понедельник, 5 ноября 2012 г.

Тъжни очи

Тя е загубила някого. Или не. Разбрала е за болест, за тежка болест. 
Толкова е хубава. Тези дълги крака преметнати един връз друг. Пръстите които държат цигарата, шията подчертана от сребърната верижка. Какво й е? Да не би скорошен фалит. Не, няма го онова гневно отчаяние. Друго е – тъга. 
Какъв цвят са тези очи. Тъмно кафяви ли? Защо не сложи тъмни очила. Ще погуби някого с тази тъга. Не, не е болест. Ръката с цигарата се движи все едно рисува с пламъче по въздуха пътечки. Пътечки каквито рисува с пръсти и по гърба на приятеля си. Излъчва живот, много живот. Но очите й са тъжни, отворили гърлото на кладенец, до дъното на душевният мрак. Пляскат криле на прилепи и призраци витаят, стенания и писъци се носят. Влага се стича надолу към мрака.
Толкова е тъжна, че не може дори да се разплаче. Поглъща сълзите си вместо да ги излее. Толкова е тъжна, че дори не иска да изпълзи от тъгата си навън. Не забелязва нищо. Не забелязва, че я гледам под ресници, че онова улично куче души зад гърба й изтърколената вън от кошчето за боклуци кутийка кисело мляко, че сянката от акацията се е изместила и вече не пада върху нея. Не усеща как времето минава. Стои и тъжи. А аз не разбирам как две очи могат да изразят толкова тъга. Как една душа може да я понесе без да бъде смазана. Даже леко се и усмихва. Потръпвам от тази усмивка. Да не направи някоя глупост. Ще я заговоря. Сигурно ще ме разкара, но защо да не го направя. Не го ли сторя ще я сънувам с дни. Ще си мисля какво е станало. Но защо ми пука за някаква непозната. Паркът е пълен с тъжни лица. Времето е тъжно, хората са тъжни…
Глупости, глупости, глупости…
Тук има нещо различно, а и денят е прекрасен. Тъгата се разтапя между топлите лъчи и прохладният вятър, между ароматите и песнопойците по дърветата. Като масло в чай се разтапя. Проблемите свършват до алеята. Десет или петнадесет минути витае над тях паметта, а след излизането от парка се връщат. Възможно и с двойна сила. Не се виждат тъжни лица тук. Поне тази сутрин не. А дори когато ги има, тъгата им няма нищо общо с тази изписана в очите й. 
Да не си въобразявам? Не, не, чувствам я. Срязва ме над бъбреците. Сигурно я чувстват и клонките над нея и помиарчето я е почувствало, че избяга. 
Да не е изоставена. Красивите жени по-тежко приемат загубата. Израснали са с усещането, че онзи на който отдадат тяло и мисъл е изключителен за да получи тази награда. Имали са възможност да избират и поради неизвестна или известна причина са избрали точно него защото е заслужил. Отхвърлени се чувстват недостатъчни за да бъдат тази награда която са смятали, че са. Заблуда, но често срещана. И подобно страдание ги прави още по-красиви. Макар, това да е малка утеха за тях точно в този миг. Дали не е причината?
Едва ли? Твърде замислена е. Опитва се да се задълбочи, а не да избяга от мисълта. Пренебрегнатите се опитват да забравят. Друга тъга е и не мога да разгадая каква може да бъде. По-дълбока е. Пречистена. Диаболична дори. Твърде млада е, за да има дете което е посегнало към наркотиците. Твърде възрастна за да е развод на родителите й. Тъгата е към близък човек. Вече започвам да го долавям. Задава си въпроси за някого? Тревожни въпроси на които няма отговор. Някой страшно я е разстроил. 
Нейна близка приятелка която е чувствала като сестра и е идеализирала като светица. Да й е разкрила неочаквани тайни за себе си, да й е предложила, също като нея да прави секс за пари с някого който вече е набелязан? Откъде ми хрумна точно това. Не прилича, не прилича. Тя не е разочарована, тя е просто тъжна. Възможно е хипотетичната приятелка да е уволнена, да не може да си намери изобщо работа, а тя да не може да й помогне. Това е възможно, но имам чувството, че не е и това. 
Не съм виждал все още толкова тъжен поглед, а това което си помислих, че е причината е толкова често срещано, че на всяка улица и всяка крачка трябваше да виждам тези очи. Добре, че не предизвиква такива погледи, защото нямаше да мога да го понеса. 
Няма да разгадая, каквото и да си мисля няма да разгадая. 
Стоя и се измъчвам. И защо ли? Сигурно скучая и съм решил вместо туй да си съсипя деня. По – лесно е да я попитам. Може и да ме разгадае. Може да има дразнещ глас или просташки речник или да е груба, макар и изтънчена. Ще ме облекчи ли? Навярно. 
Ще и поискам цигара. Наблизо няма отворени магазини. Малко клошарско, но голяма работа. Отидоха ми няколко месеца. Едва успях да ги спра. Седмица бях напълно неадекватен, две още доста по-нервен от нормално. Още сънувам, че пуша и избягвам да излизам в компания да не се изкуша. Стоя като на тръни. Напоследък като че ли олекна, но сега явно всичко отива по дяволите. Друго не мога да измисля. 
Защо не оставя жената да си тъжи. Адски досадно е, да не те оставят дори да тъжиш. Иде ти да разстреляш разните му образи които влизат в света ти точно тогава. Чужди са на настроението, на състоянието ти, на света колкото може да е чужд осмокракият пощенски раздавач от Плутон, който на всичкото отгоре си мисли, че притежава качества на комик и е редно всички да разбират идиотското му чувство за хумор. Да носих в джоба картечница до сега да съм убил най-малко петстотин такива досадници. 
Да има нужда от някого, няма. По облеклото, по маниерите, осанката личи, че не е изолиран човек. Ако пък искаше да се усамоти нямаше да избере точно тази алея. След малко ще е лудница. Неделя е и за това хората още не са запъплили, но тук не е най-подходящото място за да останеш сам със себе си. 
Дали не очаква някого и не се колебае? Не, това не е колебание. Чиста тъга е. 
И усещам, че и аз ставам тъжен. И ще я заговоря дори да се разкрещи или да бръкне в сутиена си извади арбалет и простреля в гърдите нахалника.
Не носи сутиен. Все едно. Натъжи и мен. Ако не ме интересуват причините за нейната тъга ме интересуват причините за моята, а ги знае в момента само тя.
Луд човек съм. Не бива да пропушвам и да се запознавам с тъжни красавици преди десет сутринта в неделя. 
Станах, тръгнах към нея. Стори ми се, че се усмихна за миг. Плахост и въпрос долових между тъгата. После стана спокойна като морска повърхност. Помолих я за цигара. Каза ми, че са леки, но подаде отвореният пакет. Засмях се, обясних й, че съм ги спрял. Отвърна ми, че ако за толкова време можела да ги спре изобщо не би пропушвала отново, а сега съм правил глупост.
Знаех го. Без да я питам се настаних на пейката до нея. Нямаше нищо против. Даже разбрах, че го желае. Усети се веднага. Разменихме няколко тривиални приказки. После замълчахме. Страшно неловко стана. Блокирах отвсякъде. Какво трябваше да я питам. Забравих, ухаеше прекрасно. Спомних си какво ме доведе на пейката до нея, но оттук нататък тотално се обърках. 
Тя заговори първа:
-Днес имах прекрасна сутрин. Дълга за разправяне. Идвам тук да събера мислите си. И ви гледам. Наблюдавам ви от известно време. Свили сте раменете, чудя се какво ви е. Имахте тъй тъжен вид, че и аз се натъжих. Ще ми кажете ли, какво ви е?


любовна и еротична психо-драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email