Маугли от село

Сплъстена коса, нацапана с кал, смугло лице, зелени очи. Плах израз, бръчка прорязваше челото му. Тревога издаваше видимият трепет на устните и в очите се четеше очакване. Беше на петнадесет или шестнадесет, чертите му нежни като момичи, слабо, възлесто, загоряло тяло. Приличаше на Маугли. Беше само по къси панталони, бъркаше незасъхналата след пороя, кал. 
Стъписа се като ме видя. Вдигна разкаляните си юмруци към лицето. Погледът му стана стъклен. Разтвори рязко пръсти и нагоре излетяха две птици. След туй побягна, а аз стоях и не вярвах на очите си. Те видяха как едно неугледно хлапе превърна калта в птици. 
Изумен бях, но какво ли не среща човек по пътя. 
Махнах с ръка и продължих към селото. Колата ми отказа наблизо. Надявах се да открия все някой който разбира. Мен ме няма никакъв. Имах сериозен проблем и никак не ми беше до някакви си горски същества които творят от кал и й вдъхват живот. Закъснявах, а доста работи имах да
свърша и все пак момчето не ми излизаше от главата. 
Хората в селцето се оказаха сърдечни, но повечето възрастни. По-младите също не бяха много по колите, но ме успокоиха, че механика е на полето, но ще се върне преди свечеряване. Какво да се прави, без друго бях закъснял. Механикът се върна доста след свечеряване. Отвори вратата на трактора и падна от него. Изправи се подгъвайки крака и като разбра какъв ми е проблема ме поведе към кръчмата. Беше як мустакат тип и очевидно много развеселен. Е, като е тръгнало на човек, върви му. Ще се напия и толкова. Тук едва ли някой ще ми открадне колата. Най-много някое добиче да я ожули или да й се изходи на капака, но сигурно нощно време ги прибират. На някоя чашка заговорих за горското създание. Малко ме беше страх, че ще ме вземат за присмех. Историята се оказа далеч не тъй мистична колкото изглеждаше. Момчето било от село.
Самоук илюзионист. 
Правил фокуси с карти, вадил цигари от носа си и….къде ли не.
Любимец на хлапаците от града когато дойдат по време на лятната ваканция при бабите си. На дъртите пияници, омръзнал. 
Мустакатият веселяк се съгласи, че Маугли е интересно създание. Няма две. 
Защо бил на село, а не по подиумите? Ами бил тук там, но нали такова. Трудно се работило с това дете. Първо: било глухонямо. Второ: от години кръгло сираче, а преди това баща му, пияница само го биел, а от време на време и пребивал. Като диво животно било. Вземат го някъде, след дни се връща. Градът го плаши изглежда, но само то си знаело.
Как прави номерата без да се е учило?
Е, споделя мустакатият, и мен никой не ме е учил на това което ме бива, но и вертолет съм поправял. 
Отрезнях когато този паднал преди час от трактор мъж, започна да ми цитира Юнг и да говори за опита на човечеството натрупан в безсъзнателното. Казах му да млъкне и го попитах убеден ли е, че е фокуси. 
А какво да било? Фокуси като фокуси. Вади от тестето четири валета и ти посочва избраната карта. Един учил се илюзионист който веднъж взел малкият, демонстрирал пред селото, че прави номерата му. Всички. Даже открил тайната на два – три за да се радват хлапетата. 
Хич да не си тровя мозъка, но ако ми било приятно да фантазирам, какво пък…
Как я карал малкият? 
Ами храненик на селото. И добър работар. Най-го обичат бабките. Почне ли дядото да обръща по повече чашки, систематично, малкият е добре дошъл в този дом. Без да чува надушва, че ще има богата вечеря. Достатъчно е да сменя чашите на дядото, ако не с вода с по-разредено. Ако пък дъртият пияница се е усетил, започва номерата с карти и цигари…
Имало и една мургава проститутка от града. Играела роля и на майка и любовница. 
Да забележа несправедливостта! Ако мъж правил така с девойче зле му се пише, но щом жена прави така с момче, само цъкаме с език. То закона бил еднакъв, но не изглеждало същото. Пък и тя добра жена. Светне със златни зъби в бакалията, на магазинера му заиграе кръвното, а тя наброи парите за продуктите които ще трябват на малкият до следващото идване. Напише ги на един лист и магазинера му ги дава, най-прилежно. Заплашила го е, че усети, ли, че си къта от храната на любимеца й, сводника й ще дойде и ще го смачка от бой. Дрън – дрън. Кой сводник пък ще тръгне да се грижи за деца. Дъртата невестулка вярва и се плаши, но между нас да си останело, тя нямала сводник. Сама се справяла, а от заплахите й нямало нужда. Кой смее да излъже този хлапак? Нали селото ще го линчува, а ако хлапака реши да върне на номера с номер бедна му е фантазията….
Та, така. Момчето се справя. Даже живот си живее, макар хубаво да съм забелязал преди малко приликата му с Маугли. Едно същество съдено да живее в общество на различни.
Изтръпнах при думите му и казах нещо плашещо и жестоко, с което не съм съгласен и сега преобръща сърцето ми, но тогава бях пиян:
-Дали му правите услуга като сте толкова добри с него?
-Моля?
-Маугли не е осъзнавал колко е превъзхождал вълците преди да бъде прогонен от тях…
-Не си прав…-възмути се и се съгласих.
-Да. Наистина. Замислих се. Той е различен, да. Ти го съзнаваш. Черната хетера го съзнава. Вероятно цяло село го съзнава, но колко, колко е различен…Не, не може да се прецени. Дали наистина е фокусник…
-Казах ти! Номерата му се знаят.
-Моля те, не ме прекъсвай. Дали наистина е фокусник или е истински Маугли, но не сред вълци, а хора?
-И аз съм имал разработени лелички за любовници на неговите години. – смигна ми дяволито, чукнахме чаши и започна да разказва разкрасени стари спомени и лакърдии и аз не паднах назад…

* * *

Минаха три месеца когато ми позвъни. Не си спомнях, но му бях дал телефона.
-Маугли е мъртъв! – гласът му режеше, усетих, че подтиска плача. –Сърдечна недостатъчност. Утре е…
-Идвам!
Дори не се обръснах. Хукнах и по стълбите закопчавах якето си. Няма да звъня за отпуск. И без друго съм пред уволнение, не сте чак толкова добри с мен, колкото селото с Маугли. 
През целият път сякаш си пусках повторението на един и същ видеоклип. Полуголо тъмно момче свива кал в шепи, очите му стават стъклени, разтваря пръсти и политат две птици…
Оплакването беше във физкултурният салон на работилото някога училище. Беше претъпкан. Нямах представа, че селото има толкова хора. Толкова искрена тъга не съм видял при погребение на големец, а съм присъствал на такива. Момчето приличаше на заспало и се усмихваше. С моят приятел, механика не можахме да издържим дълго.
Напихме се здраво.
„Смъртта не може да се залъже с фокуси.” – мрачно вдигна поредната чаша.
Сутринта изпих две ампули течен аналгин и главата ми мина. При полагането на ковчега народа беше по-малко. Хората имаха работата си. 
Вече хвърлихме първите буци когато остро отчаяно ридание ни накара да се обърнем. Към нас тичаше мургава красавица, а токчето й се сви, огъна колене и едва не падна. 
Познах я веднага. Проститутката която се е грижела за него. Наложи се да извадим отново ковчега. Тъй молеше и ридаеше. Закъсняла беше да се прости. Имало е причини. Просто личеше. 
Когато отместихме капака…
Вижте, аз сам го сложих и носих ковчега с останалите. Чувствах тежестта.
В ковчега нямаше никой. 
Всички гледаха объркани и пребледнели. Нямам представа колко време мина преди механикът да започне да ръкопляска. След него заръкоплясках, аз. След мен един дядо със зачервен нос, пусна бастун и започна да бие треперещи ръце. Чу се подсвиркване. И с бурни овации беше спуснат отново празният ковчег…

* * *

Погледнах към лимузината от която слезе красивата проститутка и за миг с шофьора срещнахме очи. 
Сигурен съм, видях същият стъклен поглед, преди калта да се превърне в две отлитащи птички. 



Мистичен /магически/ реализъм