Украшенията

Минавало е три и половина през нощта. Не съм сигурен, не носих часовник. 

Едва не се препънах в него. 

Издъхваше, гърчеше се и издъхна. 

Нямаше смисъл да проверявам пулса му, няма да описвам как изглеждаше. Ясно ми стана, че беше скочил от сградата. Дванадесет етажната. Линейката пристигна без да я извикам. Не ме забелязаха дори, толкова бързаха. 

Когато го качиха в носилката го познах. Бях аз. 

Линейката потъна в мрака, а аз нямах време да мисля, за случилото се. Реших да не повярвам на очите си. Тя ме чакаше. 

Имаше си приятел от детството, за който щеше да се омъжи след три дни и не беше лоша стихоплетка, аз пък имах всички останали жени без майка си и нея. Понякога си мислех, че ми е дъщеря, но разликата ни беше само седем години. Изглеждаше по-млада. 

Понякога ми досаждаше със сантименталностите си, можеше да говори четири часа по телефона, губеше връзка със земята. 

Не е съвсем с всичкият си, но има всичко което тези които сме с всичкият си нямаме. 

Липсва ми, когато дълго не се чуем. Използвам я за изповедник, тя мен също. 

Нямаше в живота й друг мъж освен него. Невероятно, но истина. 

Тя беше привлекателна, много привлекателна и се държеше освободено. Изпълнена с очарование, импулсивна, изглеждаше лесно достъпна и пробуждаше желания, но знаеше кога желае да спре и как да го постигне. Не съм очаквал, че ще го поиска от мен. 

Каза го толкова прямо и открито, че ме изпълни смущение каквото никога не съм изпитвал. Поиска да е само за нощ. От мен защото ми имала доверие. Малък ритуал защото не искала да й остане единствен. След брака нямала да го стори. 

Искала да има тайна. Една – единствена. Нищо повече, а аз съм й харесвал. 

Много са и харесвали, но аз повече. 

Следваха почти обяснения в любов, но не съвсем. Бях я игнорирал като желание. Много пъти съм се опитвал в началото. Отказал съм се отдавна. Изненада ме, погъделичка самочувствието ми. 

Смятах да й откажа, после ме облада най-бясното желание. 

Попитах я много пъти иска ли го наистина. 

Отвръщаше ми: „да”, а всяко „да” улучваше моя ерогенна точка. 

Отворих вратата без да почукам. Чакаше ме. Трептяха светлините на свещите. 

Първо свали от косата си шнолата. Косите й се разпиляха. Знаех, че са дълги, но не, че падат до кръста. Разпръсна се като водопад аромата им. 

Свали халките от ушите си и пръстените от ръцете й. Направих опит да я прегърна. Изплъзна се като видение. 

Отдалечи се и започна да сваля дрехите си. Не приличаше на стриптийз. Минаваше зад гърба ми за да не я виждам как съблича нещо от себе си. Обърнех ли се, колкото и рязко да го правех пак изтичваше зад мен. 

Очите ми я виждаха все по-гола и по-гола. Приличаше на игра, смееше се. 

После изведнъж стана тъжна. 

Както свали дрехите сякаш свали и смеха си. 

После тъгата си. 

След това и медените гривни. 

Седем бяха, каза ми, че са по ръцете от детството й. Падаха една след друга, звъняха. Звъняха като смях и заглъхваха. Диханията й ставаха все по-тежки. 

Свали и обицата от езика си. 

Изтри грима и очите й придобиха друг блясък. 

После блясъка изчезна. Съблече и него. 

След блясъка съблече и очарованието си. 

Не знам как изглеждаше то, но знам как изглеждаше тя без него. По-красива и по-бедно. 

После смъкна високите си чорапи. 

Лицето й престана да изразява емоции, превърна се във восъчно. 

Стори ми се, че восъка потича, бяха сълзи, но попиха. Тръгнах към нея. Каза ми да стоя на място искала да е напълно съблечена. 

Разголи се от самочувствието си и от обицата на пъпа си, от смущението което едва сега осъзнах, че е изпитвала и увлечението ми към нея изчезна. 

Не исках да се докосвам в нея, а само да я съзерцавам. 

Без да има съвършени форми беше съвършенството, но съблече и него, отправяйки ми предизвикателен поглед. 

Още беше облечена с тънката бяла следа не загорялата от слънцето кожа, покривана от долната част на банският й. 

Това не успя да свали, но то се разтвори като по-дълбока голота. 

Разбрах защо ме пожела, за да ми покаже повече от онова което смееше да открие от себе си на любимият си – богинята. 

Боеше се, че види ли я ще престане да желае жената. 

Шепнеше, дълго и красиво, абсурдно, напълно налудничаво, омагьосващо, но замлъкна, сякаш свали и думите си. И тогава ми позволи да я доближа. 

Когато проникнах в нея свали от себе си и голотата си. Остана бездната. 

Полетях в нея…

И се размазах на плочките. Минавало е три и половина през нощта…

©Стефан Кръстев

2008

Обсебваща

 Тя ме обича или по-скоро обича страстно да ме консумира, да ми се отдава. Тя е демон, но към мен се отнася, както и ангел не би могъл, защото ангела навярно има някакви задръжки, тя няма.

Може да се превръща в змия и комари, в опиващи вещества.

Може да обсебва и самия мен. Но обсебва момичета и жени. Отдава ми се чрез тях. Казва, че няма да ме изостави.

Гонил съм я от телата.

Напускала ги е, ставали са безразлични към мен.

Страдал съм.

Търсил съм друга.

Сърдила ми се е и не ми е говорила.

От както навърших петнадесет я имам и ме има. Ту руса, ту червенокоса, ту гарваново-черна. Висока - възслаба, ниска - пищна, със сини или зелени очи. С лунички или без лунички. С голяма гръдна обиколка или само набъбнали зърна върху крехкият ствол. Десетки имена е имала, десетки изражения. Не знам истинското й. Питам я има ли рисунка или снимка, на тази която някога е била.

Ту ми се смее, ту ми се струва, че плаче.

Не помни изглежда коя е била някога.

Казва, че е любовта ми. Дали мога без нея?

Отдавна ми се струва, че е затвора ми. С месеци не ми е отговаряла. Обсебвала е омъжени жени. Обсебвала е тъжни и студени. Превързвам се към всяка, за всяка после ми е тъжно. Искал съм да не я напуска. Не съм й го казвал. Искал съм, а съм се боял да не го направи. Защото тъй ще отнемем живот. Защото тъй не живее истински онази в която е, а живее тя в нея. Идело ми е да я напръскам със светена вода.

-Направи го! - съскала ми е. - Насочи и разпятие срещу мен! Не съм сигурна, че ще те напусна, но ако ме убие някой, нека да си ти! Защото те обичам!

-Коя си!

Засмивала се е и ми е цитирала онази крилата фраза от "Фауст", шега разбира се. Вселявала се е и в кучки. Имам предвид, истински четирикраки. За да лае пред входа нощем и да го пази, когато заспя, а сутринта отново е била в топлото тяло до мен.

-Избери си някоя, която и да е. Ще бъда тя, ще ти я даря.

На младини не издържах на изкушението. Пожелаех ли жена, имах я. Не съм прелъстил и една. Просто тялото й ми беше достъпно. И спряха различните фигури и външности да бъдат за мен изкушението.

Каква ирония?! Тела със стотици имена, пръстови отпечатъци и ЕГН, а съм имал интимни контакти само с една. При това най-вероятно такава, която отдавна не е на този свят.

-Това е изнасилване! - рекох й веднъж.

Хладно беше изсмиването й:

-Възбужда ли те мисълта? А?

-Отвращава ме.

-Не съм обсебила никоя която да не би ме поискала. Не съм способна. Разбираш ли? Ако имаха достатъчно любов, нямаше да ги изпълни тази любовна страст – моето съзнание.

-Но която ти посоча ти обсебваш. Нима няма жена с достатъчно любов?

-Има. Има, но ти не я забелязваш.

Хвърляла ме е в размисъл.

-Няма ли да ме оставиш! - съскал съм й.

-Желаеш ли го? - присмивала ми се е.

-Понякога.

-Не достатъчно, а и си те обичам. Няма да те оставя. Ще те убие сянката ми. Сестра ми. Твоята собствена самота.

-Но аз искам истинска любов!

-Не ти ли приличам на истинска.

-Това не е истинското ти тяло.

-Всяка тяло е мое и истинско, аз имам властта на него. Твое е онова над което имаш власт. Усещаш ли колко е абсурдна фразата: "Обич, моя!"...

Млъквала е рязко. Разплаквала се е със сините, пъстри или кафяви очи. Следваща е намирала. Отбягвал съм я, изкушавала ме е, докато не успея да й устоя. Ту блясък в очите на колежка, ту случайна среща във влак или на кафе, ту съседка от поредният квартал и поредният град в който съм си създавал временно начин на живот.

-Докато смъртта ни раздели! - казвала ми е с горчива ирония. - Ти ще бъдеш опростен, не и аз. Аз ще бродя из земята и ще имам следващият и следващите.

-Никога ли няма да бъдеш опростена?

-Съмнявам се, но случи ли се…тежкО на света тогава!

Живяла е с дълги месеци в едно и също тяло. Все съм си мислил, че го е избрала доживотно. Без видими причини, без моето желание го е напускала и е обсебвала следващо, така и не съм разбирал защо. Ставало е рязко, неочаквано.

-Няма ли да ме оставиш! - за стотен или хиляден път й казах снощи.

-Желаеш ли го? - не ми направи впечатление, че този път зададе въпроса си сериозно.

-Да.

-Не достатъчно...-отвърна ми, както стотици или хиляди пъти и пак изрече остатъка от репликата си, но този път думите й са носили друг смисъл. - Не достатъчно, но аз си те обичам.

Напуснала я е. Онази жена, в която беше вечерта, сутринта беше себе си. Как го разбрах? Просто се усещаше.

И имах любовта й. Истинската любов на онази жена.

Не демона, който я беше обсебил.

Но ми идеше, идеше ми да прехапя юмрука си от болка, докато я прегръщах да не вижда, че от очите ми се стичат сълзи.

Игра с времето

Юли е, здрачава се. На беседката в двора съм. Хладът пълзи като милувки по тялото. Нощниците и на трите са прозрачни. Зърната им прозират. Едната чурулика. Другата говори глупости, третата мълчи, тя все мълчи. Аз също. Колегата развива теорията си за антигравитацията. Опитват се да го слушат. Не го разбират, но са заблудени, че го разбират. Той също не се разбира. Някъде в сянката наблизо някой моли за цигара, ридае. Ридание се слуша и зад решетките на остро, мъжко отделение. От женско пак долитат песни. Вечер е така. Много се пее. Мълчаливата нимфа е много хубава. За пръв път е пусната навън. Не съм я виждал, а от седмица съм на свободен режим. Иска ми се да я заговоря. Струва ми се, че трепери. Мога да я прегърна. Сигурно ще

Книжен плъшок

Точно в пет и тридесет, сутринта, си имам лапички. Малки, сиви, бият клавишите по-добре от пръсти. Космати са и знаят какво правят, забавляват се. Създават ме. Творят човешкият ми образ. Не се ли справят, ще си остана завинаги в недоизказаното. Под водопада на думите и над лавата им, обгърнат в пушека и парата им. Умопомрачено, беззащитно същество, нямащо разума на човек и инстинкта на животното.
Някъде към осем, обикновено още без десет, но понякога и без една, без две минути, вече съм себе си. 

Очите ми - руси, ноктите - кървави

Събуждам се. Клъц. Няма го съня. И него го няма. Присъни ми се. Струва ми се, че сега сънувам. Заедно сме от шестнадесетгодишни. Сърцето ще му изтръгна! Седем часа е, без десет минути. Вече е светло. Ама, че започва пролетта. Дъщерите ще ме утешават. Мамка им! Те обичаха повече него от мен, но с мен сега ще са солидарни. Сърцето му ще изтръгна! Няма да се върне, ясно е. До сутринта не се е бавил никога. Закъсняваше. От месеци закъсняваше. Последните седмици ми призна. Защо ли изобщо го казваше. Беше пропит цял с парфюма й.

Жената - кактус

Да имаше травма от детството – нямаше. Нито подрастваща беше понесла обида от мъж. Просто й се харесваше тази роля. Защо? Забавляваше я. Чувстваше нощем, че и никнат бодли, галеше ги. Възбуждаше я, но леко, по-скоро повърхността на мисълта й настръхваше, отколкото кожата. Дъхът й се овлажняваше, но не тялото. Като пред буря, чуваше вълнолом, някъде близо, някъде вътре в себе си. Наоколо беше суша и зной, тя имаше живителната глътка, заключена, съхранена, за някого и никого. Толкова приятна, толкова наркотична. Унасяше се, опиваше се от своето ухание. Избликваше смях от дълбините й. Смееше се и се къпеше в смеха си.И й беше неземно, ненормално и приятно. Божествено, екзалтирано. Самотно, но самотата не приличаше на самота, а подялба на тяло с всемирното.

Дърт циганин

Умрял е през нощта. В ареста. Сърдечен пристъп, не можело е да бъде предвиден. Разстрои ме. Оставаше ми месец до пенсията. Прокоба ми се стори, старият циганин изглеждаше жизнен. Дори се шегуваше, мъдруваше на глас. Симпатичен човек. И той с половин ухо като мен. Питам го как се е случило. Казва, че е младежка история. Буйни години, ножове. Детска му работа. Глупаво било. Заради жена, разбира се. Малко го било срам, малко се гордеел с този белег. Който не се срамувал от нещо в младостта си, няма защо да се гордее, че е остарял. Усмихна ме, мъдро беше. Разказах му историята и за моето ухо. Кимна няколко пъти с глава. Каза ми, че и моята не е лесна. Престъпник, но симпатичен човек. Помислих си, че няма цигари. Поднесох под носа му пакета. Напрани отрицателен жест. Отказал ги бил, съжалих, че аз не мога да ги откажа, той ми рече:

Факирът и жената - змия

Момиче като момиче. Стройно, красиво, божествено и пренебрегнато. С големи помръкнали очи и пепеляви къдрици. Тъжно се носи в най-сенчестата част от площада, до сградите които подлежат на реставрация и край тях да се върви е риск който сам минувача е поел, защото има предупреждения. С огромни букви и удивителни, ленти, мрежи и паравани, но тя не е забелязала нищо, защото е пренебрегната и тъжна.

Свит на ъгъла на пряката, мъничка и никаква, с няколко витрини с оскъдна стока, разбити бордюри, петно от кръв на тротоара, а то е от коляното на един велосипедист, не пострадал сериозно, но допринесъл за декора, между един пълен контейнер и едно обърнато кошче, стои един факир и свири на змиите си.

Красотата ще спаси...

Да проследим последните му часове, макар едва ли това е възможно, но изглежда и невъзможно след дългите му издирвания трупът му да не бъде открит, ако е мъртъв, а ако е жив да не се обади, да не завърти един телефон на майка си и да извести, че за онзи ден и час в който ще настъпи смъртта му, все още никой освен Господ, не знае. Обичаше библейските алюзии и знам, че би се изразил така, познавам го много добре, почти колкото себе си. В някои отношения дори по-добре, както и той познаваше в някой отношения мен по-добре отколкото себе си. Предположението, че е жив и се крие съвсем изглежда неправдоподобно, ако добавим факта, че беше маниак на литературни сайтове, публикуваше почти ежедневно в Буквите, Бунтарите и блога си, а стила му бавно придобиваше острият му профил, леко превитият

Неплатен

Неплатен отпуск. Безсрочен. До обаждане. До потърсване. Не беше съкратен. Нито уволнен. Нито унизен или наранен. Просто трябваше така. Нямаше пазар. Временно явление. Лош момент и нищо повече. Само лош момент. В този сектор нямаше работата да спре. Невъзможно. Търсене имаше. Предлагане, също, но търсене повече. Само застой. И без друго беше уморен. Дойде му добре. Няма причини за тревоги. Никакви. Дори за радост има повод. Малко ще погледне и на себе си. Ще излезе в тези часове в които не е излизал никога. Когато улиците са по-пусти, по-тихи. Когато може да си купи вестник и да го чете сам самичък в

Омайна билка

Един от тъй назованите ми, от високоинтелигентни представители на средната класа: "порнографски разкази"

Неусетно пръстите му които я галеха се превърнаха в струи. В десетки струи, лъкатушеха по тялото й извиваха водовъртежи, върховете на фуниите им лудуваха дълбоко под кожата й, засмукваха дълбоко всичките й усещания. Извиваха я навътре в себе си. Поглъщаше се сама. В мрак и умопомрачителна сладост. Във витаене сред части от разпокъсаните си мисли. Все по-навътре и по-навътре, толкова дълбоко колкото не достигат дори представите, най-недопустимите. Въздухът не й достигаше, а не чувстваше липсата му. Спираше да съществува и приемаше съществуването на всички форми, на цялата жива природа. Преди да се взриви в стенания и целувки с които го обсипваше. Почти не се познаваха. Не беше й се случвало друг път, а и той нищо особено. Млад мъж, дори още момче. Просто й хареса. Просто минаваше през този град. Хрумна й да се обади на една приятелка от студентските години, но тя отдавна не живееше тук. Загуби време и изпусна последният автобус. Наложи се да остане през нощта. Стана й скучно. Излезе. Тук никой не я познаваше. Стори й се, че сама не се познава. Усещането беше приятно. Изпълнено с възбуда. Измисли си друга жена. С други преживявания, такива каквито сама не си беше позволявала. Беше само фантазия. Трепетна фантазия. Игра защото й беше скучно. Нищо повече. Увлече се, тъй приятно беше присъствието на непознатата под кожата й, тъй странни и интересни усещанията й, че неусетно тази която си измисли я изпълни и стана по-реална от реалната. На няколко пъти дори се стресна от хрумванията си. 
„Защо не! Тук никой не ме познава!”-минаваше мисълта. Отмаляваше й от нея. Жилеха я слюнките й. Сърцето й прескачаше. После се заговориха на чашка с него. В един момент спря да говори тя и говореше измислената. Тя само наблюдаваше какво й се случва. Все едно гледаше еротичен филм. На няколко пъти реши да прекъсне. Но не успяваше. „Това не се случва с мен. Тук никой не ме познава!”
Прииска й се да го отведе до хотелската стая, но го последва на едно място, което той знаеше. Спотаено място сред природата. Топло беше, очертаваше се нощта да е фантастична. Стори й се малко плах. Тя беше дръзката, държеше се дори като мръсница. Приятно й беше да я мисли за такава. Не искаше да се увлече, а просто да преживее което и тя. Миг след който няма да се срещнат. Каза му измислено име, измислени неща му говореше и измислено поведение имаше, а като започна любовната им игра, разбра, че те са истинските, а истинското си беше измислила. Не, че беше голям любовник, тя сама изпусна всичко спотаено в себе си и с преживяването не можеха да се сравнят всички останали. Лудуваше и се отдаваше на ласки както никога, загуби представа за време и забрави себе си. Стори и се, че е няколко жени едновременно. Дърветата издуват вени, листата се пръскат от пулса й. Припомни си, че времето тече и почувства отчаяние. Както го целуваше, го отхапа. Притисна раменете му в земята и му изкрещя, че иска да спрат стрелките. Сърцето й силно се разтуптя. После се разплака й отпусна до него. Затвори очи, други сетива се отвориха. Говореше й някакви утехи, но тя не го чуваше. Пръстите му тогава се превърнаха в струи. Виеха спирали, проникваха дълбоко в нея, а с тях и част от съзнанието й. Не отваряше очи, чувстваше усмивката по лицето си. Чувстваше собствената си усмивка като ласка която й отдава. И продължаваше да потъва със струйките в себе си, докато върховете им докоснаха семената му в утробата й и те заподскачаха като пуканки. Опита се да отвори очи. Отвори зрение, но не очи. Зрение обхващащо цялата гора, всички корони, хълма отсреща и стъпаловидните скали, драскащите храсти и езерото, малката река със серията прагове, всичките хралупи и спотаени в шубраците зверчета, дупки на порове, къртици и мравки. Любеща се двойка на същото място, но това не бяха двамата. И беше пролет, а те се срещнаха през септември. Семената му в нея се пръснаха. Чувството беше по-силно от онова което предизвикаха ласките му и тя забрави всичките въпроси за състоянието си. Растящото в нея връхче я гъделичкаше леко, караше я да тръпне цяла, да вибрира с всички стръкове…

* * *
Младата жена не подозираше за проблемите си със сърцето. Когато той разбра, че е мъртва толкова се уплаши, че не помнеше нищо. Бягаше, клоните го биеха през лицето, част от дрехите му останаха до нея. Опомни се в апартамента си. Тресеше го от страх. Реши на другият ден да се върне за да зарови трупа, но не успя. Изля се порой. Причини наводнения и опустоши част от гората. След месеци търсеше нейни остатъци и не ги намери. Реши, че е било кошмар…

* * *
Връхчето проби кожата й любопитно надникна над нея. Усмихна се на гората и тя му се усмихна. Сутрин гледаше с росата. Когато тя се изпареше, сливаше ухания с уханията на всичко останало и с тях чувстваше и споделяше усещания. Растеше и търпеше дъждовни удари, вятър, слана и сняг. Чувстваше се само и това му беше най-тежко. Изсъхна. Стана й тъжно без него. Толкова тъжно, че за известно време изгуби памет. Имаше още много заспали семена в утробата си и терзанията й пробудиха няколко…И още няколко и още няколко…
-А тези билки са отровни.-чу веднъж да казва един устат познавач и я обиди-Не ги пипайте, деца. 
-Защо не ги смачкаме.
-Защото не бива. Трябва да ги има и толкова.
-А ако някой ги изяде. Някоя животинка.
-Животинките не са толкова глупави като хората, а хората няма да тръгнат да ядат трева, ясно?
-Добре тате…
„Отровни били. Толкова са сладки. Те са дечицата ми. За твоите да кажа ли, че са убийци, че тъпчат наред и от тях може да израстат секачи на гори…”
Обиди се много, но му прости бързо. Не беше лош човек, а и прецени, че е по-добре децата й да са отровни. Така никой няма да им посегне.
Роди още. Покри мястото със стръкове. Всяка година добавяше. Съхнеха и бяха мачкани. Ароматът им изглежда не тровеше, а възбуждаше, защото на същото място идваха много повече двойки от преди. Предизвикваха спомени, изпълваха я с копнение, а тя от своя страна им се отплащаше като правеше така, че да ухае по-силно. Понякога направо си изкушаваше. Минаваха момче и момиче. Не бяха близки до преди това. Приятели или просто познати които деляха компания. Разстоянието между тях я предизвикваше. Изпълваше я с още по-остро сладостно желание. Отделяше такъв аромат, че ги опияняваше и караше да забравят за какво са тръгнали. Някои бяха неумели. Харесваха й такива. Млади, зелени като стръковете й някога, като онова старо приключение. Проникваше в дробовете им. Пълнеше ги с усещания подобни на онези които изпитваше някога. Знаеше, че след всяка любовна игра част от стръковете й ще бъдат омачкани и мъртви, а тя обичаше всички. Но повече от всичко обичаше самата любов. 
Минаха много години. Веднъж един изнемощял старец седна на близо.
Не можа да го познае веднага. Не можеше да повярва, че е той.
Не си представяше, че някога ще го види стар.
Същият беше. Онзи който я доведе и изостави тук.
Преживял живота. Прегърбен, оглупял малко. Напълно забравил за нея.
Зашептя му.
С аромати.
Друг човек не би я разбрал, но той си спомни нещо…
-Тази миризма ми напомня. Напомня ми…
Тръгна си, а на другият ден отново дойде.
-Напомня ми. Не мога да се сетя.
И на другият и на другият ден идваше.
Докато една сутрин рече:
-Спомних си!
Отвори бутилка вино. Напълни си чаша. Набра малко от стръковете. Изля ги в чашата. И я изпи.

Бай Спас - Мозайкаджията и любовта в края на кабела

Преди тридесет и пет години бай Спас беше алкохолик, но тогава беше и майстор – мозайкаджия, и не просто майстор като много други майстори, майстор малко е да се каже със златни ръце, защото започнеше ли да прави онова, което умее, божията сила сякаш изпълваше ръцете му и те вършеха чудеса, при вида на които клиентите му или замълчаваха ококорено или цъкаха с език, понеже губиха дар слово или понеже губеха дар слово откъртваха от устните си „ах” или „ох”, а славата му далеч из градове и села се носеше. Не умееше добре да се пазари,

Тази, която липсва

Остана да витае в стаята му. Завивките миришеха на нея. 
Събуждаше се с чувството, че са прекарали нощта заедно. И леглото беше омачкано като от две тела. 
Усмивката й озаряваше стените. За части от секундата надникваше от ляво или от дясно и го караше да се обърне.
Шеташе зад гърба му. Дърпаше завесите, превръщаше се после във вятър. Само за нощ бяха заедно.
Нещо беше разстроена на сутринта, за някъде бързаше, много неща скри, почти не се познаваха. Това което му беше разкрила едва ли беше истина, дори името й не звучеше нейно. 

Дългото очакване

Закъсняваше. Реши да я чака още петнадесет минути, след туй още петнадесет, след туй докато дъжда спре. Сви се под козирката на спирката. Дъждът се усилваше, пръскаше го, капеше през прогнилият таван. Притъмня, блестяха светкавици, после стихията утихна. Сивота го обгърна, унесе го. Накрая дъждът напълно спря, а той реши да я чака до автобуса който ще го заведе близо до дома му. Вече знаеше, че няма да дойде, минали бяха часове от времето в което си бяха определили срещата. В един момент му се присъни, че оставя букета в локвата, а локвата става алена, като обагрена с кръв. Стресна се. Тресеше го. Беше мокър, но не от студа трепереше.

Незабелязано

Искам да ме разбере. Аз не съм ревнив, просто искам да знам. Нямам причини да се съмнявам, но чувствам го. Нещо в погледа й, в миризмата, в усмивката, в милувките й. Като, че ли са адресирани към друг. Вечер е отнесена. Сутрин мърка, отвори ли очи изглежда изненадана. Не неприятно, но изненадана. Не искам да я деля с друг, но мога да го понеса. Искам само да няма тази тайна от мен. Други нека има. Не можем да се споделим напълно, дори и с любимият. Няма толкова думи, нито тъй добре се познаваме сами, за да можем да ги изречем. Смисъл също няма. Нека си имаме своите скривалища в които да се спотайваме, иначе твърде се забелязваме. Ставаме досадни и натрапчиви. Аз самият умея да се крия. Така не дразня никой и научавам много. Кротко раста в служебната кариера, но това не прави впечатление. Не буди завист и

Градината на мечтите

Хубавицата много ме изненада. Откъде да знам каква е. Вкарвал съм в леглото си актриси и поетеси. Омъжени и жени на които предстои брак и обичат много партньора си и скоро ще се закълнат, а някои от тях ще спазят клетвата си и до края на живота си, оставяйки ме в закътана мрачна клетка в паметта си, като порочна тайна и сладостен кошмар за който не искат да си спомнят, но още по-малко искат да забравят. Съпруги на политически лидери, а веднъж и на гангстер, при това психопат. Тъжни мечтателки бродещи из лунните пътеки. Фриволни пеперудки по лицата на които все още цъфти някоя друга младежка пъпка. Сервитьорки и дукеси на наркотрафика, преподаватели в университети и сладки глуповати слънца от тези които кацат в летните месеци по плажните ивици и само косите им са достатъчни за да озарят с надежда, помръкналата от абсурди душа. Жени повяхващи и жени разцъфтяващи, кранистки, тъкачки и

Ориадата

Тревога някаква имаше. Блестеше с потта по ръцете й и гълташе блясъка в очите й. Често сменяше настроения. Потънала в себе си беше из хижите. Гърба й се свиваше, раменете й се събираха, цигарата догаряше между пръстите й. Трепваше все едно сънуваше нещо й се стряскаше. Нещо я преследваше и тук, а вече бяхме пети ден поход. Там долу всички бяхме оставили грижи. Не можеш да ги сложиш в раницата, а те не се разхождат из планините. Нямат общо с дивата природа и с човешкото начало нямат. Нито с дърветата. Те са за света, за да регулират движението му. Иначе щеше да е сблъсъци до кипеж. Отварям си бележника, записвам си тези хвърчащи мисли. Опитвам се да напиша нещо и за нея. Пищна е, есен в разгара между

Цвете - градинар

Като всяко цвете и той беше градинар, като повечето цветя – изключителен градинар. Обичаше градинката си от очи. Влагаше цялата любов в поддържането й. Имаше любопитни очи на пощальони и девствени очи имаше очи – сладострастни огньове и очи – утринни надежди, очи – водопади и битови очи, уморени очи виещи стебла около оградата и зорки очи впили корени в тях. Зорките очи са плевел, но вървят скъпо заради лечебните си свойства. От тях се правят отвари екстракта от които е добра тор и пази от почти всички други плевели. Където се разпръсне, завистливите погледи дори да поникнат са съвсем слаби и не могат да добият силите с които обикновено задушават стръковете около себе си. Не никнат и очите на апатията които разпръснат ли блясък и прашец, затварят всички останали очи. Критичните погледи пускат корен

Домакински уреди

„Този кабел води към хладилника…”
Задушлива миризма се носеше от печката. Опитваше се да проследи кабелите за да разбере кой е нейният и да го издърпа от контакта. Изглеждаше, че я беше изключила, докосна на няколко пъти с ръка и котлоните и фурната, студени бяха, но миризмата на изгоряло ставаше все по-остра.
„Този май е на печката, не този е на скарата…А този, този е на грила…Този…Не този е на камерата с дълбоко замразяване…Истинска плетеница е тук…Дали не трябваше да изключа бушоните…Ама как вони само…Ще отворя прозореца…Ще се задуша…”

Черногледецът

Толкова по-млада, беше. Толкова наивна, а морално извисена. Тя се милваше и топлеше с шепот, чуруликаше светло и дори присъствието й беше усмивка. Трябваше да ме е напуснала отдавна, не бих я възпрял, но не можех и да я поощря повече отколкото я поощрявах с мрачният си характер. Имах нужда от нея, ако не я бях срещнал щеше да ми бъде по-леко. Пристрастил се бях, обезболяващо ми действаше и бавно, бавно се износваше. Криеше сълзи и понякога отпущаше пара в скандали. По-красива ставаше тогава. Прегръщах я, след минута вече се усмихваше. Опитваше се да ми върне вярата с милувките си. Надеждата ми с факта, че я има. Сарказмът ми да усмири в поезията на аромата си. Фриволна беше, така й отиваше. Цвят който умее да се радва, кожа способна да се отдава до душа, тяло разтварящо се до най-дълбоки мисли. Лееща се, обичлива, с нрав на гальовна домашна котка. Моя, невероятна, игриви духове в едно тяло. Зрелище беше дори вятър да развее косите й. Да свие един крак и преведе глава за да види дали чорапогащника й няма бримка. Да те погледне в очите или да надраска челото си с мислещи