Градината на мечтите



Хубавицата много ме изненада. Откъде да знам каква е. Вкарвал съм в леглото си актриси и поетеси. Омъжени и жени на които предстои брак и обичат много партньора си и скоро ще се закълнат, а някои от тях ще спазят клетвата си и до края на живота си, оставяйки ме в закътана мрачна клетка в паметта си, като порочна тайна и сладостен кошмар за който не искат да си спомнят, но още по-малко искат да забравят. Съпруги на политически лидери, а веднъж и на гангстер, при това психопат. Тъжни мечтателки бродещи из лунните пътеки. Фриволни пеперудки по лицата на които все още цъфти някоя друга младежка пъпка. Сервитьорки и дукеси на наркотрафика, преподаватели в университети и сладки глуповати слънца от тези които кацат в летните месеци по плажните ивици и само косите им са достатъчни за да озарят с надежда, помръкналата от абсурди душа. Жени повяхващи и жени разцъфтяващи, кранистки, тъкачки и

Защото плачат рибите

Подтиснах смеха си, после ми загорча, изпълни ме възбуда, хладни тръпки я разкъсаха. Болестта й предаваше свръхестествен вид и будеше страх. Красива беше, къдрава, светлокоса, стройна. Фино стебло. Малки гърди, зърна като водни лилии. Не можеше да ме зарази. Нито с красотата си, нито с болестта си. Толкова луда ли беше или се преструваше? Странеше, не обичаше да общува. Намираше си закътано място из плажа. Мислех я за надменна. Имаше си и покритие да бъде. Отвръщаше ми с мълчание. Трябваше да го забележа по погледа й. Нервността й. Постепенно започна да ме търпи. Като вятъра и песъчинките които полепяха по кожата й. Дразнеха я и едновременно с това будеха приятни усещания. Част от слънцето и почивката. Разказах и много неща за себе си. Ей, така, за да не умра от скука. Кимаше все едно, че ме разбира. Спрях да я свалям. Стана ми нещо като украшение на самотната почивка. Плакат на разголена красавица в кабината на камион върху стената на млад мъж с помръкнало от хормоналните бури съзнание,

Камък и зной

Съзнанието ми не може да се задържи дълго в тялото. Изпитва страх от тясното пространство, уморява се. Не мога дълго да бъда концентриран, не успявам. Сигурно съм влюбен. Трябва да напиша стих за да се освободя, но и думите ми са разсеяни. Жужат като насекоми, някои от тях жилят. Подуват се мисли, зачервяват се, сърбят, болят, кървят. Сигурно в жилото има отрова. По-добре да забравя думите, поне временно, докато се науча да ги владея. Придобият ли ред ме унасят. Нося се с тях по реката. Реката е позната и непозната. Тази край която често пристъпям, която носи покрай мен времето, а то има далеч по-строен речник. Лятно време водата й става студена, а нрава горещ. Пристъпят по камъните й тела. Блестят по тях капките й, стичат се, рисуват лъкатушещи пътечки, кожата около тях е настръхнала. Телата се докосват, случайно и преднамерено, съзнателно и несъзнателно, докосват се закачливо, докосват се любовно, докосват се просто така. Сплитат се пръсти. Сключват се бедра. Наоколо е пълно с укрития. Хвърлят се въдици, играят се карти, пие се бира, хлапе реве, някой си е нарязал крака и псува, някой гали бедрото й, не на тази която обича, онази е другаде, а тази е от един различен за него свят. Кожите са загорели. Реката тече, времето ще забрави малките прегрешения, ще приличат на цветен сън. После няма да има. Тъй бързо се остарява, тъй е буен потока. Толкова кратък човешкият живот, а и камъните посипани по коритото не остават дълго там където се намират. Идват порои, вълните стават буйни и кафяви, течението отнася местонахождения. Блъскат се, пръскат се, кипят, разнасят се като съзнанието ми. То и сега не може да намери частите си. Прилича на огромно насечено чудовище. Късовете му комуникират един с друг. Всеки вика всички останали при себе си. Всички тръгват в посока на някой от тях и се разминават и пак съм разпръснат. Вървя по шосето. От дясно ми скалите, отляво пак реката. Рядко край мен профучава кола. Където и да се лутам и разсейвам все на това шосе се озовавам. И все го виждам край реката. Не е с всичкия си. Размята кирка и разбива камъните. Винаги казва нещо. Нещо което само той си разбира. Раменете му са огромни, нацепени с фибри, потта блести в тях. По лицето му е изписана умора, но движенията му са леки, преизпълнени с бодрост. Понякога стават припрени. Особено съзре ли ме. Сменя кирка с лопата. Започва да изхвърля натрошените късове. Бистрата вода помътнява. Той се задъхва. Моли ме да почакам, да тръгнем заедно. Все по-усилено работи. Боли ме да му кажа това което виждам. Съвсем се е побъркал. Хиляди пъти съм го изчаквал, но нямам такова търпение, че да остана докрай. 
-Ето сега! Само след десет минути свършвам…Само след десет…Много неща имам да ти разказвам, приятелю. Ти на мен, също…
Лъжи се нямаме какво толкова да си говорим. Моите думи са жужащ рояк, правят облаци и дразнят слуха или заприличват на реката. Нямам никаква власт над тях. Налудничави са, толкова налудничави колкото и той. Чакам, чакам, виждам, че има още много работа и си тръгва. Знам, че работата му така ще го увлече, че след минути ще забрави за мен. От срещата винаги съм разстроен само аз. Заради него отидох далече. На друг континент, с друга флора и фауна. Заживях в къща с дълги коридори и много прозорци, а през един от тях пак виждах реката и човекът който разбиваше камъни. Махаше ми с ръка, казваше, че след малко свършва и трябва да го изчакам. Не можех да стоя край него, но не можех и да избягам от него. С него сме едно. В неговото тяло не може да се задържи съзнанието ми. Докато част от мен разбива и хвърля камъни край реката, друга витае. Двете ми състояния са способни да се видят от страни. За кратко да бъдат заедно, дори едно, а после се откъсват. Лишеното от съзнание тяло не чувства болка и умора. Лишеното от тяло съзнание губи представа за реалност. Всичко е добре до мига в който се видят. Тогава се връщат и болката, и умората, и желанието всичко да приключи, но ясната мисъл, че ще продължава още дълго, още много, много дълго. Озовавам се в тялото. Толкова е горещо, че се задушавам. Нямам сили, лопатата е станала тонове. Две – три камъчета загребвам, не мога да ги метна, а купчината е огромна. Вътре в себе си ридая. Нямам сили да се разплача истински, не че се въздържам. Пестя ги. Загребвам повече. Лудост е. Няма да мога. Жилите ми се късат, притъмнява пред очите ми. Пукам все едно ще се строша. Изпитвам и страх, че ще се случи и искам да се случи, но не може да се случи. Вдигам лопатата, мятам баластрата. Отново я забивам и престава да ме има. Седнал съм на плетен стол, жена с пурпурна вечерна рокля ми говори нещо на висок стил. Намираме се на терасата на сграда високо в планините. Тя е красива, пием коктейл със слабо съдържание на алкохол. На няколко пъти я попитах за името му и го забравях. Настоява да й разкажа историята. Мисля, че вече го направих, дори не веднъж, поне сто пъти. Осъзнавам, че всичко вече е минало. Каторжният живот е някъде зад мен. Само в разсеяните ми мисли е, както някога в тях беше свободата. Местата са разменени. Преди разбиваше камъни тялото, сега мисълта. Преди мисълта се връщаше при тялото за да страда с него, сега тялото се връща при мисълта за да страда с нея. Всяка свобода си има каторжника. С периферията на зрението си виждам реката и мъжа с кирката…
Вдига я високо. Лицето му придобива съсредоточен вид. Замахва и я забива под кръста си. Хвърчат ситни отломъци от него. Плюе си на ръцете и отново я вдига. Стигнал е до тази част от тялото си. Наполовина все още е речен камък. Нагоре е човек. От няколко години дълбае себе си. Материалът му е корав и груб. Всеки милиметър го изтощава до припадък, но е вече късно да спре. Придобил е достатъчно човешко за да желае свободата си, достатъчно за да съзнава, че я няма.
Жената ме изтръгва от мислите ми. Усмихва се. Иска да чуе историята.
Разказвам и как съм излязъл с приятели по реката. Заплеснал съм се. Те са продължили нагоре, получил съм слънчев удар. За кратко съм изгубил съзнание, а докато съм се борил за живота съм се възприемал като камък който твори от себе си човек. Думите ми се леят като реката и забелязвам, че с всяка следваща изражението й се изменя, става все по-сурово, накрая каменно. Неочаквано ме прекъсва:
-Всички сме в тази река, приятелю. Всички дълбаем от себе си…Но каквото и да сме направили, оставаме материала си…Утре ще трябва да се връщам у дома. Днес, не ти казах, една приятелка се свърза с мен. Съпругът ми се съмнява. Не трябва да се срещаме повече…
Каменното ми сърце не потрепва.
Виждам мъжът с кирката. Пот блести по раменете му, стигнал е едва до половината. Лицето му е изтощено до смърт, но сега забелязвам, че се усмихва. 

Късмет

Щеше да спре да пие. Завинаги. 
Не всичко беше загубил, винаги имаше какво още, но някъде в съновиденията между реалности и кошмари, между улици на различни градове, сблъсъци и юмруци, полицейски арести, миризма на кисело, остри отделения на психиатрични клиники и бягства я имаше и любовта, несвързана с любима, с образ някакъв, сама за себе си като чувство. Изпи живота си. Не помнеше нито какво е направил с дома си, ни с цялото си имущество, с книгите и картините наследени от родителите му, спомняше си, че някога беше университетски преподавател, че имаше и семейство, обичаше и да се смее. Имаше си и малките празноти в живота. Чашките започнаха да ги изпълват. Празнотите ставаха повече, чашките също. Празнотите ли се увеличаваха с чашките или чашките с празнотите така и не разбра. Всичко се размазваше. Потичаха цветовете по акварелен

Жената сред слънчогледите



Любехме се сред слънчогледите. Когато стана разбрах, че съм го очаквала. Плахи бяхме. Топли един към друг, чудато превързани, споделени мисли, неизявени желания, многозначни усмивки. Сънувала съм тази близост и съм забравила. Мислил е за нея, но не я е допускал сериозно. Стана от само себе си. Ръцете ни се откриха сами, слънцето ни заслепяваше, прах летеше към очите ни, имаше нещо във въздуха. Не, ние, а около нас е било желанието. Чувах, че ми шептят слънчогледите, нещо толкова еротично, че ме стъписваше, нещо толкова романтично, че не му вярвах. Той не, той мълчеше. Всъщност говореше отвлечено. Когато устните ни леко се отхапаха го попитах истина ли е…
-Ти сериозно ли?-глупаво прозвучах.
Не помня отговори ли ми. Май нещо каза. Нещо без смисъл или твърде далечно от това което ни се случваше. Губят ми се минути. После се загубих в златното море. Дъното му беше зелено. Хапеше с живот. Хапеше с камъчета и корени, с насекоми и лепящи по кожата стебла. Леката болка ме връщаше към реалността, а съзнанието ми потъваше под това дъно. Там в бездънното където се гонеха духовете ни, докато телата ни правеха любов, лишени от съзнания, лишени от задръжки, най-сетне успели да вземат от нас това което са желали тъй дълго и в което не сме се вслушвали. 
Срещахме се често. Учеше ме да рисувам, аз да улучва дърветата с камък. Не говорихме за провалите си, за бившият съпруг и съпруга. Те идваха и чезнеха от разговора ни, нито за настоящите си любовник и любовница. Те прекъсваха разговорите с позвъняване ту на мобилният телефон на единият, ту на другият. На няколко пъти бяхме близо да се случи. Нещо ми шептеше. Тръгвах си внезапно. Някаква тревога ме дърпаше на някъде. Нещо ми шептеше. На мелодичен език с много значения. Знаех, че така ще го запазя. Ще го имам. Такъв какъвто е. Какъвто ми е липсвал. Лъчезарен и наивен. Мъдър като баща, беззащитен като син. Приятелят който споделя всичко, пред който споделям всичко. Усещах, че ме желае. Възрастни хора сме, нуждаем се един от друг. Търсим в телата опора. Нямаме време за дълги разходки до край света. Докато само се държим за ръка се губим. Тлеем с всяка минута. Всичко си отива. Дните са толкова по-кратки от някога. Минало е времето на юношеството, на вечното пладне когато десет години напред изглеждат като век. Няма място за колебания. Гъделичкаха ме думички които исках да му кажа, караха ме да му се усмихвам, а когато отвърнеше на усмивката ми съзнанието ми помръкваше. Без да спусна клепачи, затварях очи. Чувствах устните му, прегръдката му. Гръбнакът ми се стопяваше килваше се като свещ и потичаше по дланите му, по гърдите му, по бедрата му, по моите бедра. После идваше тревогата. Разстоянието между нас опазва близостта. Намалим ли го, може да не опазим по-голямата близост и да се раздалечим повече. Той си има друга, аз си имам друг. Изглеждаме щастливи с тях, най-малко сме доволни. Защо ли мисля за другата? Защо не опитам…Не знам, не знам желая ли го…Боязънта ме възбужда повече. Станал ми е кумир с мъжко тяло. Превръщам се в жрица, жрица с разгулни мисли. И в него е същото. Какво търсим около себе си? Защо си играем с огъня. Не отидох на последната му изложба. Боях се, че ще се видя подредена в живота му. На мястото което той ми е определил, между останалите си изживявания в ежедневието. Позирала съм му. Несравнимо преживяване. Повече от всяка любовна игра. Не можех да понеса да видя тази картината една от многото, съобразена с всички тях. Забравях всичко. Исках го до мен, не исках да го загубя. И тъй отлитаха дните и се разминавахме. До този ден.
Имаше нещо във въздуха. Нещо повече от нас и волята ни, от страховете ни. То беше пречистеното желание и внушението на слънчогледите. Картината около нас приличаше на това което търсихме и очаквахме един от друг. И го открихме…
Кратко и прекрасно. Така както не е било и докато бях млада, докато боязънта и вълнението, а също и хормоналната буря в тялото са били по-големи. Противоречията по-изострени. Фантазиите и реалността по-яростно настървени една срещу друга. 
После бяхме мълчаливи. Унесе се и по усмивката му разбирах, че е щастлив. Така навярно се усмихвах й аз. Затворих очи и тогава почувствах гръбнака.
Все едно бях изпила гръбнак.
Мина през мен изви се няколко пъти. Задави ме. Болка нямаше, по-скоро недоумение. Станало е толкова бързо, че не можах дори да извикам. 
Отворих очи и те бяха стотици. Тялото ми се беше изменило. Бях се изправила над него, а през гръбнака ми преминаваше стебло на слънчоглед. Косата ми и листата му се преплитаха. 
Исках да изкрещя, но подтиснах крясъка да не го събудя. Ужасена бях за кратко, а после ме обзе спокойствие. Мислех и чувствах с всички слънчогледи. Знаех което зная, но знаех и което знаят те. Слънцето беше на зенита си и нямаше да мръдне. За слънчогледите време не тече. За тях слънцето е винаги на зенита. Спират го там. Живеят във вечността на единствената минута която по човешкият часовник е 11 и 59. Прекрасен миг в който на небето се е отразил цял свят. Като огромен прожекционен екран. Слънцето го покръства с лъчи и всичко е прекрасно, лишено от болка и вечното човешко неудовлетворение. Слънцето в тази кратка минута е живо. Живее само в нея. За да отдаде любов на слънчогледите. Момче и старец е едновременно. Вечният мъж, като този който спеше в стеблото ми тяло. 
Сега го разбирах. Сега можех да го имам вечно. 
Слънчогледово стебло беше преминало през гръбнака ми и бях слънчоглед. Усмихвах се. С всяка клетка на тяло и стебло. Той беше мой завинаги. С този миг. И аз бях негова завинаги. С този миг.
И беше само моя воля да го имам.
Можех да отделя тяло от стебло. С голяма болка можех. След туй да тръгнем по пътя си и не се знаеше дали той ще остане с мен или ще предпочете другата и не се знаеше аз сама дали ще предпочета него или това което не толкова красиво ми обещаваше по-голяма сигурност.
Но осъзнах, че независимо какво си мислят слънчогледите, слънцето си знае залеза, за хората. Не остава дълго радост на зенита, ако е реална. Започнах да изтръгвам корена си и болеше, но не можех да живея с измамата на слънчогледите. Предпочитах да е кратка радостта ми, за да е истинска.
„Ти ще умреш…”-шептяха слънчогледите без да разбират какво ми казват, но аз разбирах какво правя и болеше.
Можех да го изгубя. 
Разбирах, че вече нищо няма да е същото.
Болеше.
Почти изгубих съзнание и скъсах с невинността си.
Здрачаваше се когато тръгнахме, не се виждаше далеч напред пред, но беше красиво.  


Мистичен реализъм

Еротична фантастика

Излишният пръст

Щеше да е прекрасна утрин и прежда да бъдат лъчите които се отразяваха в езерото, да си свирукам и да държа въдицата. Без да ме е грижа да наловя доста и да се върна пречистен у дома. Но той хвърли въдицата близо до мен. 
Преброих ги няколко пъти, корема ме сви, хлад плъзна по цялото ми тяло.
За какво се мисли тоя!
Стои най-безцеремонно и тежи най-малко сто. Работният му гащерезон е виснал като, че ли е напълнил гащи. По лицето му е изписано спокойно задоволство, лови си риба и все едно няма нищо, а има и то е отвратително. Не съзнава ли, че така не бива да се прави, че така провокира хората. Налага им се по отвратителен начин. Сигурно е психопат. Изражението му на стар шегаджия. Червендалест и бузест. Личи си, че е любител на чашката и на сексистките вицове. Оплешивяващ прошарен с виснали месести уши. Прилича на автомонтьор или строител. Съвсем обикновен човек не обърнеш ли внимание. Но пак ги броя и не вярвам на очите си. Иде ми да извадя въдицата и да започна да го шибам с нея където сваря. По-силен е от мен, но аз съм

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...