сряда, 1 май 2013 г.

Ориадата

Тревога някаква имаше. Блестеше с потта по ръцете й и гълташе блясъка в очите й. Често сменяше настроения. Потънала в себе си беше из хижите. Гърба й се свиваше, раменете й се събираха, цигарата догаряше между пръстите й. Трепваше все едно сънуваше нещо й се стряскаше. Нещо я преследваше и тук, а вече бяхме пети ден поход. Там долу всички бяхме оставили грижи. Не можеш да ги сложиш в раницата, а те не се разхождат из планините. Нямат общо с дивата природа и с човешкото начало нямат. Нито с дърветата. Те са за света, за да регулират движението му. Иначе щеше да е сблъсъци до кипеж. Отварям си бележника, записвам си тези хвърчащи мисли. Опитвам се да напиша нещо и за нея. Пищна е, есен в разгара между

понеделник, 29 април 2013 г.

Мистерия с вечерен тоалет ( първа глава) разказ от Мадам Мистерия


Дизайнерката

Извадих я първо пред себе си. После я нарязах. Жива беше, не умря. Не течеше кръв, поне не и истинска, но адски болеше. Свик­нах ли с болката, не помня. Не я чувствам като болка.
Исках да съм най-хубавата. Аз го умея. Умея да правя жената кра­сива. Не съм просто шивач, а самороден дизайнер. Правя по­някога и вълшебства. Но това не мога да нарека вълшебство. Прос­то извадих душата си. Това е всичко. Правят го и поетесите и я по­каз­ват. Правят го и изповядващите се, и влюбените, твърде често.
Аз стихове не пиша, не умея. Обичам иначе. Плакала съм, до­ка­то тя беше в мен.
След като я нарязах, я сложих на шевната машина. Със затво­ре­ни очи можех да ушия роклята. Не съм сигурна дали тя сама от се­бе си не шиеше това, което се получи.
Полепна по мен, ето я. Усещаш ли колорита под сивотата й? Цяла е в ноти, в ноти и птички. Удивена бях сама като се видях в ог­ле­далото. Криеше толкова, колкото трябва, откриваше повече, от­колкото съм познавала, че имам.
Обикновено тъй постъпват телата с душите ни. Аз направих об­ратното. Защото исках да съм найхубава. Подобни кройки де­сетки съм правила, но те не са познавали материала, който ги е вдъх­новил, ако може душата изобщо да се нарече материал.
Погледни ме колко съм секси. Винаги съм била толкова, а се е виж­дало по-малко. Защото виждаме тялото да крие нея, а не тя - тя­лото.
Поезия е тя, тази моя рокля, но не поезия от думи, а от заряда на думите. Които се любят и разрушават, които милват и хапят от­ров­но и са толкова изкусителни понякога, колкото надникнала­та през душата навън разголена плът.
Когато се видях за първи път, се засмях. Късо се засмях. Им­пул­сивно. Подът под краката ми затанцува, завъртя ръцете ми: прост­ранството като крила ги разпери и имах чувството, че небето под мен ще полети, без да мога да овладея полета му. Исках да бъ­да любена. Толкова божествена изглеждах, че щеше да е посега­тел­ство над цялата природа, ако не отдам тази красота, ако тя стои заключена и не сподели умопомрачителната си радост.
Опитах се сама да я сваля. Не се получи. Тя хапеше ръцете ми. Не позволяваше.
Посегнах към ножиците, бях готова да ги забия в сърцето си. Уп­лаших се, заприлича ми на хищница. Хищница с моите черти, с част от голотата ми.
Ноктите са си мои.
Изпуснах оръжието. Щях да пробода сърцето си и да умре тя­лото ми, но не и тя. Нали я рязах, ших. Още по ужасно щеше да бъ­де друга да я облече. Имам племенница, вече е голяма. Прилича много на мен, може би ще бъде много по-хубава. Завещала съм й най-красивото от творбите си. Не съм го заверила нотариално, но има ли смисъл? Цялото семейство знае, тя ще облече хищни­цата, а хищ­ницата ще я измени, ще я превърне в част от себе си. Не искам това, поне тази хищница си е моя. Вината, че я нося - също.
Искам да я съблечеш, но става с нежност. Не я разкъсвай, ма­кар че сама ще пожелае. Ще те накара и ти да пожелаеш. Не бъ­ди нетърпелив, моля те, тя е много чувствителна и може и га­ле­не да почувства като болка, но не бъди и нерешителен, защото болка би предпочела пред липсата на ласка. Приближи устни до нея, тя обича топлия дъх, напоен с капчици възбуда. Но не я целу­вай, нито я хапи. Нека само дъхът ти я разпуща, преди пръстите ти да ме открият, да ме освободят от нея. Като тяло, свободно от по­ве­лите си. Твое.
Но това си има цена!
Да!
При това голяма!
Твоята душа може да се превърне в украшение върху моята. И не само може, а най-вероятно ще се превърне в такова!
Ако толкова ме желаеш, това няма да ти се стори никак много.
А ако не ме желаеш толкова, просто не си заслужава да ме имаш.
Защо ме гледаш така? А? Сладур. Случвало ти се е и друг път и с друга, но не си го съзнавал, миличък. Не си. Това е самата жен­с­твеност, която, ако си подценил, си виновен сам, че не си почув­ствал в дълбини щастието, което ти дарява.
Просто съм откровена и ти казвам ясно. Ти ще бъдеш като та­зи брошка, като тези камъчета.
Искаш ме! И аз те искам...
Моля те, само... Погледни я, вече има доста украшения по нея. На границата на кича е.
Направи така, че ти да си последното!

Follow by Email