вторник, 13 ноември 2012 г.

Ехо и Нарцис

Старецът беше толкова оглупял от възрастта, че повярва, че съм внука му. Дори да нямаше такъв не би се усъмнил. Затворен човечец беше и никой в селото не прояви любопитство какво търси този младеж в дома му, а аз просто се спасявах. Тук можех да остана на спокойствие и да рисувам истински форми, а не изкривени от шума техни проекции. 
Никого не исках да познавам, с никого да не раз
говарям, но как ме откри и тук, нямам представа. Любехме се в сеното, в таванската при плъховете, в потока върху камъните, в слънчогледите и овчарника докато животните бяха изведени.
Казах й да изчезва. Тя ме попита защо постъпвам така с нея. Помолих я да ме убие, завърти на шиш и изяде. Промърмори ми, че ще си тръгне, но не ме разбира. Отвърнах й, че иначе ще си тръгна аз и няма да ме разбере по-добре.
-Не ме ли харесваш? – гордостта й отстъпи пред чистата емоция.
-Там е бедата, че те харесвам и така те преиначавам.
-Моля?
-Съвършен егоист съм и ставаш нещото което желая, а не е заложено в клетките ти.
-Виж го ти. И не искаш това, ли?
-Бегай…
-Добре.
-Не искаш ли да бъда това което искаш? Ох, оплетох се. Гати тавтологиите. Не, искаш ли? Ти кажи, мамка му, какво не искаш.
-Разбра ме.
-Нищо не съм разбрала.
-Ставаш ми скучна. Беше различна, но ставаш като останалите. Задушавам те. Губиш уникалност…
-Виж го ти, загрижен!
-Близостта с мен е матрица.
-И какво, майсторка, която да оправи теб, ли си търсиш?
-Не ми е притрябвала. Влюбен съм в своето отражение.
Засмя се и силно ме зашлеви.
-Върви си.- тихо й рекох.
-Някога ще се върна приятелю. Ще се върна.
-Няма да съм тук.
-Където и да си?
-Глупаво е. Гледам на живота като на творба. На теб, също. Обезобразявам те, разбираш ли? Правя от теб нещо което не си.
-Правиш от себе си…Всъщност излишно е…Утре си тръгвам, късно е сега. Но кажи ми, много още неща можеш да ми кажеш и имаш да ми кажеш, нали…
-Твърде дълго се храних с пясък и миражи. Оцеля нещо друго, не човека в мен.
-О, виж го, Заратустра.
-Добре! Бях отхвърлен, болен и порочен. Будех отвращение и суеверен страх. Заключих нещо за да опазя всичко и когато все пак въпреки всичко спечелих пари и слава, достойно място в обществото което презирам…Късно бе, да го отключа…Чуй ме, в мен има омраза. Няма да нараня онзи който я пробужда, разбираш ли. От гордост или защото не си заслужава силите, няма да нараня този който заслужава омразата ми. Несъзнателно ще нараня този който е край мен. Късно е да се освободя от отровата си…Ти си толкова млада, но ще ме разбереш.
-Детенцето си ти. Кой не носи отровата си? Но както и да е, тръгвам си и така ми се иска. Не всяка жена желае да е метреса на краля на самосъжалението, нито пък е готова да стане Ехо, заради своят Нарцис.
-Знаеш ли какво правих с теб?
-Не беше ли любов?
Засмях се горчиво. Не можех да й кажа с думите това което исках.
-Ще те открия някой ден отново.-прошепна-И аз не знам защо, но ще го направя!
-Повтаряш се, не искаш ли да разбереш?
-Мога ли изобщо?
-Мисля, че да. Аз говоря по-добре с образи отколкото с думи. Ще ти покажа…
Усмихна се. Сладостно като преди месеци когато се запознахме и не ми устоя, като в началото на седмицата когато ме откри и не й устоях.
Имаше го детето в тази усмивка, но го имаше и звяра който сега исках да извадя навън и да направя видим.
Използвах естествени материали. Покрих лицето й с вар, а устните направих кървави с къпини. Около очите й изписах огромни миди със сажди. Косата й сплъстих с масло. Сложих сажди и под ноздрите й, контраста още повече да подчертава мъртвешката й бледност. Не ми беше необходимо много време, но я накарах да чака часове. И през цялото време й повтарях, да не отваря очи, за да не види какво правя и на какво заприличва.
А бях вдъхновен.
Сам потръпнах от ужас, но повторно се влюбих в нея.
На няколко пъти се унесе и пробуждайки се отвори за секунда очи.
Накрая за ръка я отведох до огледалото. Отдалечих се на метри, исках образа ми да се отразява в горният ляв ъгъл, мястото на което подписвах картините си. И тогава й казах да отвори очи.
Възкликна и изпсува. Възхитена и ужасена. Изкряска глухо. И тогава забелязах как пръстите й се удължават, как остри черни нокти никнат над тях, как ръцете й се окосмяват, а тялото й се присвива.
Обърна се срещу мен, но вместо сините й очи видях оранжеви пламъци. Разтвори устни и заблестяха два реда триъгълни зъби.
Това вече не бях го направил.
Изкрещях когато тръгна срещу ми. Очаквах да ме разкъса, но запляскаха огромни прилепови крила и я понесоха нанякъде.
Изчезна зад хълма. Дълго след нея и ехото от крясъците й.
Бяха демонични крясъци, напомнящи птичи.
Стори ми се, че долових в тях шепота й:
„Ще те открия някой ден, отново. И аз не знам защо, но ще го направя."













Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email