Зной

„Дали няма да го разтълкува погрешно?
Аз почти не го познавам и не съм дошла при него. 
Само си пишем. Почти не ме познава. Не, че го лъжа, но мога и да го лъжа. Не, че ме лъже, но знам ли. Не съм дошла при него. Колата ми се повреди. На другаде бях тръгнала. Накъде и аз, не знам, но не дотук където стигнах. Не дотук и при него. Хич да не любопитства, че и аз не знам. Ще го срежа!
Колата ми се повреди и утре ще е готова. Нямат онази си част в сервиза. Ако я бях запомнила щях да му я кажа, за да не си помисли нещо.
Как безцеремонно ми даде ключа, само. Всъщност съвсем естествена проява, но нещо имаше в жеста му. Може и да си въобразявам, какви си ги мисля! Защо не потърсих хотел, ама и хотелите им са едни кокошарници. То не, че и дома му нещо. Дивашка бърлога, ако бях на осемнадесет или на двадесет чак да се възбудя. Само да не си помисля нещо. Той ми е приятел и толкова. Даже много не съм сигурна. Ама толкова е горещо. Климатикът скапан или само той знае как да си го пуска. Сигурно с манивела или го бута докато запали, може и със захарче или бонбонче да го подкупва, докато тръгне. Какъвто му е климатикът, май такъв му си е и живота. Мило момче
изглежда, но е плах и объркан. 
Не, че и при мен е нещо различно. Май така е с всички. По-млад е. Доста по-млад. Знаем си го. Всъщност въпрос на разбиране. По-млада по-малко погледи привличах. Сега, чак ми пречат да мисля. Пречат ми да бъда себе си, плъзгат се по прасците ми. И по-бедрата ми. Впиват се в гръбначните ми прешлени, хапят ме по шията и по рамото. Плъзгат се като езици по устните ми, като устни се допират до ушите ми. Като пръсти се докосват до бузите ми, а какво ли не правят с гърдите ми. 
Писнало ми е, искам да съм непозната. В по-далечен град и от тоя, да съм по-малко позната с този който общувам, отколкото на този на когото гостувам до утре. 
Да, искам да съм секси, коя ли не иска. Омръзна ми обаче да съм захаросана от желание, а толкова свикнах с тях, че от тази сладост съм наркотично зависима. Не знам вече, дали по мене губят разума си или се съревновават със себе си. Мерят мъжество и самочувствие, променят интонации и настроения. Готови са да подпалят даже домовете си. От деца и вяра да се отрекат, стига да го прошушна на ухото им, аз знам как, без дори да обещая нещо в замяна. Падат си по мен и сериозни и безгрижни. И пъпчиви и набръчкани. Много жени също. 
И нали съм вдовица и безсрамница, раста в кариерата. Не е луд този който яде баницата. Достигат до мен слухове как и с кого и къде сме го правили, как и с кого и къде на коя чашка го е разказвал на някого, с подробности. Чак се възбуждам понякога като ги чувам. Често ме дразнят, но са необходимо зло. Кой би повярвал, а и аз не го желая, но истината е, че след смъртта на съпруга си, десет години минаха оттогава не съм го правила. Само веднъж със секретарката, но не знам може ли да се нарече. То просто и на двете ни беше криво. Бяхме пили, разбира се. Много ни беше криво и объркано. И побъркано. И май просто любопитство ни накара. Търсене на екзотичното преживяване или искахме да отмъстим на всички нерези който ни лигавят с погледи. Целите се нацелувахме тогава. Три години минаха след онази нощ, но още ми подскача сърцето като срещнем погледи. Сигурно и нейното. Добре, че вече не работи при мен, по –точно аз не работя вече там. Добро момиче, иска ми се да я взема при себе си. По-платено е значително и далеч по-перспективно. Мога да го сторя, а не смея. Мъчи ме, че мога да й помогна, но не знам какво ще се получи, ако го направя. Луди сме. 
Само на него разказах тогава. Не я познава. Далече живее. Май не пестях думи и детайл по детайл всичко му описах. 
Нещо ме подтискаше, но не осъзнах. Имах нужда да разкажа на някого. Само дано не го е изтълкувал погрешно и вече се надявам да го е забравил. И онези мои сънища да е забравил. Истински оргии бяха, чак и той ми се присъни. Казах му. И как така, дори не знаех как изглежда. После ми изпрати снимката. И странно, но наистина приличаше. 
Сигурно е забравил тези глупости. Хайде идвай! В дупката ти ще получа слънчев удар. Толкова е горещо тук, че чак ми се повръща. 
Идвай и да излизаме. 
Помоли да те пуснат по-рано от работа. Излъжи шефовете, че съм ти гаджето. Вече ми е навик да бъда според думите на някого, гаджето. Един повече или по-малко, не е от значение…
Да часа е още, каза, че по принцип е до четири, ще се опита да излезе по-рано, но не е сигурен. Хайде идвай и да излизаме, че ще умра от жега…”

- Какво пък! – изрече на глас и свали блузката си. 

Погледна недоверчиво към вратата. Той и каза да не се заключва отвътре, че после няма да могат да отключат. Бравата нещо била повредена.

„Ще чуя стъпките му и набързо ще се облека. Пък и да ги види, сега му се паднало. Ще му обясня, че е горещо и не се живее…А ако разтълкува погрешно, негов си проблем. Няма да му се усмихне нищо повече. . ”

Престраши се, влезе в банята. Като видя женската хавлия потръпна. Ревност и възбуда усети. После се засмя на себе си.

„Поне има какво да наметна. Като ме види в нейната хавлия…Негов си проблем…”

Дълго стоя под душа вдигнала глава. Струйките се стичаха и тревогите й чезнеха. Не мислеше, а мисълта и беше най-трезва. Учуди се, че е така. После реши, че ако още малко постои ще подпухне и на нищо няма да прилича седмица. 
Облече розовата хавлия на непознатата. Тъкмо по мярка и беше. Само гърдите й съвсем не прибираше. Почувства силна възбуда, чак тревога. Уплаши се да не влезе сега. Представи си как ще му се отдаде…

- Какво пък!

Чак й отмаляха краката. 

„Но какво ми става. Не исках!”

Усети каква е причината. Хавлията ухаеше на някогашната нейна секретарка. Момичето му ползваше същият парфюм. Замижа, остана малко с нея. После вдигна ръце и хавлията падна в стъпалата й. Три без пет. Намрази го. Ако знаеше само на какво я е подложил. Влезе ли неочаквано ще му каже:

„Няма да повярваш, но така се случи…”

Заслужаваше да влезе приятелката му и я види. Какво пък, толкова. Да не би да е с нейната хавлия. Просто се разхожда една жена, гола из стаята на приятеля й. 

„Да се обличам, че в смешно положение ще изпадна…”

Засмя се. Облече се, но след по-малко от десет минути й стана по-горещо от преди. Стори й се, че черепа й е тенджера и мозъка й вътре ври. Изпита ужас, че ще я заболи глава. При главоболие мечтаеше за ядрено куфарче. Веднага би натиснала бутона. 

„Само главоболие ми липсваше…”

Отвори хладилника. Там бяха бирите. Четири бири. Не посмя да ги пипне досега. Това бяха бирите на мъж който си идва от работа. И цял ден се е пекъл на бавен огън. Все едно да бръкне душата му, че и по-навътре. За далеч по-малки неща са се случвали по-тежки неща от разводи. 

„Сам си го заслужи!”

Усмихна се демонично. Отвори едната и на един дъх изпи половината. След туй изсипа остатъка по себе си. Ледените струйки я разтвориха за вселената. Не издържа на изкушението й се обля с втората. Вече не й беше горещо, но хвърли отново дрехите, защото лепнеха. Извади от камерата кубчетата лед. Излегна се на креслото й започна да ги пуска по тялото си. Приятно й беше, чак й премаля и съвсем не мислеше. Ръката й се посегна несъзнателно към дистанционното на климатика и от първото докосване проработи.

„Не може да бъде! Работил е…”

Обърка се съвсем, но беше тъй приятна прохладата, че замижа и реши, още малко тъй да постои. И както й беше горещо отведнъж я втресе. Втресе я така, че затрака със зъби. Стана й така студено, че тихичко зави като вълчица. Изключи климатика, но още се тресеше. Погледна към хавлията, но беше мокра. Дрехите й в кухнята, също.
Не й остана нищо друго. Оправи леглото й се сгуши под завивките. Малко се стопли, но продължаваше да трака със зъби. Чувстваше се посиняла от студ. Привиждаха й се ледени поляни…
Когато вратата се отвори и той влезе…
Не беше друго, просто студ. Студ и нищо повече…
Извика му с пресипнал глас:

- Моля те, стопли ме….


* * *

Отдалечаваше се от града. Мислеше само, как час по-скоро да се прибере. Спомни си нещо, което изписа най-сладостната усмивка от десет години насам. Изби го от главата си и промърмори:

- Дали няма да го разтълкува погрешно….