четверг, 18 октября 2012 г.

Като кълвано до смърт

Скри камъка в печката където криеше списанията с голите. Никога не я палеха, а не я изхвърляха. Използваха я за нещо средно между кошче и табуретка и си стоеше там още преди да се е родил. Щеше да си стои там и ако го арестуваха и хвърлиха в доживотен затвор. А там щеше да има много като този който уби преди часове. Много. Разтрепери се, сълзи избиха пред очите му. Закръстосва стаята като че ли краката го пареха. Вътрешностите му се свиваха. Искаше да се събуди, а не сънуваше. Искаше да викне за помощ, да се предаде. Ще съдейства на разследването, ще каже как е станало. Можеше да има смекчаващи вината обстоятелства. Но осъзнаваше ясно, че за това ще го линчуват. Онзи имаше много приятели. Всички като него. И родителите му бяха страшни. Държаха се сред големите както сина им сред малките. 
Как можа! Как…

Но той щеше да го удави. Така притискаше главата му във вира. Смееше се и не че искаше, но щеше да го удави. Нямаше и кой да ги види. В топлите дни край реката има много хора, къпят се, ловят риба, печат кебапчета и шишчета на огън, децата им пишкат наоколо, други се натискат из храстите, а често и повече от натискат, вдига се врява и се търкалят бирени бутилки и бутилки от минерална вода, лепят се като жабоци презервативи из камъните и пияни глави цамбуркат на дълбокото. В тази сутрин беше безпричинно свежо и тихо. Тръгна без въдица, без колело, просто ей така. Да се разходи. Даже не смяташе и да се къпе. Не се и зачуди защо е толкова тихо. Просто му беше приятно. Нямаше бански, но щеше да се изкъпе с панталоните. Тогава отнякъде се появи Дръжката. Изсвирка му и се закикоти. Той като е с групата с другарчетата си е обикновено лош, но днес изглежда си беше решил да е гаден. 
-Я, кой виждам. И това кой ли е или коя? Приличаш на путка, бе. Ти като пораснеш педераст ли ще станеш? Кво мълчиш! Отвръщай: „да шефе”…Чу ли ме!
Приближи се, хвана го за врата и го стисна здраво.
-Отговаряй ей, момченце! 
-Пусни ме!
-Кажи: „да шефе”
Дори не изчака да чуе отговор, не че щеше да го чуе. Потопи му главата във водата. Дръжката беше силен. Всички го знаеха. На дванадесет изглеждаше като някои които вече влизат в казармата. Заедно с големият му брат вдигаха щанги и се разправяше, че са свързани с големите бандити и разпространяват синтетична дрога. Май не беше вярно, но Дръжката се кефеше, като чуеше подобни слухове въпреки, че шамаросваше всеки за който чуваше, че ги разпространява, дори да не го е правил.
Измъкна главата му от водата.
-Та аз съм бил наркотрафикант, така ли?-изръмжа му в лицето-Ти в затвора ли искаш да ме вкараш, пикльо такъв!
-Аз…ама не….-проплака. Наистина не беше говорил тези неща. Знаеше много добре какъв е Дръжката. Сам си пускаше слуховете и тормозеше който ги разпространява, само за да ги потвърди. Не искаше да си има работа с него. 
-Да ти вярвам ли?-попита, а после отново потопи главата му.
Жертвата се бореше, махаше с ръце, стори му се, че я държи минути. Стори му се, че чува смеха на насилника макар нямаше как да го чуе под водата и го съзнаваше, между стотиците неща които си помисли в тези кратки минути. 
„Аз умирам и това е смеха на дявола…”
Отпусна се и се примири. Прие, че всичко е свършило. И пак чуваше смеха. Приличаше на смеха на Дръжката, а неговият беше невъзможно да стига до тук. Извъртя се, дори не помнеше как го е направил. Нямаше представа как е уловил камъка. Опомни се, че го стиска в ръка, а Дръжката лежеше до вира облян в кръв. И не мърдаше. 
„Не можеш да хвърлиш камъка тук.”-рече един хладнокръвен глас в съзнанието му. Позна си го. Неговият глас беше, но по-различен. Глас на по-голям и спокоен.-„Те ще търсят оръжието на престъплението наоколо. По камъка ще има отпечатъци, твои генетични остатъци. Раздрал е ръката ти, въпреки, че не го чувстваш. Има микроскопични остатъци от кръвта ти. Никой няма да те заподозре в началото, но ще стигнат до теб, защото Дръжката макар да е гаден е дете и убийството му ще шокира цялото общество. Освен това родителите му са големци. 
-Какво да правя, какво да правя…
„Омитай се. Не можеш да стоиш тук. Прегърни камъка и го притискай в себе си. Все едно те боли корема и си се превил. Лятото често става. И се омитай…Не оттук, не през шосето. Прекоси шибаната река и давай през горите. Ще се поожулиш малко, но ще видим къде ще заровим камъка. Хайде по-бързо.”
Стори му се, че някой наднича измежду дърветата. 
„Въображението ти е…”
-Ама…
Не беше сигурен, че е въображението. Навлезе между дърветата. Стори му се близко да заравя камъка.
„Недей се озърта такъв, а продължавай все едно, че нищо не е станало. Добре е, че минахме реката. Дори не се замислих, но така ще объркаме следовите кучета, но полицаите не са глупави и ще ги пуснат от този край. Ако не друго миризмата на кръв ще ги насочи. Не заравяй камъка наблизо. Продължавай си. Сега няма да те надушат. Кой знае колко хора са минавали наоколо и колко ще минат още докато се намери трупа от другият край.”
Вече се беше отдалечил достатъчно. Можеше да зарови камъка. Гласът на няколко пъти му го напомни, но се боеше, че наведе ли се и тръгне ли да заравя нещо странното му поведение ще привлече нечий поглед. Огледа се. Нямаше никого, но в момента в който решеше да потърси удобно място чувстваше по гърба си очи. 
Представи си дърварят който дава показания в полицията. 
„Не знам дали ще помогне на разследването, но видях едно дете което се държеше особено. Зарови нещо…ще ви покажа мястото.”
И те ще дойдат с кучета и ще открият камъка. 
„Въобразяваш си. Няма никой. Никой няма. Ако не го заровиш след малко както си тръгнал скоро ще излезеш от гората в крайните квартали…”
Реши се, но сърцето му тъй подскачаше, че не успя.
Скоро излезе по витите улици на крайният квартал и продължи надолу към дома си. Притиснал камъка в себе си и свит, все едно, че го боли корема вървеше и чувстваше върху себе си десетки очи. Всички него гледаха. Знаеха, че е убиец. Въпрос на време беше да го заловят и филма да свърши, но имаше още. Още малко до края и трябваше да се изчака. И героят да направи това каквото му остава. Ако полицейската кола в този миг бе спряла зад гърба му щеше да метне камъка срещу полицая, но не така, че да го удари, но да принуди да го направят на решето. Да стреля по него и замеряния и партньора му от колата, и от другите две коли които изведнъж ще се материализират пред очите му, и снайперистите от всеки покрив и свитите зад ъглите маскирани от специалните части. Знаеше, че в този момент се въртят десетки телефони. Виждаше, че по шосето се движи колона от двадесет полицейски коли с включени светлинни сигнали. Филмът всеки момент щеше да свърши. Не повярва, че стигна до дома си. Всичко вече му изглеждаше чуждо. От един друг живот. Отнето. Замъгли се от сълзите му. Вдигна капака на печката и пусна камъка. Просна се на леглото и по-скоро изгуби съзнание от изтощение отколкото заспа. Не помнеше, че се е събудил за вечеря, че се е хранил с техните и се е държал почти нормално, а те са се заблудили, че го боли зъб, въпреки, че не беше им казвал такова нещо. На другият ден стана навреме за училище. 
Учебната година свършваше и нямаше смисъл да ходи. Но и живота свършваше и нищо нямаше смисъл, но все пак се правеше. 
Когато видя бинтованата глава на Дръжката, нещо пламна в него за миг, а после замря. Дръжката изглеждаше в ред, но кротък. Направи се, че не го вижда. 
От този ден нататък Дръжката не му посегна, а той не посегна на нищо в живота си. 
Не си хвана гадже в училището и доста след това. 
Имаше хора с които общуваше, даже минаваше за общителен, но близко приятелство нямаше с никой. Завърши с доста добри оценки, можеше и да следва, но се отказа. Родителите му имаха материални затруднения, а той нямаше амбиции. 
Веднъж група наркомани го преби на улицата и му взе каквото имаше по себе си. Не беше много, но това беше седмичният оборот от заведението в което работеше. През цялото време стоеше като боксов чувал, а после не се обади до полицията. Не каза изобщо, че е нападнат. Когато го питаха за нараняванията замълчаваше. Плати си сам загубите и продължи докато заведението фалира. После дълго беше без работа. Минаваха му идеи, но нещо го плашеше да ги осъществи. 
Вече и в заведение не искаше да работи. Той и не посещаваше заведения. Доволен беше, че така и не откриваше свободно място, защото щеше да се хване. И накрая се случи. Дълги години работи в лоби бар към един от големите хотели на града, но тук цените бяха солени и клиентите, ако не изискани, то поне се държаха като изисканите. Забъркваше им коктейли и се усмихваше когато някой му говореше, без дори да чува за какво става дума. Без да съзнава печелеше симпатии и често имаше възможност да промени живота си, но той дори го разбра. На два пъти му се предложиха перспективни длъжности, веднъж истинска кариера в известен световен курортен център, беше близо и до брак и с жена която е само във фантазиите на по-голямата част от мъжете, а тя така и не разбра защо толкова си пада по него. Живееше като обвит с невидим скафандър, изолиран от околната среда. Възприемаше само част от нея и му се струваше като прожекция. Недействителна, не пробуждаща дълбоки впечатления и без нужда от неговата съпричастност.
Една вечер в заведението се появи и Дръжката. Надебелял, оплешивял, в скъпи дрехи и доста просташко за мястото поведение. Изглеждаше по-възрастен от колкото в действителност беше. Отборът им беше от четирима юнаци. Направиха добър оборот. По едно време даже запяха и само дето не извадиха пистолетите. После един по един си тръгнаха, без да са създали толкова неприятности колкото се очакваше. Остана само Дръжката. Приближи се до бара. 
-Тук ли си?-влачейки рече и се усмихна хищно, а после посочи с пръст белега на слепоочието- Да знаеш, брато, само от теб ме е страх…
Захълца, напрегна сили за да не повърне. Задиша дълбоко и погледа му се избистри.
-Ама, аз, сега наистина ги правя онези неща, с дрогата. 
Разкопча ризата и показа ужасяващи белези по гърдите си.
-Знаеш ли от какво са? Куршуми са. Имам и в задника, но сега няма да ти ги показвам. Не се уплаших. Но от това малкото тук…Да знаеш, уплаши ме. Само ти, ама само ти единствен…И опази живота ми…Да…Човек трябва да го е страх все от нещо, че да се пази и да има от много неща от които да не го е страх…Те, това е философията на живота. Нищо друго. Ама нищо…Ти да знаеш си голям мъж и аз мнооо те уважавам…Ай, че почнах да се държа кат пиян. Бай, бай. 
Докато слушаше усети, че го обзема омраза, после го напусна, после почувства слабост. Замай му се свят. Едва изчака да приключи смяната. Беше забравил Дръжката, не искаше и да си спомня за него. В кратките моменти в които се сещаше го обливаха хладни вълни, съзнанието му помръкваше, сърцето му се разтуптяваше. Камъкът стоеше още в печката. 
И в тази ранна сутрин реши да го изхвърли. Бърка дълго измежду натрупаната върху него хартия. Накрая го улови, но точно когато го измъкна се изплъзна между пръстите му и тупна на пода.
Напукал се беше. Като яйце. Загледа го удивено. А камъкът започна да вибрира. Чуваха се удари отвътре. Напука се още повече. Пръсна се на парчета. А от него из стаята захвърчаха малки черни птици с по-големи от телата им човки с метален блясък. Завъртяха се в кръг около него. Очите им злобно го пронизваха. Свиха кръга. Замижа. Очакваше всеки миг да го накалват, но издавайки звуци подобни писъци се разпръснаха и излетяха от прозореца навън….
На другият ден прочете във вестниците, че спряганият за наркобарон бизнесмен по прякор Дръжката е бил ликвидиран. Все още се изясняваше начина на екзекуцията отличаваща се с особена жестокост. Тялото му е било покрито от стотици плитки пробождания. Репортерът си беше позволил да използва сравнението: „като кълвано до смърт”.


хорър, трилър, социална драма

хорър и трилър фантастика

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email