четверг, 7 марта 2013 г.

Безумният

На седемнадесет години мърмореше като седемдесет годишен. Присмиваха му се, не чуваше. Растеше, не го забелязваше. Реалността се изменяше, а той не. Страняха от него, не усещаше. Опитваха се да го наранят, хапеше. Започнаха да се боят от него, все му беше едно. Родителите му едва не го пратиха в лудница. Спаси го сляпата случайност която може да не е била съвсем сляпа, а твърде далновидна за да разберем ние земните хора, мъдростта на нейният взор. Да си призная, понякога ставаше съвсем неприятен. Кажеш му нещо за добро, той не го разбираше. Тросваше се, тълкуваше го по свой начин и отново започваше да говори за своят картоф. Чувал бях историята му стотици пъти. Отегчаваше ме, понякога ми идеше да му запуша с чорапи устата, но опитай ти да го направиш с такова диво същество. По-едър съм, по-силен от него, не съм от страхопъзльовците, но проявявах разум и такт. Прозявах се, заспивах и чувах пак, как някога се хванал на бас, направил се на индианец, бръкнал с шепа с жаравата да извади горещ картоф. Тогава е бил на пет и половина – шест, но явно почти толкова див колкото по-късно за да се хване да направи подобна глупост. Закрещял като звяр, подскачал като кенгуру, хубаво са се кискали останалите хлапаци от тогавашната му тайфа. Намразил ги. Изолирали го. Натежало му и повече не хапнал картофи. Но най-голямото му мъчение била луната. Настъпило ли пълнолуние му заприличвала на онзи картоф. 
„Ти си виновна, ти!”-виел като върколак и я замервал с камъни.

Follow by Email