Дрипава черга

-Ще ми кажеш ли, най-после, от-къ-де, взе шибания пистолет? – опитах се да бъда страшна и май успях защото си глътна езика.
-Ами аз, такова…-опита се да набере кураж, ама макар да се правеше на голям играч си оставаше хлапак.
-Ти какво, с това пушкало липсата на полов орган ли искаш да заместиш!
-Що не пробваш дали ми липсва.
-Как пък не!-засмях се- Голям ухажор си…
Домиля ми и го целунах по бузата. Брадата му още не боцкаше.
-Оръжието няма да те направи по-мъжествен.
-Ти пък много разбираш. Искаш ли да седнем на нашата пейка.-предложи.
-Не и докато не ми кажеш защо ти е този „Колт”?
-„Берета” е.
- С това се убива, знаеш ли?

- Може и да опази човек. 
- Ти пък какво имаш за пазене?
- Теб например.
- Мерси. Вече не се чувствам сигурна в теб.
- Обичам оръжията. 
- Е, и? Аз обичам морето, но не си нося такова под дрехата. 
Засмя се. Млъкна внезапно и ме изгледа инак.
-Дай ми пистолета, моля те! – каза го със съвсем друг тон. Настръхнах. Това беше съвсем различен човек. Хладен мъж, а не хлапака с който ходех от два месеца и се целувах по пейките. 
Протегна ръка. Очакваше да изпълня. Аз също очаквах това от себе си, но ме изби бяс. Уплашена бях и това ме вбеси. 
Изгледах го на кръв и отгатнах следващите му движения. Не го познавах такъв, но познавах достатъчно такива като него, като се започне от първият съпруг на майка ми и за жалост, безсъмнен мой баща. 
Щеше да ме хване здраво за ръката и да ме дръпне. Ако се опитах да се отскубна, да ме зашлеви. Едър беше, но аз пък съм тенисистка. 
Хвана ме за парфюма, а аз бях половин метър зад гърба му насочила играчката.
Изгледа ме изненадано. 
-Хей. – опита се да се усмихне, но много му личеше, че го е хванало шубето- Не се прави на луда. Дай го!
-Защо ти е?
-Имай ми доверие!
-Що не си…
-Дай го! – отново протегна ръка.
-Кажи ми!
-Исках да поиграя лошо момче. Мислех, че ще ти хареса. На момичетата се харесва.
-Лъжеш!
-Откъде пък разбра?
-Знаеш кой е баща ми и много добре, че лошите не ме кефят! Щях да съм благодарна, ако ме мислиш за лекомислена пикла, но ти лъжеш!
-И какво ще правим сега? – засмя се.
Видях навитата парцалива черга подаваща се от храстите в края на парка. Беше добре осветена от единствената останала лампа по улиците в квартала ни.
Усмихнах се. Ще му покажа точна стрелба. 
-Запуши си ушите! – засмях се.
-Не го прави. 
Дадох два изстрела. После още два. След малко още два. И още два. Виждаше се, че чергата отскача. Моят се изпари. Стрелях по лошият си шанс. По глупостта ми да тръгна с него. По неговата глупост да бъде такъв. После спрях да си представям конкретни неща. Просто исках да улучвам черги и бутилки, в живота и на бинго, в любовта и покупките, в не знам си още какво, независимо, че всичко когато си разочарован заприличва на дрипава черга хвърлена в храстите. 
Между изстрелите правих паузи. Стреляла съм в продължение, най-малко на половин час. Беше толкова тихо наоколо, че имах чувството, че се чувам и на луната. 
Но един прозорец не светна. И един телефон не е бил вдигнат. Голям купон. 
Пистолетът само щракаше. Нямах вече патрони, но продължавах да натискам спусъка. 
Тогава чергата се размърда, изтърколи и от нея излезе раздърпан и рошав пияница. 
-Ама пикло, с пиклата ти! – разкрещя се и не ми даде време да се осъзная. Тръгна ядосан към мен, а слюнките му летяха на метър разстояние.-Аз да не съм ти тук пъдпъдък да ме гърмиш!
Познах го. Този го знаеш цял град. Не беше с всичкия си и не бях го чувала да говори. Издаваше само животински звуци.
-Ти знаеш ли какво щеше да стане, ако ме беше уцелила в сърцето…
-Ранен ли сте! – попитах уплашено, но това допълнително го раздразни и не посмях да запитам пак.
-Ти знаеш ли, кажи ми? Щях…-Моето сърце е вече улучено и ако ме беше улучила и ти, нямаше да го понеса. Сега отивай в галантерията и ми купувай игла и конци да се закърпя. 
-Мисля, че трябва да ви заведа в болницата. 
-Ти си за болница! – кресна ядосан, но ме разсмя.
-Отивай до галантерията. 
-Три часа е.
-Така ли? Добре. И не е смешно.
Млъкнах, а той преди да продължи по алеята, с кикот и животински звуци, повтори, но по-спокойно от първият път:
„Ако ме беше улучила в сърцето, нямаше да го понеса.”
След тази нощ го срещах често. Опитвах се да го заговоря, но той изглежда не разбираше или се преструваше. Кудкудякаше и лаеше, ръмжеше и се кискаше, но и една човешка дума не произнасяше. За приятелят си нищо повече не чух. Боях се и да разпитвам, но той беше изчезнал и никой не говореше за него. 
Месец по-късно бях потърсена от непознат телефон.
Вдигнах и чух:
-Ако ме беше улучила в сърцето, нямаше да го понеса! – рече и затвори. 
Не съм сигурна на кой от двамата беше гласа. 

хорър и трилър фантастика

хумористична фантастика