Любовникът

Превръщаше гърдите и в плазма, докосванията му и влажни и хладни я изпепеляваха. Галеше ушите и устните й, врата и рамото. Рисуваше надолу по гърба, лъкатушеща пътека, плъзгаше я по корема, нагоре и надолу, надолу и нагоре. Завърташе кръгове, все по-бързи, все по-надолу, после по бедрата, до коляното, изливаше се отзад по прасците. Довеждаше я до състояние в което тя не се чувстваше едно с кожата си. Излизаше вън от нея. Безформено чисто чувство което пулсираше, крещеше, пръскаше стените. Не беше на себе си, загубила всякакви задръжки искаше да направи всичко най-недопустимо, всичко да открие на целият свят. Този похотливец я превръщаше в друга. В други, защото се чувстваше повече от една. Чувстваше се легион от сладострастни бесове. Публичен дом в едно тяло. Езическо племе отдадено на разгул. Световни състояния на упадък. Крещеше, а я слушаха съседи и знаеше, че я слушат. Идеше й да се скъса, да умре. Понякога му съскаше: „убий ме”, а той мълчеше и продължаваше да вае с милувки от

Кърмещата змия

За да не се получи мастит изцеждаше колкото мляко е останало в гърдите й. Малкият имаше апетит, но и тя много мляко. Жал и беше да го хвърля, слагаше го на външната врата. Някаква животинка веднага го намери. Котенце или мишле, кой го знае, все Божие създание. И с нея някой някога беше се отнесъл така. Родителите си не познаваше, била е намерена изхвърлена, но гладна не остана. Имаше възможност да получи и добро образование, но всичко както я привличаше, така скоро и ставаше скучно. Слушаше лекциите, унасяше се, заживяваше в приказен свят. Там беше интересно, ако можеше да го напише, щеше да го направи и да се наслади на славата на голяма писателка, но при всеки опит да го пресъздаде го забравяше. Беше си просто мечтателка и романтичка. И сега вярваше, че той някога ще се върне, ще поиска да види сина си. Не искаше да приеме, че за него е била просто авантюра, че той не е желаел детето и никога няма да го нарече свое. Струваше й се, че прилича на него, а беше още толкова

Войната на растенията

Седемдесет и седем дена клековете остриха игли, остреха ги за да нарежат вятъра. За да нарежат вятъра така, че да го превърнат в шепот. В доловим за дъното на съзнанието шепот, който щеше да насочи бракониери към мурите които живееха недалече, малко по-надолу от клековете. Заиграха брадви. Паднаха част от мурите и гората би била отсечена и клековете щяха да плъзнат надолу към освободените територии. Имаха мисия да увеличат рода си и той да се шири по земята и да бъде славен, но високите мури ги криеха от слънцето. Бяха спорили, разменяли ноти. Дълги години траеха преговорите за тази част от планината. Клековете смятаха, че рано или късно природата, тоест – хората, ще разрешат проблема. Приемаха мурите за крехки. Вярно е, че отделното стебло живее дълго, но не е важен толкова живота на единицата колкото на цялото общество. Докато клековете се множаха мурите оредяваха, но тъй и не