Мижитурката

Позна ме, не вярвах. 
Когато спря зад мен лимузината дори се стреснах. После ме грабна в прегръдките си, отдели ме от земята. Зацелува ме по двете бузи. Заплещи емоционално за миналото и направи лицето ми в лунички от слюнка. 
Какво съм търсил в неговият край. Случайно. Как така случайно. На пътуване съм го бил ударил значи. Жестоко. Той не можел да си го позволи. Всъщност пътувал много, но само по-работа. Хемароиди хванал от това да не мърда задник от седалките. Мразил самолетите, но им свикнал. Да, от много години живеел в този град. 
Беше зачервен и явно пиян. Плесна ме два пъти радостно по лицето. Сключи ръка около врата ми в подобие приятелска прегръдка и на ключ от борбата. Не можах да повярвам, щеше още малко и да ме събори. Откъде я намери тази сила. Още си изглеждаше пухкав и безобиден като плюшено мече.

В малките класове го пазех. Тогава носеше очила. Задъхваше се докато изкачи вторият етаж. Пребледняваше и пиле, ако прехвърчеше ниско. На всичкото отгоре се правеше на най-смелият. Като се почувства под моето крило, започна да дразни всички поред. Аз това чаках. Някой да не издържи, да го закачи, че да опита шамарите ми. Буйно хлапе бях. Имах слабост към него. Защо – не знам. Викахме му Мижитурката. Той и на мен правеше номера. Хиляди пъти ми е идвало да го разрусам, но не ми даваше сърце. Приятелче беше все пак, без него нямаше да бъда себе си. Чувствах го като своя ръка и крак, а той ме е правил да умирам от срам, че и татко да ми къса ушите. Няма да забравя как ми поиска да ми напише домашното. Направи го, но нарочно с толкова грешки, че Леля Джеси, учителят ни по литература ме извади пред класа да си го чета и цял клас се хили до припадък. Идеше ми да го убия, но с пръст не го докоснах. С няколко думи и ме размекна. После имаше някакви проблеми с психиката. Дълго време не го виждах. Мислех си, че няма да излезе от лудниците до края на живота си. Сгреших. Отърва казарма и не знам как попадна на подходящите хора в подходящото време. Знам, че е правил далавери. Дори по вестниците пишеше за него. Нищо не се доказа. Чувах от общи приятели, че бил такъв онакъв. Не ми се вярваше. Мижитурката беше страхлив. Не го виждах като човек който има толкова връзки с подземният свят. Сигурно беше нечие поставено лице. После чувах още и още неща за него. Забърка се даже в политиката и стана величие в един неголям регион. Хванах се за главата. За същият Мижитурка ли ставаше въпрос. Точно за него. Ако се беше образовал би било донякъде обяснимо, но той макар и доста умен с неговият непостоянен характер едва завърши гимназия, а за по-нататък и дума не можеше да става. Самият аз пет години си губех времето с журналистика. Не ми беше стихията. Признавам го, сгреших. Не, че отново не бих учил, но и аз не знам защо. 
Използвах контактите си и послухтях около него. Оказа се, че доста от нещата са верни. Разбира се за нерегламентираните му отношения със сенчести босове липсваха всякакви достоверни факти, но просто се чувстваше, че не всичко е измислица. 
Спомням си меланхоличните му състояния, често стигаше и до сълзи. Не беше уверен в себе си, боеше се и от момичетата и от живота. Правеше си идиотски шеги, но общо взето беше печален човек. Трудно се общуваше с него. Малко приятели имаше, а и прехванеше ли го отбягваше и мен. Затваряше се в черупката и знаех, че не прави нищо друго освен да реве и точи сополи. Когато можех окуражавах го. Не приличаше на човека който ще постигне всичко това което успя. 
Покрай последните местни избори пак се заговори за него и дори се наложи да препиша един материал. Жената като разбра, че се познаваме, ме побърка. Защо не съм потърсил помощта му. Нищо лошо, просто едно рамо. Така ставало в живота. За къде с моята гордост и многотиражката в която пиша за смешни хонорари. Убедих я, че говори глупости. Тя се съгласи, но тогава разбрах, че е права. Добра жена беше, мислеше доброто и за двамата. Хванах автобуса. Стигнах дори до офиса му, но се отказах пред самата врата. Не съм се чувствал толкова неловко от години. Все пак журналист съм. Нямам представа какво ми стана, но се отказах. Смятах да се прибера, вече бях измислил и правдоподобна лъжа защо нищо не съм свършил. 
Но ето, че той ме намери. 
Пита ме, кога ще тръгвам. Казвам му, че автобуса ми е след един час. Иска ми билета. Лапа го и го дъвчи. После си хили идиотски. Чувам го как крещи на шофьора си да кара колата на майната си. Момчето се смее заразено от доброто му настроение. Хваща ме под ръка и ме води из улиците. Разказва туй онуй. Хвали се чистосърдечно. Радвам се на успехите му. Признавам, че има с какво да е горд. Изглежда с всяка керемида има свързан спомен. Приемат го като граф във всеки бар, само дето пред нас не разстилат чергата. Пием от место на место. Мен ме е хванало отдавна, а нямам представа как той издържа. Още като се видяхме беше на доста висок градус. Хили се и ми разказва много неща. И често повтаря, че притежава „умението”, а аз се чудя какво умение притежава. Виждам го, че си е останал същият палячо. Добряк беше, но с такава лекота и чувство за хумор разказваше за някогашните си далавери някои от които гнусни, че ме обърка. При това говореше с удоволствие въпреки, че знаеше какво работя. Не, не съм човека който ще го съди. Знам за далеч по-лоши неща от тези които е правил. Че беше нагъл – май му е вродено. Чудя се какво изпитвах в този момент. Май най-вече любопитство какво е това „умение” за което не спираше да приказва. 
Малко след полунощ ме води на едно парти. Не се чувствам на мястото си. Пия много. Разпознавам и една мис. Сяда до нас и флиртува с него. Той ме пита искам ли я. Нямало проблем. Отказвам. Пиян съм. Но не толкова, че да не съзнавам състоянието си. После ми се губят моменти. Опомням се когато ме води през централният парк. Смее се и ме пита защо се напивам така. Иначе за работата нямало проблем. Да не се притеснявам. Да си събирам багажа и да идвам тук. 
- Погледни, имаш ли представа колко струва този костюм!-тюхка се. –Как можа така да ми повърнеш панталона.
Готов съм да се засрамя, а той се смее. Успокоява ме. Не е станало нито на партито, нито в колата. Усетил ме е навреме и решил да ме поразходи на чист въздух. 
-По добре съм вече. – уведомявам го.
-Виждам, виждам. Не си свикнал на тези питиета, но ще свикнеш. Цял живот си бил под покровителството ми и сега ще бъдеш. Помниш ли в училище как те пазих да не те бият. 
Сериозно говореше. Наистина имаше нещо в главата. Е, какво пък. Ако умението му е да нарежда спомените си както му харесва да е жив и здрав с него. Добре, че с пияната си глава не съм му казал истината.
-Да. Няма да те карам да ми целуваш ръка. Правя го за един приятел. В замяна няма какво да поискам. И ми доставя радост…Ще ме оцениш някой ден ти, ще ме оцениш.
Защо ми става неприятно и аз не знам. 
Още малко и да излезем от парка, но ни наобикаля група рокери. Лицата им в сянка блестят само никелираните части на моторите оставени между храстите. Не са местни, търсят си забавление и проблеми. 
Хвърлят няколко предизвикателни цинизма и тръгват към нас. 
-Хей, пичове! – изрича с променен глас – Купонът е в другият парк! Аз малко се разхождам с дружката, но там са мадамите и пиячката. 
-Кой си ти, бе?
-От местните, като вас съм. Не виждате ли!
Светнаха два фара и тогава видях. До преди малко беше със скъп копринен костюм. Оплакваше се, че съм му повърнал на крака. Сега беше с кожени дрехи и е брадясал. 
-О, сори, братле. Къде казваш е другият парк…
-Ами продължавате по булеварда и сте там. Тъкмо се е развихрило. Циците вече са вън. 
Повече приказки не се нужни. 
Моторите ръмжат и чезнат из алеите. Той вади мобилният телефон и дава нареждания в полицията. 
-Значи това е било умението ти!
-Да. Аз съм убедителен човек, нали?
-Променяш външният си вид! Какво си ти…
-Ти си пиян, за какво говориш.
-Беше с костюм сега си с кожено яке.
-Пиян си!
Сграбчвам ръкава му. Кожено яке. Дърпа се рязко и със смях казва:
-Хей, човек, хвани се в ръце…-хили се –Пиян си и имаш халюцинации.
Когато уличните лампи ни осветяват отново виждам скъпият копринен костюм...


Мистичен реализъм