Той е нещо средно между Джеймс Бонд и Йион Тихи. От първия е по-интелигентен и лежарен, от втория е по-супер.
Той се справя с всякакви ситуации, той се забърква във всякакви каши, но умее, в края на краищата всичко да подреди, в най-удачния за историята вид.
Историята е интерпретация на миналото, а като цяло науката – интерпретация на действителността. Вкарването на реда на битието в ред на мисълта, всичко онова, в което живеем в годен за разбиране вариант, в схемата, която можем да проумеем, защото тъй сме устроени – човек се побърква, ако не проумява. Поне от части.
Някога за да си обясни е измислял божества, създавал е митове. Воювал е с чуждите божества, за да защити своите – всъщност да защити своето разбиране и ред на битието, постепенно се е зараждала науката, с всичките и средства и инструменти, но не е ли науката, също една религия; цялото ни рационално знание – митологията, чрез която възприемаме действителността? Може ли нещата да не стоят такива каквито ги знаем? Лесно е да кажем – може. И всеки разумен човек ще отговори така. Защото разумът се съмнява преди в себе си. Но не е толкова лесно да се създаде проекция на действителността, която и си има логиката на цялото ни познание за нея и е обърнала всичките ни представи за нея, с краката нагоре.
Нещо такова е поредицата на Мариян Петров- М. С. Стоун за АДА и Меф ист О Фел. Изключително ерудиран, с изключително богата обща култура автора ни прехвърля назад във времето, във възлови исторически моменти, в които загиват и се раждат култури; митове. От чумната епидемия пред ренесанса, до изчезналите индиански цивилизации. От евангелската история, до двубоя между рицар и змей. Всичко е така както го знаем и въпреки това, точно обратното на което знаем. Това са романи – парадокси с един главен общ герои и няколко общи второстепенни герои. Тънката усмивка на ерудита, едновременно иронизиращ, но и прекланящ се на културата и познанието и социалната сатира, отправена към днешния живот, към днешните събития; вплетени с приключения, с историческа фактология, с комико-трагичните образи на колоси в съзнанието ни, но притежаващи черти на обикновен човек; всичко това е невероятно приключение, много смях, много размисъл.
Едно интелигентно приключение в лабиринтите на нашето познание и миналото на света.
Удоволствието ми при четенето на първите три книги мога да сравня с онова, което изпитах при четенето на „Тринадесетия воин” на Майкъл Крайтън, там бележките под линията, създаваха по-голямата част от усещането. Имах чувството, че съм със самия автор в кинозала, гледаме филма по книгата, а ерудитът сладкодумец с чувство за хумор ми обяснява всяка сценка. Също – миксът от усещания при четенето на „Махалото на Фуко” и „Баудолино” на Умберто Еко. И разбира се: „Звездни дневници” на Станислав Лем, при пуснат телевизор, в който по това време тече някой от филмите за Джеимс Бонд, на който не обръщам сериозно внимание, но за това пък го възприемам малко по-сериозно.
След „Чумната епидемия”, „Кой е на кръста?” и „Свети Георги и змея”, разбира се, надявам се на още.
До колкото знам книгите от тази поредица са вече четиринадесет.
