни хора.  

 
Вече е факт на електронен и хартиен носител тук: "Кланица за чародеи".

понедельник, 4 мая 2015 г.

За Сибин Майналовски и книгата му Змии в стените

"Сянката" получих чрез посредник, "Усмивка в полунощ" по пощата, но "Змии в стените" си купих лично от автора. Срещнахме се в едно кафе, купих си дългоочакваната от колекцията ми книга, заговорихме се с автора. И без да съм си и помислял аз подхванах за неща, които е писал още в предговора и последния разказ, който се явява и като послеслов на книгата.
За оценки, по-скоро за присъди; квартално мъмрене най-вече от страна на такива, които не помнят кварталните събрания и ако им разкаже някой за тези събрания, но им разкаже достатъчно добре, че да го разберат ще им се стори, че това е антиутопия и ще тръгнат да критикуват стилистичните похвати. Говорихме още за култура и халтура, най-вече за халтурата в модерното, хипер-продукцията на лесно смилаема храна за душата, която опакована като "фантастика" пълни стелажите на книжарниците. За болки, за комплекси, за търсене на смисъл, а часове по-късно общуването ни продължи на едно по-високо ниво. Същите теми, но по-искрено, по-силно изречени във форма, в която при нормален разговор е невъзможна. Чрез историите му, чрез разказите му. Бях подготвен, да - бях. От предишните ми книги, от запознаването ни, но не чак толкова подготвен, колкото очаквах. Сибин Майналовски отново ме удиви. Не с всичките истории, не. Някои ще имам да ги дочитам, много пъти да ги дочитам, защото това е коварното на сборниците разкази - не всяка история те намира в необходимото душевно състояние, че да те овладее напълно, не само да я асимилираш интелектуално, а и да я съприжевееш. Когато за няколко часа подпомогнат от малкия обем преживееш двадесет и четири екстремални приключения със сходен, но все пак различен емоционален заряд, все някоя от историите ще възприемеш по-добре за сметка на друга, все някоя ще е по-близка до моментното ти състояние от друга. Но достатъчно е дори само това, че нямаше и една от всички в които да не намеря свои впечатления, свои мисли, близост с всеки от героите, нищо, че са герои които ме карат да настръхна. Най-силно ме затрогна: "Мъчно ми е без Бенджи" - първия разказ, непосредствено след предговора, в който автора предупреждава да се "чете между редовете" тоест - пише за мислещи читатели и търси събеседник, сродна душа, не потребител, който само ще консумира текст. И още с този разказ го оправдава, защото не-мислещ човек изобщо не е чел разказа, защото всеки трябва да си направи своето тълкуване на иначе доста откровеното послание. За любовта, за трансформацията и в звяр. Все познати неща, но когато се изрекат по толкова оригинален начин, вече въздействат различно и стимулират преосмисляне на проблема, а подобно преосмисляне никога не е излишно.
Най-философски "Часовникът" - прочетете го, колкото по-внимателно толкова по-добре и помислете дали героя му не е всеки човек. Страховита равносметка на битието, но като си я направим по-коректно ще оценим и силата, която имаме за да сме живи.
"Говорещият с котки" - шедьовър, типичен хорър и нека да си казва автора, че в неговите творби доброто не побеждава. Побеждава. Но ако самия автор намира, че леенето на кръв дори в името на справедливостта не е добро, аз не мога да го упрекна.
И нека да се върнем отново до критиките, до подмятанията на недостатъчно начетени и задълбочени читатели за комплексите на автора. Писах го и при "Усмивка в полунощ" пак ще го пиша, с други думи. Сибин Майналовски е куражлия. И огромният му кураж, по-коректно даже е да го наречем: творческа доблест допринася творбите му да са истински творби, а не имитации на имитациите на имитациите. Куражът му е в това, че е дал право на комплексите му да пишат, а като казвам "комплексите му"...хайде, стига...Те не са само негови, те са във всеки или най-малко масови са. Но ако другите ги крият, спотаяват, изкривяват измисляйки им благородни маски, Сибин ги е отприщил, откровено, показва ги. Та, кой е комплексар, според мен онези, които толкова се срамуват от себе си, че се преобразяват в неща в които не са, без да променят онова от което се срамуват. Но куража не е достатъчен за да се получи творчество. Необходим е контрола, умението да превръщаш демоните си в изкуство. Талантът, а той е на лице. И ако някога описва гадни неща...То е само защото са си гадни. Има си ги и в реалността и в подсъзнателното ни и си заслужава да се изследват. Защото така се и обезсилват.
В кой разказ най-натурално е описал гадост. В "Младоженците", а това е разказ с много силно морално послание. Защото никакво морално послание не е, когато в дадено филмче или книжка по най-красив и съблазнителен начин показват прегрешение, а после за да има "морално послание" махат като стара леличка с пръст и ти казват: "хедонизма и превръщането на човек в инструмент за наслада е лошо нещо". Такова "морално послание" по-скоро ще те накара да опиташ греха отколкото да се замислиш: "заслужава ли си мимолетната ми наслада, ако цената за нея е една погубена душа". И склонен съм да го кажа аз - автора на "Фриволните разкази" с целия секс, еротика, изневери и какво ли не, че в тези фриволни времена твърде рядко си задаваме както трябва тези въпроси. И е безценен този автор, който намери подходящата форма за да ни подтикне да си ги зададем.

среда, 22 апреля 2015 г.

За Кланица за чародеи от Megi Güvenal

Един импулс...

Megi Güvenal

Не ме бива в писането на ревюта, аз съм един по – мълчалив читател, но тези дни се случи нещо, което ме накара да посегна към перото. Романът „Кланица за чародеи”.
Имали ли сте някога усещането, че живеете във фантастичен филм? Или сте частичка от пъстър калейдоскоп и всяко завъртане на механизмите ви запраща в неочаквани комбинации и изражения, добивате странни сили или цветът ви се променя, имате седемдесето сетиво, чувате музика от далечни вселени…Редовете на Стефан Кръстев - Цефулес това правят. И аз не съм сигурна…за книгата ли искам да пиша, или за този непредсказуем автор. Сам за себе си казва – пиша фентъзи. Не, не, това не е фентъзи, и фантастика не е. Това е самата реалност, която той някак е успял да улови, въпреки своята обикновена човешка форма и потенциал, и подобно на пророк да я свали до лилипутската ни същност, глазирана с простички изрази, замесена разбираемо, така, че да я усетим. Имам чувството, че Цефулес е Аватар, ако си спомняте онзи филм по кината, в който ограниченията на едно измерение балансираха със свръхсъщността в друго. Често съм зачитала негови разкази, не собено смело, понеже съм знаела – ще ме завъртят и запратят в непознати селения, но не бях срещала друго подобно четиво, като Кланицата. Избягвам подобен жанр, някак ме пробожда. Зачитала съм, рядко, великани от ранга на Кунц, та аз съм човек, който никога не чете Кинг, избягвам ужаси. Обичам реализма – магичен или не, харесвам обикновения бит, ароматът на човешко. Но рано или късно всички стигаме до огледалото и неизбежните въпроси „кой съм, защо съм”. В своята последна творба Цефулес дава отговор. И го предоставя така, че всеки да го проумее. 
В най – низките селения на човешкото, в онези подземия, където се надяваме никога да не надникнем, в отхвърленото от обществото ни, в тъмната, тинеста мъглявина на неясното се ражда едно цвете – Хапла. Тя е петият елемент, Духа, частичката, която носим в себе си, погребана някъде в дълбините на сърцето; избавлението, за което не искаме да знаем. Един съвършено изваян образ, нежен като утринна роса и мъдър като създател и съзидател. За да създадеш Хапла, трябва най – малкото да си познал онази непозната част от себе си. За да я сведеш до мисъл и да я поставиш в сюжетен роман между корици трябва да си безумно смел. Нашето съвремие убива истините. Убивало е пророците, суфите, богомилите и катарите, защото са давали на света отговори. Докато четях ми се искаше не просто да позная героинята на Стефан Кръстев, исках да мога да погледна през неговите очи, за да видя защо вижда онова, което описва. Как. Такъв поглед не се дава на хората, неговата позиция не е достъпна, за да усеща и пише по този начин, трябва да е воювал и победил, трябва да е успял да заличи властелина на живота си – великият Аз, който спуска завеси, обгражда с неяснота и скрива лъчите на истината далече от сетивността на обикновените. Но ето че го е направил. В една чудесна, добре подредена, много увличаща творба, в която всеки един читател би открил… толкова, колкото е способен да види. Да, точно това написах – ще видите в историята толкова, колкото можете да разпознаете. И точно това я прави уникална. Тя не поучава, не настоява, не парадира, нито има претенции да бъде самоучител или труд на някой от безбройните гурута - на пръв поглед е просто една хубава приказка. И в същото време е много повече. Тихичък зов е, и писък. Всичките и междуредия крещят: „човече, опомни се”. И след прочита на този роман ще се върна, за да изчета всичко от него, защото вече знам, че не пише случайно, а с мисия.





воскресенье, 1 марта 2015 г.

Гласувайте за националните фантастични награди

Гласувайте за националните фантастични награди

среда, 18 февраля 2015 г.

За Дякон Левски, не: по-точно за критиките

Нека започна от там, че още не съм гледал филма „Дякон Левски” и поради това нямам никакво право да го словославя. Като гледам филма, време има, ще го направя, тогава ще споделя своите впечатления, но вече прочетох достатъчно за да ме е яд, ама много да ме е яд на отрицанията, които набраха най-голяма популярност в последните дни.
За тези нещастни подобия на критика мога да напиша цяла монография, ако имах достатъчно време за да се занимавам с подобни глупости.
Стисках зъби да не напиша и това, но не издържах когато прочетох онзи пасаж от изказването на бозаджията Георги Иванов: „Филмът печели от това, че НЕ е политически коректен.”
Хайде да се позамисли, ама всеки да се позамисли над тези думи, че да види до какво падение
Според сценариста на родните сапунки: „Стъклен дом”, „Фамилията” и други, излиза, че произведението на историческа тематика бива основно: политически коректно и политически некоректно, а политическата некоректност е просто маркетингов инструмент. Няма историческа реалност: има политически казуси и пазар – нищо друго. Човек или върви по официалната пътека на политическата конюнктура или си прави пиар. Не може да се е придържал към фактите, да изразява своя идея, своя истина: не, няма такова нещо – това са само средства: целта е била друга, личен интерес. В единия случай: да покаже лоялност към статуквото, в другия: да спечели фенове и пари.
Това, това изказване е цинизъм, а не псувнята на Левски, която толкова е възмутила критика – еснаф. И като стана въпрос за псувнята стигаме до едни морално – естетически критерии, сложни са, противоречиви; въпрос на културна среда; въпрос и на индивидуалност, но нека всеки мъж си направи един опит.
Много ни дойде след началото на Арабска пролет: доста клипове гледахме с коленичил човек в оранжеви дрехи, а зад него един маскиран главорез. Разтърсваща гледка, няма как да не е разстроила всеки от нас. Когато човек е разтърсен, въображението му се отприщва, та няма да е никак трудно. Нека всеки мъж, който ме чете се постави на мястото на онези мъченици. Фундаменталистите понякога дават право на последна дума, не съм разбрал някой да се е изпсувал, но като си направих този опит, който ви призовавам да си направите – за да умра достойно, да, почувствах, че бих казал:
„Този маскиран педераст сега ще ме заколи!”, но понеже няма да набера толкова дъх – емоционален съм само ще му тегля една.
Няма да цивря, защото вече няма защо. Няма да моля, защото вече няма кого. Нямам никакво уважение към палача си, че да се държа по-изтънчено. Псувнята в случая е естествена. Презрение е: и към палача, и към смъртта, и към живота, ако цената за този живот е безчестие.
Стигаме до това, защо е нямало крилатата фраза на Левски: „Ако печеля печели цял народ, ако губя – губя само мене си.”. Има ли някой в България, който не я знае? Не вярвам, въпреки падението на българската култура: идеализирани гангстери, пропагандиране на пушенето на марихуана, художествени модели за млади и красиви консуматори, продуктово позициониране и политическа коректност – некоректност.
Няма смисъл да се повтори още веднъж фраза, която и без друго е достатъчно популярна. Поне един творец няма да намери смисъл в това, творчески е с всички останали действия на героя – това силно послание да се покаже.
Защото, кой ли не цитира паметните думи днес, но колко са ги оправдали!

суббота, 10 января 2015 г.

Наследницата, първа част от Кралицата на здрача на Гери Йо


"Наследницата" – удоволствието от прочитането й ще е пълно, ако човек обича да се забавлява четейки и обича четейки да се забавлява. И все пак това удоволствие може да си има предястие или десерт. Само комбинирайте четенето на „Наследницата” със „Стрина”, книгата на една от най-добрите приятелки на Гери Йо, Сев Самоковлийска и макар двете книги да нямат нищо общо тематично ще разберете за какво иде реч. Няма кой да бъде критичен, кой да бъде злостен към "Наследницата" освен предварително настроен трол срещу толкова симпатично вампирско четиво.
Борба за надмощие между върколаците на Волкар подкрепяни от вампири ренегати и наследниците на Граф Дракула под хегемонията на Виктория, схватки и историята на всеки един от главните действащи лица като ретроспекция. Повече не искам да пиша за сюжета защото ще е спойлер, а да се убие удоволствието от четенето на подобна книга си е вампирщина.
Действието уж се развива в наше време, уж в северната част на България, ала ни територията ни времето затваря духа на историята – напротив взела е дъх от много времена и огромно пространство: повеи от Далечен изток и японски герои с мечове, от средиземноморския бряг и къде ли още не.
Подобно е и при героите – повечето са дълголетници на по няколко столетия, а поведението им, най-вече душевната им чистота и дръзкия характер са като на млад човек на двадесет – двадесет и няколко години, но без да се долавят черти на незрялост. Тоест – възможно най-симпатичните персонажи според идеалите ни от хиляди години насам.
Особено силни са женските образи. На пръв поглед това са еманципирани жени, устойчиви по мъжки, но превъзхождащи всички свои сподвижници и опоненти от мъжкия пол и физически, и свръхестествени способности, но най-вече с дух. Въпреки това има я онази нежна чувственост, която прави уязвима женската душа. Носят си раните под доспехите и магическите умения. И точно така тези рани, тази скрита женственост се откроява много по-силно. Не е нещо ново, ни в живота, ни в литературата, а и в наше време у нас – жените проявяват повече сила, така, че не би трябвало да впечатлява тази страна на "Наследницата", още повече, че авторката не го е търсила. Но точно защото не го е търсила, не е изпадала в размишления, в дълги описания на характерни черти, в психоанализи, просто си го е съживила със сюжета – с по няколко фрази, с по няколко ситуации е постигнала по-голям ефект. Пресъздала е нещо, което познава, нещо което е. Просто е била искрена и това е вдъхнало на книгата живот.
Езикът – разгърни я и ще те повлече, ще я прочетеш, няма къде да се препънеш, няма къде да спреш да размишляваш, а размишленията идват сами по време на шеметното приключение, в което си въвлечен.

Е, Гери, чакаме продължението на "Кралицата на здрача".

За Седем възела и седем пробуждания на Ана Величкова

„Човешката топлина, сърце...това са понятия, непотребни за подобна власт над безкрайността. Завинаги ще изгубиш способността да се трансформираш в ускорено енергополе; ще се превърнеш в уязвимо същество; ще зависиш от крайното пространство-време, а битието ти едва започнало ще се прекъсне. Не се погубвай напразно, Мк!”
„Безсмъртието е относително. Вечността в краткия човешки живот се подчинява на други закони.”

„Земна жена”, разказ от „Седем възела и седем пробуждания” Ана Величкова

Ако човека наистина е мост към свръхчовека, както твърди Заратустра на Ницше, то голяма част от героите на „Седем възела и седем пробуждания” са преминали този мост стигнали са до заветния бряг, но върнали се назад, предпочели човешкото, не толкова съвършеното, но споделеното с другиго. Предпочели са любовта пред самотата на абсолютното. И не е само в разказа „Земна жена”, който най-силно ме очарова. Героите забравят необятността на космоса, отказват се да използват свои открития, в случаи дори се самоубиват за да запазят човешкото в себе си. И в рядко случаи, когато не го правят са осъдени: от времето, от града на който са посветени, от народа на който са погледнали с презрение, но най-вече от съвестта си.
Трудно е в една толкова научна по отношение на фантастичните елементи книга да има толкова магия. Още по-трудно е при цялата рационалност и технологичност, основно в нея – във всичките й разкази и новели да е не човешкия разум, а човешката душевност; при това душевността на много емоционални герои. Дръзки сърца, влюбващи се до смърт, съгрешаващи, понасящи тежко вините си, ту надсмиващи се над света, ту до край посветени на другите.

Трудно е една космическа робинзодиада, каквато е новелата „Седем възела” да е наедно с това психологическа притча. Изолираният на Безименна – малка планета корабокрушенец по-скоро трябва да се спаси от усещането си за изолация в своето натоварено от вина съзнание, отколкото от гравитацията на чудатата планета.
И понеже е постигнато, въздействието е много силно. Да, усещането за изолация в натовареното от вина съзнание е като изолация в дълбок космос, но докато е жив човешкия дух, жива е и надеждата.
По същия начин рационалистичното е смесено с алегорията във всички останали разкази и новели в „Седем възела и седем пробуждания” (между другото и във всички останали книги на Ана Величкова), което ги прави освен научно – фантастично и поетично – философско четиво.
Интересна е и постройката книгата. Цикъл разкази с утопична тема – бъдеще с един разумен човек: „Космическа върхушка”.
Следват новелите „Отвъд стъпалото” и „Ябълка на хоризонта”.
След тях са „Седемте възела”, а след седемте възела е цикъла „Сянката” – антиутопия, която се противопоставя на „Космическа върхушка” и след нея: „Седемте пробуждания”, които се противопоставят на „Седемте възела” за да се получи едно равновесие в идеите. Тезата и антитезата, а синтеза е в нас самите. Къде ще се открием в този фантастичен свят. Всъщност в нашия. Защото бъдещето следва законите на настоящето.
Ако в „Седемте възела” героя трябва да се спаси от старите вини, то в „Седемте пробуждания” – обратно. Съвестта на героите трябва да ги пробуди за да изкупят вината си или да се преборят за своите права.
„Седемте пробуждания” е особено ценна днес. Когато е масова психозата, че материалния и обществения успех са всичко. В богат и силен град държава, най-успелите в него: кмета, лекаря, астронома, поета, педагога си имат старите грехове. Макар величани те се събуждат като нищожества. Обратно: последните се събуждат като първи. Какво ще бъде това утро? Утрото на истината, което въпреки всички заблуди в които живеем настъпва. 

пятница, 9 января 2015 г.

За Обратната страна на Ана Величкова

Пълна хармония, но без стремежи! Нима е възможна? И ако е възможна, няма ли човек отново да избере стремежите пред подобна хармония, която неизбежно би го довела до регрес? Като, че ли това е основния въпрос в „Каменната стълба” – новелата, която освен едноименния роман е включена в изданието на „Хр. Г. Данов”. Поне аз си го зададох докато четях „Каменната стълба”, а след него идваха още и още по-предизвикателни и по-рогати въпроси: за прогреса и щастието, за неизбежния риск с който е свързано човешкото съществуване. И какво ме кара да дълбая своята каменна стълба. И в „Каменната стълба”, и в „Обратната страна” Ана Величкова е останала вярна на себе си. Шеметно действие, приключения, остър сюжет, оригинални научно – фантастични елементи и освен буквално и алегорично значение на събитията. След глобална катастрофа група от оцелели попада на планета – истински Едем, природата влиза в контакт с тях. И тук е много, много оригинално защото е описана нирвана по научен, макар и фантастичен начин. Съвсем рационален без намеса на необясними духовни сили. Не, не е употребена никъде думата „нирвана”, нито пък друга дума, която да прави връзка между това, което се случва на героите и източните учения, но пък и не трябва. Защото и нирваната, и източните учения са само част от многобройните човешки системи, които водят до една и съща представа за едно и също блаженство и покой. Пълно единение с природата, изключване на хищните нагони, дейностите на съзнанието. Възможно ли е? Сюжетът допуска физически условия при които е възможно. Но оттук – нататък се връщаме на въпроса с който започнах. И става още по-интересно. Като прочетете новелата ще се уверите.

Романът „Обратната страна” е също много провокативен. Ще ми се да го прочетете,
припомняйки си филма „Денят на независимостта” или пък примерно „Смъртоносно влияние” (дано не греша заглавието на този, мисля, че не). В единият зли извънземни нападат земята за да я опустошат. В другият астероид удря планетата. И в двата американския президент в обръщение към нацията произнася разтърсваща реч и в двата случая в речта се слави човешкия прогрес, дори войните, защото благодарение на тях са създадени оръжията, които ще спасят планетата. Има мъдрост в подобна реч, затрогваща е, но думите биха били верни само при подобна ситуация. Когато опасността за човечеството е отвън. Но за жалост: нямаме такива врагове, които да ни направят такава услуга. Да се появят, че да ни солидаризират и да бъдат унищожени. Врагът си е в нас – точно в тези оръжия, в обратната страна на откритията, които все за благо на човечеството се правят, но все злия разум ги използва за заплаха над всички ни. Но така както го написах – нищо ново. Всеки разумен човек си го е помислял, интересно е в какъв сюжет може да се превърне тази идея. Не искам да го преразказвам и да правя спойлери, но представете си, че попадате в плен, в един автономен, затворен свят, когато целия останал свят е застрашен.
Представете си и една екологична глобална бомба. И много приключения, и съдби.  

Очаква ме „Седем възела и седем пробуждания” на Ана Величкова.


Не знам откъде може да се намери „Обратната страна”, най-вероятно в библиотеките я има. При късмет и на „Славейков”. Ще се повторя: не знам изобщо могат ли да се открият по книжарниците книгите на Ана Величкова. Ще преглътна гнева, който ме обзе докато написах горните два реда. Ще го потуша, в името на ценностите за които иде реч в книгите на Ана Величкова. Но тя не е лигава телевизионна звезда, че да са изложени книгите й на всяка книжарница и чаршия, и да са сред най-продаваните книги за годината в България, а една от знатните дами на българската фантастика. Творила и вдъхновявала нас следващите поколения вече десетилетия. Истинско щастие е, че въпреки възрастта си е сред нас. Тук във фейсбук. Намерете я. Харесайте страницата й. Може и да не се откриват книгите й по книжарниците, но заслужават да бъдат дори в учебниците. А в страницата ще откриете повече отколкото на пазара.

Фейсбук страница на Ана Величкова

Самодивско хоро

На фотографиите не бяха излезли. Виждаше се реката, спокойният вир, лунният образ отразен в нея, някакво лице надничаше иззад гъсталаците, бледо и безизразно, изглежда моето. Не разбирам как съм снимал себе си от другата страна на вира….
-Шумно е!-шептеше тя, сгушила се като мъничка, под мишницата ми – Много е шумно при вас.
Автобусът смени скорости, следваше наклон, едва пъплеше. Струваше ми се, че й е лошо. 
Каквато и да е било следа не открих сутринта на мястото, а гуляят им беше разюздан. Имах чувството, че ще изпотрошат всичко около себе си. Как никой не ги чуваше, селото беше на някакви си двеста – триста метра. Дори животните не бяха неспокойни, няколко кучета се разлаяха и замлъкнаха.
Наскоро напуснах семейството си. Събудих се една сутрин и осъзнах, че не съм щастлив. Мелодията още звучеше в съзнанието ми. Онази от детството. Още не познавах нотите тогава, а когато ги научих, мелодията ме напусна. Все едно никога не бях я чувал. Имаше нещо в нея, което я правеше невъзможна за изписване с ноти. Нотите просто я унищожаваха. Чувал съм от свой приятел поет, че има и такива строфи. Сънуваш ги за да те подлудят, карат те да пиеш или да обичаш невъзможни. Според мен, преиграваше, може да се каже, че беше саморазрушителна личност. Той и изчезна. Преди години още. Носят се градски легенди за него, сменил си пола, наследил несметни богатства от някаква възрастна жена която забавлявал, самоубил се, направил си пластична операция. Сега минаваше през главата ми какво може да се е случило с него. Той също имаше онова невъзможно за изразяване което искаше да изрази.
Жена ми каза, че прибързвам. Тогава разбрах за любовника й. Тя си мислеше, че е заради него. Изведнъж я видях с други очи. Чужди. Пожелах я през тях. Възбуди ме, правехме секс. Животински както никога. Без нежност и близост, като открадната тръпка. Все едно ми изневеряваше с мен самият. Непознатото в нея предизвика тръпката. Не съм и предполагал, че е имало друг. 
Излъгах я, че няма да тръгвам, но тръгнах. Едва ли ми е повярвала, че ще остана. И синът знаеше. Имаше нещо в погледа му. Израз – мелодия. Истинска мелодия, от тези които ме плашат. 
Мен истинските мелодии ме плашат. Наистина.
Когато се напия твърдя, че не обичам музиката. И не лъжа. Само, че рядко се напивам. Много рядко. Владея се, дори и рядко влюбвам. Какво говоря, не се влюбвам. Харесвам бедра и гърди, дупета и лица, умове и изрази, гласове, много гласове харесвам, но не се влюбвам. 
Пиша парчета на популярни групи и певци. Повечето стават хитове. Не ме задоволява самата музика, но е истинско удоволствие, че върша работата си с лекота. Като ме нарекат маестро луга тръгва по червата ми. Гадно е. 
Прощавам им. Не знаят какво правят. Трябва да свикна да ме ласкае това което ме наричат. 
Жена ми се чукала. Ами хубава е. И с това трябва да свикна. Но защо ли, след като и без друго я напускам. 
Музиката определено ме дразни, а истинската, каквато рядко чувам – плаши. Не съм и посветил живота си на музиката, а музиката е посветена на живота ми. Малко съм луд. 
Откакто започнах да сънувам онзи вир от детството, разбрах, че с нормалният ми живот е свършено. Подредбата му, приличаше ми на музикално клише. Звучеше натрапчиво в главата ми. Неповторимо дразнещо, затъпяващо, задушаващо. Да издраскам стените и да изгоря биографията си, да изхвърля документите си и да острижа косата си, да сменя дрехи и име или да се оставя да полудея без да ускорявам процеса. В това се състоеше избора ми. Бързо или бавно. 
Не постъпих безотговорно, че ги напуснах. Въпрос на време беше, волно или неволно, съзнателно или не, да го направя. Защото дразнещата мелодия звънеше в главата ми. Защото не можех да я изгоня, а други образи се опитваха да я изместят.
Вече виждах вира не само на сън, а и наяве. Замисля ли се малко, заиграваше лунната светлина, игривите му вълнички. Все още не чувах мелодията, онази далечната, приказната, която ме ориентира към музиката, макар да бях едно селско дете. 
Опитвах се известно време да се боря, но не се получаваше. Нито приказните образи чезнеха, нито дразнещата мелодия на битовото спираше да звучи.
Отдавна не се качвам във влакове. Знаете ли защо? Заради монотонната мелодия, а всичко останало заприлича на влак.
Автобусът се спускаше ли, спускаше. Малката спеше. Неспокойно. Кичурчета бяха полепнали по лицето й. Какво е това? Пот? И улавям миризма на пот. Нима е започнала да се поти. И косата й не прилича златиста паяжина е. Сега е като изрусена. Има по страните й руменина. Естествена руменина, под очите сенки, като след недоспиване. Уморен вид, но и живец. 
Трансформира се. Нали това исках.
Убеден съм, че те можеха да бъдат видени само в психическо състояние излизащо от стандартите на ежедневието. Граница на лудост или самата лудост. Истеричен пристъп или силен страх. 
От всичко имаше по малко. Близо месец се храних зле и не спах добре. Отивах до вира, стоях с часове. Нищо не чувах. Памук ме запълваше от вътре. Тръгвах из гората, губех обувките й чорапите. Строших телефона, не си спомням коя вечер или коя сутрин беше. Струваше ми се, че зад дърветата надничат женски лица. Кикотят ми се, но не чувам. Все едно гледам телевизор с изключен звук. Стъпих върху нещо меко, докато вървях по камъните на реката. Погледнах надолу за да видя ококореното око на мъртво, разлагащо се прасе. Не го очаквах, взел бях тялото му за камък. Подскочих отвратен и ужасен, загубих равновесие и паднах в дълбината, на прага, на метър от брода. 
Не мога да плувам. Овчарят който ме измъкна ми се стори три метра висок. От къде се взе? По това време тук не би трябвало да има хора. Разпитвах за него из селото, но никой не се сети за овчар висок три метра, но ми обясниха кой може и да е бил, а той не е три метра, само два е. Взеха ме на подбив. 
Не трябваше да ходя до реката. Странни неща се случваха. Окото на прасето все едно още беше вперено в моите. Трябва да си тръгна. Няма да чуя мелодията от детството, тя е сантименталност. Може и никога, никаква мелодия да не съм чувал. Това е гласът на носталгията, а аз колкото и да не се вземам на сериозно – човек на изкуството съм. Страх ме е да покажа чувствителност, настроил съм се да се държа като останалите в средите си и се заблуждавам, че съм като останалите в средите си. Днес времето не е за нежни души. По-дълбоката впечатлителност, обаче си нося. Може да е ненормалност, но имам си я, крия си я, сега е заговорила. Измислила ми е някаква мелодия в детството. 
На какво ме изби в тази изба. На всичкото отгоре пия много, откакто съм в село. Ще отида на реката. За последен път ще отида. Ще й кажа, че я обичам, но трябва да я напусна. Не мога да стоя все на този бряг. Така, ще й го кажа, както и на съпругата си не го казах. Нещо се къса с мен. Не знам защо вървя и плача. От болка ли е, от вълнение ли е, не знам. В кой ден се случи историята с мъртвото прасе и давенето? Изглежда и не изглежда да е с мен.
Била ли е жена ми някога сервитьорка и сваляли ли сме сенници на заведение или си го измислям?
И тогава пред очите се разтвори вира. 
Беше същият и много по-различен. Напомни ми за миг огромна вагина която искаше да ме погълне, а после сърце което ме отхвърляше. 
Застинах удивен все едно го виждах за първи път и тогава се разкри нещо което виждах за първи път. 
Те танцуваха по водната повърхност. Виеха полети около дърветата. Дрехите им бяха прозрачни, под тях формите умопомрачаващи. Цъфтяха гърдите им. Пръскаха се черни зърна. Докосваха ги и целуваха една на друга, кикотиха се. Косите им се превръщаха в криле, в разноцветни платна и ленти. Пламтяха, превръщаха се в пъстър дим в който чезнеха. Късаха дрехите си, въргаляха се върху вълните, отскачаха от тях като, че ли са върху пружина. Плетяха си плитки, търкаха бедра. Дояха лунното отражение като виме, поливаха тела с млякото и се облизваха. Вързаха ръце и…..видях хорото. 
Мелодията му, онази която исках да си припомня, която не може да се улови в ноти, която ме измъчваше, която сега сякаш излизаше от гърдите ми.
Чувал бях достатъчно легенди за самодивите за да знам, че не бива да го правя. Но излязох от укритието си. Тръгнах по вълните и се хванах в края на хорото. Като видяха мъж, закискаха се. Оставиха аз да го водя. Не знаех как се играе, но вече почувствал мелодията, заиграх го.
Гроздове цъфтяха по гърдите им, гроздове и мушмули, змии пълзяха по ръцете им, змии от водни струи, живи и разумни, тръпки със хладни кореми, приятно усещане. Устните им се отделяха от листата и се превръщаха в пеперуди. Впиваха се жадно в кожата, пиеха бодрост и впръскваха съновидение. Всяка прегръщаше като десетки, а те бяха десетки. Всяка имаше десетки изражения и ставаха повече. Превръщаха се в мантии които прилепяха по тялото ми, плътно. Впиваха вендузи, всмукваха ме в друго измерение. После се разгръщаха и ме разголваха до степен каквато не съм се чувствал разголен и разтваряха като криле и ме носиха високо. Помислих си, че ще ме разкъсат и ще умра в наслада, но утихнаха. Обиколиха ме в кръг, лежах в безпомощна нега, когато решиха да имам до сутринта една от тях която сам да избера. Искаха да ме запазят за по-дълго. 
Не беше произволен избора ми. Не знам какво повече ме привлече в нея, възможно ли е при качествата която всяка една от тях притежаваше, да има повече. Изглежда: да. Защото го усетих и то беше към нея. Те изчезнаха, оставиха ни до вира. Скоро щеше да настъпи зазоряване. Правихме любов. Сега разбрах какво означава да правиш любов. Все едно се бях хранил само с трохи, а сега опитах и меда. Магическият. 
После заговорихме. Дълго си говорихме, но първо тя разкри това което вече се досещах. Мина покрай нас ранобуден овчар. На метър зад гърба ми. Мен видя, а нея – не. 
-С реката ли си говориш? – изсмя се – Хайде, дано да ти каже нещо.
Погалих я, за да се уверя, че не е халюцинация. Не беше.
-Истинска съм. – прочете мислите ми.
-Той не те вижда.
-Трябва да е в твоето състояние, за да е истински и за нас и ние за него. И аз не видях кой е той, за който ми говориш. 
-Значи, трябва да си в по-особено състояние.
-Да.
-Но това означава, че ще се разделим.
-Не означава това, глупчо. Не означава.
-Но то ще отмине и при мен.
-Ще отмине, ще отмине, ако го пожелаеш. Имаме достатъчно елексир за да го поддържаме. 
-Слушай, искам да сме заедно, но….
Ужасих се при мисълта. Не разбрах на какво се дължеше. Това беше приказен свят, поне сега все още ми изглеждаше приказен, който нямаше връзка с онзи който и без друго ме беше отегчил.
-Какво, но? – усмихна се нацупено като дете – Кажи, де.
-Аз, ще изглеждам.
-Боиш се, че ще изглеждаш луд?
-Да кажем, идеята не ми харесва.
Гримира лицето си със сянка. 
-Ти можеш да дойдеш в гората. Никой няма да те вижда. Ще си изчезнал, но няма да си мъртъв. 
Не й отговорих.
-Виж, ти не си случайно тук. Аз съм сгодена за теб. 
-Какво?
-Малък наш ритуал. Рядко се ражда самодива. Те, останалите са на хиляди години, но аз съм на твоите. Родени сме в едни и същи дни, а когато ти беше шест годишен и аз бях шест годишна. Сгодиха ни, това не означава нищо. То си е шеговит ритуал. Но аз те обичам. Разбираш ли?
-И ме доведе дотук.
-Така си мисля.
-Мислиш ли или наистина е така? 
-Откъде да знам. Силата ни е ограничена на около километър около вира. Мисля си обаче, че самодивата която има сила навсякъде е любовта и ти си я почувствал. Да. Така си мисля.
Засмях се. Стъписано ме изгледа. 
-Голяма романтичка си била. 
-Проблема ти е, че не вярваш в нищо. Самодиви видя, а в чудеса не вярваш. Ей, туй. Скучен си. Ама те обичам. 
-Дете си сладко, ти.
-Не съм дете. Знаеш ли колко мъже са загубили душите си край този извор. На колко мъже, лично, съм погубила душите. Ей, тъй, любили са ме, без да съзнаят. Живеят, да. Мислят си, че живеят нормално, ама съм ограбила. Теб – не. На теб само мога да ти дам от тях. Мога да ти дам всичко и от гората и от сестрите си. И не съм ревнива. Можеш да имаш всяка. Даже ще ти го препоръчам. И на мен ще са благодарни, и ти ще си доволен, а аз знам, защото надзъртам по-дълбоко от всяка жена, че ти ще си обичаш само мен…
Говореше истина. Наивно говореше, но истина. Представих си живот единствено сред този кът. Това което ми се стори приказно, изведнъж ми се видя затвор и адска скука. 
-Не мога да остана тук.
-Не ме ли….
Роса тръгна по бузите й. Не сълзи, а роса.
-Обичам те, но не мога. Свикнал съм вън. Ето това е.
-Аз мога да дойда с теб.
Това вече не очаквах. 
-Ще го сториш ли?
-Нали е интересно навън?
Не бях убеден, но й казах „да”.
-Нали ме обичаш?
Бях убеден и й казах: „да”
-Искаш да дойда с теб. Нали?
Исках. 
Автобусът стигна до последната спирка.
Събуди се. Беше се превърнала в най-обикновено момиче. Което не обичах, а с което трябваше да се примиря. 

Follow by Email