Събуждам се.
Всяка сутрин намирам потвърждението на една стара своя
мисъл:
„Няма нищо по-красиво от спящото лице на любимо същество.“
Прилича на дете в съня си. На дете, което сънува ангели. И
така я помня винаги, дори в утрините преди доста години, когато имахме доста
тежки изпитания.
На знам дали красотата ще спаси света, но знам, че тази
красота ме е спасявала.
След душ, пиене на енергиен бустер съм във фитнеса.
Поне три-четири са, понякога над десет с различни, ако не
съвършени, то поне изключително сексапилни фигури; тела, които не просто
изписват линията на страстта, а изразяват воля и желание за съзидание на
по-красиво. Във всяка гънка се чете воля, във всяко движение игра с природата;
игра, в която волята общува с природата, но по правилата на природата, за да
наложи творческия замисъл на Афродита и Ева. Красиви жени не само като тела и
воля, а като усмивка, като поглед, а и с времето, опознавайки ги, разбрах, че и
като начин на живот.
Не можеш да си посредствен в това обкръжение, взимаш от него
сили; обменяш предизвикателства, твориш от материала си една антична красота.
Вдъхновен, чувстваш по-различен живота си.
Връщам се вкъщи. Имам около час. Тя се усмихва в огледалото.
Слага с грим, други нюанси на усмивката, която има докато сънува. Приказва
ежедневия, които изливайки се с гласа й, изглеждат толкова чудато.
После съм на работа. Че има умопомрачителни красавици сред
актрисите е излишно да казвам. Такива лица са катурвали човешката история;
въздигали са я и вдъхновяват човечеството от древни времена до днес. Но, че
жените в администрацията са не по-малко красиви от актрисите – трябва да
подчертая.
Не. Не говоря за фриволни приключения. За сигнали, за скрити
погледи. За сладострастни мечтания от моя страна. Отношенията ни са топли приятелски,
почтено колегиални.
Говоря за среда. За една щастлива среда – битов рай. Като в
театъра е и в читалището, а вечер са курсовете, където отново се чувствам
студент женственото обкръжение. Сред десетте ми колежки в курсовете, няма и
една, чието описание да не започва с думата: „красива“.
Стигаме до Непознатата. Тази, която никога няма да се
разбере – истинска ли е или не е.
Всъщност: Истинска е. Това е безспорно. Но дали е само моя
измислица или я има някъде от плът и кръв?
Не. Никой няма да разбере. Дори аз. Знае го само тя.
Защото дори да я има е толкова дълбока моя тайна, че никой
освен тя, не може да потвърди: вярно ли е наистина или си въобразявам. Но дори
да я няма, винаги ще съществува като трепет и вълнение.
И безспорно я има в сто милиарда паралелни вселени.
Имам си и още сто милиарда прототипа, които понякога се
превръщат в мои героини. Изтичат между пръстите ми, понякога са по-плътни от
истински съществуващи.
Заслужил ли съм всичко това? Не. Дар ми е.
Цел ли ми е било? Не може да бъде цел. То е състояние.
Вечно ли е? О, не – кратко е. И като знам, че ще го изгубя
ми е много по-скъпо и се наслаждавам много по-силно на тази мимолетна, но
божествена красота.
Когато се нося с колелото, извън града, особено, когато съм
сам на шосето я виждам, същата тази красота във всичко; плъзга се по погледа
ми, гъделичка периферията на зрението ми; цъка с часовника и отлита, с нея
отлита и част от мен, в един свят, в който вече всичко е утвърдено и нищо не
може да се промени.
Когато се изкачвам по някоя планинска пътека.
Когато съм опрял слепоочие по хладния прозорец във влака.
Когато съм затворил очи, но я чувам, че и виждам в музиката.
Щастлив човек съм.
Щастието ми не струва в евро или левове, то е етап от живота
ми; то е уникалната пътека, която съм проправил, за да бъда тук и сега.
Няма как да го платя с парите от тази или онази фондация.
И последното, което би ме направило щастлив е да броя дните
до въвеждането на еврото.
Някои хора го правят. Е, като си нямат по-голямо щастие!
Но мисля за друго. Всяка от всички тях – с които ме среща
ежедневието, които са все образи на Прекрасното, всяка прави някого щастлив, тъй
както ме прави онази, чието спящо лице виждам преди всички останали.
И толкова е тъжно, че могат да отнемат всички тези мъже, на
всички тези жени.
И е много по-вероятно, отколкото можем и искаме да приемем.
Да ни хванат по улиците; да ни пратят да се бием за кауза,
която не споделяме, която ни е чужда; която няма общо с нас; по-скоро да
защитаваме враговете си, отколкото тези, за които бихме умрели.
Да ни хванат по улиците, да ни пратят на фронта, за пушечно
месо. За жертва.
Това би се харесало само на извратени. А се харесва!
