суббота, 26 мая 2012 г.

С гълъбите


Първите месеци тя беше веселата и симпатичната. Завист будеше у новите си приятели с такава жена. Гледаха я ту с похот, ту с възхита, а той пиеше доволство от погледите им. Как правеше любов, как приказно говореше безсмислиците си, работи които е прочела, а него не го вълнуваха, но му беше приятно да чува гласа й. Но тя не го оценяваше. Не знаеше какво костваше за него да излезе от селото си, да продаде всичко, повечето на далеч по-малка цена от заслуженото. Да успее

Тъй нареченото тяло


В мен има изследователски дух. И го реализирам. Живея в едно безкрайно пътешествие, откривам особеностите на един непознат свят. Често се сблъсквам с огромни страховити зверове, с които не мога да се сражавам и надхитрям. Нарекох с имената на децата си, двата най-големи върха покорени от мен, а с името на внуците си най-внушителните каньони. С имената на неприятните мен хора

Зърното на дриадата

                                                      Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Не отговори на последната й „стрела”. В последните две седмици си пращаха десетина на ден. Усмихваше се при всяко позвъняване. Усещаше я до себе си. Когато телефона заподскачаше в джоба му все едно се беше притиснала в него. Знаеше, че и с нея е така. И в един момент когато се почувства твърде щастлив, реши, че не бива повече да й отговоря. Играта вече не беше безобидна и не искаше да й причини неприятности. Все пак тя имаше семейство, а това което ставаше не беше приключение за нощ. Не беше…

пятница, 25 мая 2012 г.

Снимките


И когато го пратиха в детски дом и знаеше, че трябва да го е страх и да е ужасен си мислеше за снимките. Онази която трябваше да прояви същият ден, но нямаше време да слезе в мазето и да вземе фотоапарата, а фотоапарата си беше негов и останал от баща му. Не вярваше, че ще стане толкова бързо, че ще се наложи да го отведат тъй. Къщата вече не беше тяхна, отдавна не е била, а за него вече нямаше кой да се грижи, след като и братовчедка му замина с годеника си, някъде си из

Пепел

                                          Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Не се стърпя, разказа му.

Не си представяше да е той, не си представяше, че ще е тъй.

Искаше, искаше някого. Не него, но другият който би желала го нямаше, другата която би желала я нямаше. Никой нямаше да различи тези мисли от бълнуване. Можеше да я помислят за луда. Можеше да й тръгне клюка някаква. Че е незадоволена, че е треснал хормона, че е попаднала в

Прогизнали сенки


Буташе количката изхвърлена от някой супермаркет още от онези времена. На няколко пъти през годините я беше боядисвала. Два пъти и я бяха откраднали и често сънуваше, че непознат млад благодетел решил на свои разноски да й прекара алармена система. За реклама на фирмата си която произвежда най-сигурна защита срещу престъпни посегателства на движимо имущество. Обичаше си количката. И бала пари изхвърлени от наркотрафикант – беглец в последният момент преди да

четверг, 24 мая 2012 г.

Моят подарък за 24 май "Учители ми бяха пеперудите"

Моят подарък за 24 май за всички, които ме четат и споделяме изживяване. Безплатна електронна книга. Сборник разкази: "Учители ми бяха пеперудите"

                                           
                                            Учители ми бяха пеперудите /изтеглете оттук/

Никой


Живееше с никого.
Идеше уморен, но не чак толкова, че да не може да каже нищо, но той казваше неща които говориха сами за себе си. Изречение за наранената си река. Две за аромата на супата, едно зад подправките. Няколко за това което се е случило преди седмица, а то се случваше на тях двамата и тя не го беше забравила още, и нямаше смисъл да й го напомня отново, а и без друго не се различаваше особено

Моногамната

                                                     Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Не си хаби силите. Хич не се надявай. Щом черпиш добре, хубаво приказваш, не отричам, сигурно умееш да омагьосваш жените. Може и да ти е хоби. Знае ли, човек. Изглеждаш скромничък. Няма агресивност, няма е модната арогантност, а походката ти, все едно внимаваш да не настъпиш някой, дори когато няма никой наоколо. И гърба ти е свит, а лицевите мускули не особено. Само тази

Памет


Намериха я без документи и без памет в парка. Жена в напреднала бременност. Загубила беше способността си да говори, нито реагираше адекватно на това което й се казваше, а аз единствена я разбирах. Можех при първа възможност, когато се срещнем да й разкажа всичко. Тя дотогава щеше да се е научила отново да разговаря. Иска ми се да я видя и да я прегърна, да я утеша и да й кажа, че

среда, 23 мая 2012 г.

Видеопрезентация на Неслънчице

Една видеопрезентация на Неслънчице. 
По-скоро отвъд романа, отколкото за романа. Автентични, авторски снимки на BG Север. Българският кървав кючек в реалността и това, което вдъхнови книгата. 






За тапагьозите и тапагьозлъкът

Поне аз не знам научен термин, който удачно да замени народното: "тапагьоз".
Тапагьозлъкът не е психично заболяване, тапагьозлъка е нещо далеч по-тежко, защото не страда самия тапагьоз, а страданието му се експонира върху околните, били те близки или далечни, били приятели /ако е възможно тапагьоз да има истински приятели/ или врагове. 
Тапагьозлъкът е пълна морална деградиция и крайна емоционална оскъдица. Тапагьозлъкът е един вид зомби, бедно откъм усещания, водено от незнайна сила, като целта й изглежда е да победи на всяка цена с ината си. 
И това е първи и най-важен критерии в ценностната му система, всичко останало е средство, подчинено на тази

Еротични стихове


Както и да е, не мога да го приема.
Потъвам в нирвана и не чувам, ама изобщо не чувам глупостите на моята велика сладострастница, милата ми бивша, ангела на порока, любовният вампир създаден да прави света разрушителен и интересен, фаталната жена.

Превръзката


Губеше я.
В последните седмици беше мълчалива и отнесена. Веднъж изрече непознато мъжко име. Тананикаше си и споменаваше, че иска да се върне към рисуването. Понякога не чуваше какво й говори. Правеше секс все едно, че се подчиняваше. Неповторима робиня, изпълняваща дълг. С невероятни умения, но памет далеч от механичното тяло. Не проговаряше часове. Разглеждаше

Любов


Преди зазоряване тя го извика при себе си. Неочаквано стана. Изглеждаше затворена и уплашена, а той просто я прибра да преспи у дома му и нямаше намерение да се възползва от нелепото положение, в което беше изпаднала. Освен това, беше пил повечко. Момичето говореше с някакъв космически акцент и много от това, което му казваше, не разбра, но му стана ясно, че е закъсняла за срещата си със своя приятелка, че не е напущала онова планинско село, в което е била родена, че се

вторник, 22 мая 2012 г.

Дете на света



Пристъпям отвратена от себе си, от квартала си, от всички които съм обичала и на които съм се сърдила понякога и в които много съм вярвала. Искам да забравя коя съм и да полудея, за да не чувствам погнусата. Изродът от другият квартал ме чака. Аз нося бялата роба на жертвата. Той не я вижда. Той е изрод.

Дарбите


Всички имаха дарбата си. Проявяваше се при настъпването на зрялост, при най-щастливите й по-рано. Най-често кожата се изменяше, покриваше се с петна, съхнеше и се разкъсваше. Стенеха от болка и пееха най-възторжените си песни, а когато станеше непоносима тогава се пиеха упойващи отвари. Много от надарените се пристрастяваха от тях и приемаха с безразличие славата и щастието

Две сестри


Побъркани сме. Две стари моми – цигуларки които отдавна не могат да държат цигулка в ръцете си. Живеем на покрива, като Карлсон. Не мога да нарека абстрактният кафез изкован с два три удара на теслата, мансарда. Това е по-скоро за гълъби, а не за две възрастни, ама много възрастни жени. Тя няма пари да се лекува. Аз нямам пари да се разболея. Откакто я помня е все такава, епикризите й запълват стандартен библиотечен рафт. От малка е такава, но си я обичам. Все се опитваше да ми

Една нощ с Нищото


Натъкнах се на Нищото. Стоеше в кабинета ми, на походният стол от лявата страна на бюрото и изобщо не приличаше на Нищо. Даже беше имаше миловиден вид и косата му една такава, не може да не ти се прииска да я погалиш, но имаше резедави устни. Гледаше с интерес в научните ми разработки, дъвчеше пура и дясното му око се разширяваше, ставаше толкова голямо, че заемаше половината от пухкавото му лице. Прелистваше страниците, дълбокомислено въздъхваше и не беше

понедельник, 21 мая 2012 г.

Колонката в Буквите: За книгите и премиерите


Когато колонката излезе, премиерата ще е минала, но засега все още ми предстои.
Вълнувам се, разбира се. Тихо, но се вълнувам. Нищо, че премиерите в живота ми са може би трицифрено число. Няма как - и да не искам, припомням си неща - дребни, съществени и маловажни детайли от преди, по време на премиерите и след тях. 
Идва ми наум една лична бележка, писана от безспорен ерудит с афинитет към изкуството, читател от женски пол, криещ по една или друга причина действителната си самоличност и ползващ сравнително добре познат в българското блогово пространство никнейм. След една от премиерите тя ме попита:
"Има ли нужда истинското изкуство от подобни събития?"

Страст

                                       
Не издържа. Зацелува го още в асансьора. Отхапа долната му устна, почувства вкусът на кръв и й премаля от глад. Зави и се свят, стори й се, че асансьора пада, но й се искаше да умре. Този сладур, тази бучка захар и хероин, цианид и шоколад и ром, този смачкан лекомислен тип щеше да я унищожи, да я погуби. Да разруши семейството й, да подпали дома й, да вземе душата й, да я изцеди

Имитаторът


Трябваше да съм актьор. За това съм роден. Лицевите ми мускули са послушна жива глина, нервните ми окончания стотици малки творчески пръсти. Умели скулптори, разуми сами за себе си, подчинени на моя. Служещи му вярно. Обичащи да си играят и да работят, да преправят лицето ми доколкото могат. Така, че то да заприлича на това или онова. С гласът ми е същото. Великолепен имитатор съм.

Бъдни вечер


Обърнахме обратно всичките джобове. Тя се сети, че в кутийката с фибите е оставяла дребни монети. Събраха се достатъчно за да купим сто грама кафе. Бяхме щастливи. Целунах я на вратата й и казах да слага джезвето. Има и такива бъдни вечери. Ако нямахме и за кафе, сигурно щяхме да се почувстваме нещастни, но сега със свиркане и подскоци слизах по стълбите. Не закъсваме винаги

воскресенье, 20 мая 2012 г.

Фото-разказ за една премиера




Час и нещо преди началото на премиерата на "Български кървав кючек", имам какво да напиша в книгата за гости на музей-галерия "Класика", това са емоционални думи на един щастлив човек.

Лист подобен лодка и раковина

                                                  Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Излезе да купи цигари и точно пред магазинчето един пожълтял лист се отрони, изписа усмивка във въздуха, кривна наляво, после надясно и сви зад ъгъла. Заприлича му на лодка и раковина. Хрумна му да го лакира и да го постави на масата в хола като украшение. Тръгна след него, но листа не падаше.

Съвършената

                                                      Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й
Оставаха й шест, най-много осем месеца, когато започна да я рисува. Изследванията бяха прецизни, а предчувствието не се нуждаеше от тях. Преди да чуят присъдата, вече знаеха. Оттогава минаха седем години. Изглеждаше по-жизнена. Изтощаваше се бързо. Не беше бледа, а бяла като призрак. Очите й горяха страховито. Тежаха. Сякаш не принадлежаха на тялото, а бяха украса върху него. Две брошки живот върху лицето на смъртта. Тържествено страховити като храм. Не говореха, пееха хорово жаждите в тях.

Досието на самотница

                                                 Колаж: BG Север
                                                 
Би трябвало да има лице и имитира такова с грима. Изтрие ли се обаче, под него ще се открие матрично изображение без идентичност. Прилича на сянка, по-скоро на прожекция. От разстояние изглежда съвършена. В близост много детайли се грубо изпълнени, губи се чувство за реалистичност. Като че ли има дупки под лицето и очите й, в паметта й, в постройката на изречението.

Follow by Email