Един страстен следобед

Взела съм си и книга и плажно масло, но ни книгата чета, ни се показвам на слънцето. Стоя на сянката в храсталаците и се унасям, а хлада пълзи по мен като пръсти. Поглеждам към малкият водопад. Под него има вир, но там никой не се къпе. Водовъртежа е силен и дърпа към дъното. От високо се вижда. Виждам как се върти и засмуква всичко навътре в недрата си. Чувствам го в себе си, чак ми се привиждат разни неща които не бих си позволила и минават през главата ми всевъзможни безумия за които ще разкажа довечера на съпруга си. Става ми някак нелепо от самата себе си. Засмивам се. Дали да не се топна в реката. Май ще трябва. Студена е водата, но ще ми дойде добре. 
После се появява онзи невръстен сваляч. Жалък и смешен е. Ще го чупя след малко, но нека си побърбори. 
Симпатично е хлапето и какво тяло. Каква коремна преса, какви бедра, какъв загар и как са издути банските му само. Да си говори, слушам го с внимание. Чувствам погледа му по ханша и дупето му. Не знае, че се усмихвам и ме свива диафрагмата. Пази ми сянка и чак настръхвам.
Правя се, че чета и не му обръщам внимание, но не мога да се съсредоточа над книгата. По-приятен е от нея, макар че е глупав, глупав, чак за оплакване. Прави се на грубиян, не че много се преструва. Иска му се да изглежда по-мъж. На колко е, на шестнадесет, седемнадесет. Ама каква фигура, истински Хектор. Иде ми да го схрускам. Ще го изгоня малко. Ще му кажа да отиде да си играе с децата, но още малко. Още само малко. Бърбори ми ги как ще ме качи на мотора и ще ме отведе на неговият плаж, който не е край реката както този, а на морето нейде си. Описва тайното си място, ама език му липсва. Само дето е сладък, че го слушам още. Иначе простотията дразни. Сега пък започна да говори за коли и разбира се за други жени които е имал. Ще си представя още малко, че съм на възрастта му и ще го чупя. Как мирише само! Остро и мъжки…
Да си стои. Цвят е на самотните ми часове. Колко е глупавичък. 
Май го желая. И щях да си го получа, ако ставаше. Малшанс малкият. Неподходящ момент, а като отмине вече никак няма да ми е до теб. Само сега, защото гледах във водовъртежа, само сега, защото ми е нещо кофти и самотно, лятото е жарко и тъй нежна прохладата. 
Пита ме какво чета, тъкмо да му отговоря…
Тогава видях шапката. Червената шапка с точки на дъщеря ми. Носеше се към водовъртежа…
Скочих на крака и се разкрещях. Не можех нищо да кажа. Аз не мога да плувам. Разкрещях се. Не вярвах, че ще го стори, но го стори. 
Метна се от скалата. Водовъртежа погълна шапката. 
После младежът изчезна. Разкрещях се. 
Очаквах да се появят още хора. Преди малко беше многолюдно, какво става. Какво става! Къде изчезнаха всички. Момиченцето ми се дави. Моето малко момиченце се дави…
Къде сте хора къде сте!
Как можах да я оставя сама и да се оставям на побъркани мисли. 
Няма да си го простя! Няма! Хайде излизайте.
-Мамо…-чух откъм храстите. 
Беше без шапка.
-Къде ти е шапката! – креснах й.
Щеше да се разплаче. Тогава я прегърнах.
-Мамо, ама без да искам.
Притиснах я плътно до себе си.
-Няма нищо. Няма нищо моето момиче. Успокой се.
-Ама без да искам я изпуснах…
-Няма нищо моето момиче, няма нищо!
-Искам да си тръгваме вече. Боли ме корема.
-След малко. Ще си тръгнем. Да постоим още…Хайде още десет минути.
-Какво ти е мамо?
-Нищо, нищо…
Водовъртежът засмукваше листа и клони. Поглъщаше ги навътре и вече не ме възбуждаше. Замай ми се свят. Повръщаше ми се, но гледах. Гледах как водата се върти и никой, никой не излиза. Ни след десет минути. Ни след половин час. После си тръгнахме. Малката на няколко пъти ме попита какво ми е.
Вечерта и мъжа ми забеляза. Тогава се усмихнах и забравих. Разказах му за водовъртежа, но без да казвам ни за младежа, ни за шапката. 
Любехме се. 
На другият ден прегледах вестниците. Малък е града ни, щеше да пише за удавник. Не пишеше. И на следващият и на по-следващият не пишеше. Не се и говореше. Изглежда удавник нямаше. Но всяка сутрин преди да разгърна вестника ръцете ми треперят.
Изглеждам същата, а толкоз съм различна. Всичко от тогава се върти пред очите ми. 
Минаха петнадесет години. Още е така. 
Взирам се в лицата на хората. Искам да го видя. Имало е случаи да се припозная. Даже да заговоря някого. Сядаме и на кафе. Развързва език и разбирам, че не е този когото търся. И не вярвам, че ще го открия, но не се отказвам. Знам, че е излишно.
Вероятно е променен. Пуснал е коремче и брада. Може и да е оплешивял. Личеше си, че е тренирал, сигурно е вземал и стероиди. Те водят до бързи изменения. А и той беше хлапе. Възмъжал е, едва ли изглежда като някога. В никакъв случай няма онази коремна преса, нито онзи наивен поглед. Нямам и представа какъв стил на обличане предпочита, видях го по бански. Може да е в костюм зад тъмните стъкла на лимузина или в квартално кафе сред одърпаните пияници, по-одърпан и от тях самите. Може да е побелял, дори. Толкова години минаха. 
Понякога забравям, даже месеци. Не купувам вестници. Изобщо не поглеждам хората. По-спокойна съм, но не изглеждам весела. Питат ме какво ми е, а аз се чудя. Даже се усмихвам, но си спомням рано или късно. Пак се взирам да го открия, а е излишно. 
Случвало се е да преспя с някой който ми е заприличал на него. Без да чувствам влечение или наслада докато се случва. Струва ми се като сън, нямам даже угризения. Просто ситуация ме е засмукала в недрата си. Дъщеря ми е дочула слухове. Мисли ме за лекомислена, не казва на баща си, но и той навярно знае. 
Време е вече да приема, че не се е удавил, а е изплувал някъде надолу. Най-вероятно е разбрал, че е нямало дете и ми е бил ядосан. 
После го е засмукал водовъртежа на живота. Учи някъде или кой знае…
Изплувал е. Той е изплувал, но аз не успях.
Един страстен следобед ме погълна в себе си. 


хорър, трилър, социална драма