За Сянката от Сибин Майналовски

Искаше ми се да започна още с автографа, той е като ключ, за най-дълбокия коридор в лабиринта от творчески техники и приумици, удивителни приключения в най-сумрачните кътчета на човешкото съзнание, космоса и приказното, би било голямо улеснение да разгледам творбите в контекста на тези кратки, чувствени думички с които ми посвети екземпляра на книгата, но ще избегна да сторя така, понеже все пак са лични и не съм говорил с автора, мога ли да ги открия и пред останалите му читатели, а и май е по-добре всеки да открие своята пътека в този наистина богат, макар и често тъжен, много тъжен свят. Болката е реална, болката е разголена, тя не е художествена измислица, макар да е в обкръжението на художествени измислици, макар да общува с елфи, дракони, същества от далечния космос, дори мислещи вируси. Човешкото състояние, кърви и ридае от думите и този, който е писал тези разкази си е позволил, имал е куража да почувства всичко онова, за което съвременния човек е измислил много обезболяващи, само и само да го забрави. Имаме си мъдростта на вековете, в която можем да открием съвет, как да се почувстваме добре и в най-тежкото емоционално състояние, имаме си филмите, музиките, шумните улици, изкуствените усмивки, пресиленото хилене, все неща в които можем да избягаме, само да забравим как се чувстваме, в моментите, в които сме сами с Безсмъртния звяр на самотата си или с Велия инквизитор, който е в нас самите. Сибин Майналовски е избирал друго, използвал е болката за да пришпори душата си и тя да полети в измеренията на своето вдъхновение. Като истински Оскар Уайлдов славей. И това прави разказите истински и живи, колкото и фантастични да са сюжетите им. И редно е точно тук да кажа, че в най-страховитите моменти, няма толкова да треперяте или да чувствате отчаянието, а ще се усмихвате, на места дори ще се засмивате. В разказите, в които историите са непоносими като самия живот Сибин Майналовски проявява най-силно чувството си за хумор. Черно, звучащо хладно, но и човешко, много човешко. И по този начин преобръща отчайващите истории в едно мъдро послание.

Като цяло сборника може да се определи като фантастичен хорър – трилър. Без фантастични елементи са разказите „Обичай ближния си“, „Искам в къщи“, но това са и разказите в които хорър – трилъра е най-натегнат. Но всеки разказ сам по себе си, открива какво разнообразие от нюанси и поджанрове може да се открие във фантастиката. Защото това си е сборник на истински майстор. Според мен, заслужаващ напълно световно признание. Почти всеки си е с различен характер, с различни стилистични похвати, а и темите са различни. След  първият, едноименния разказ „Сянката“, които има буквален и алегоричен прочит, а зад острия, забавен фантастичен сюжет има още един пласт, който отворя много философски въпроси и материал за размишления, следва заредения с удивителен черен хумор хорър „Обичай ближния си“ . После отново хорър „Искам вкъщи“, но тук вече го има мистичното, фантастичното, близкото присъствие на свръхестественото зло, а хумора отсъства за сметка на по-мелодраматични чувства. Веднага след това релакс и една извънземна почивка сред герои чиято компания е и очарователна, забавна и най-вече са толкова умело създадени, че общуването с тях може да ви се стори по-реално и от човек, с когото сте пили вчера бирата си или кафето. „Симбиоза“ може да ви запраща след векове в дълбокия космос, но неизменното и човешкото си е останало и точно това прави разказа истинско изживяно приключение, а не просто четене. Веднага след това „Спокойствие „Инкорпорейтинг“ – разказ – антиутопия. И така до самия край: от едно очарователно лице на жанра, в друго. При това във всяко автора е еднакво умел. И тази умелост достига дотам, че е истински принос не само за фантастиката, а и изобщо за световната литература, а и литературознанието. В три последователни разказа Сибин Майналовски отдава своята почит към световни величини, като ги използва като герои или пробужда за следващ живот техни герои. „Трите закона на Толкин“, въпреки, хумора, който е проявил е направил удивителен анализ, много полезен за всички учещи се от Толкин и почитатели на Толкин. „Телефонът на Краля“ е вече върха. Разказът е написан все едно от самия Стивън Кинг. Не от човек, който много добре познава похватите му, а от самия Крал и в няколкото страници има толкова асоциативни отпратки, литературни метавръзки с творчеството на Стивън Кинг, че чак изглежда невъзможно, ако разказа не се прочете и не се види, че наистина е факт. От „Клетката“ през „Таен прозорец – тайна градина“, „Незживени спомени“ и всички онези книги в които Краля сам прави творчески ретроспекции. Усеща се духа му, а това е вече повече и от виртуозно изучена стилистична техника от страна на Сибин Майналовски. Като, че ли самия Стивън Кинг е писал през ръцете му за да се превърне в герой на неговия разказ. И от Стивън Кинг на Азимов. Трите закона на роботиката, възкресената и по-модерно държаща се Сюзън Кевлин и пак хумора, който си проявява и Азимов, но този път още по-близък, защото това вече е и хумора на български автор. В „Цветето на Антарес“ отново чрез Сибин Майналовски ще възкръсне за кратко Азимов, вече с империята Трантор, имперската библиотека, но малко по-забавен Азимов, с по-живи и по-близки ни като характер ни герои.

Не мога да пропусна и черната гротеска „Клуб 13“ – е няма да се учудя, ако някой ден се стигне и до там. И не толкова насилието и бруталните убийци ще са виновните, а все по-изкривения вкус на масовата култура.

Не мога да пропусна и „Symphomanie morturorum“. По-скоро диаболична поезия в проза. При това много красива и прочуввствена поезия. Въпреки мрака в себе си. Мисля си, че ако Едгар По беше наш съвременник и сънародник би написал нещо, което би прозвучало в близки тонове, които да се разтворят в подобни картини.

Има още много и завиждам на все още нечелия сборника читател, че ще може да му се наслади. Като цяло лайтмотива е двете лица на чувствеността. Желанието за милувка и звяра в който може да се превърне. В няколко от разказите това е основната жизнена сила и енергия на героите, а в още няколко е и котката. Символ отново на тези две лица. Гальовност и хищност – самата природа – Човешкото и зверското, което независимо от цивилизацията или света в който живеем, остава неизменна. Но в тази страстна двойственост са вселени, а с този сборник пътуваме в много от тях.  

Горещо препоръчвам: "Зимата на нашето недоволство" - Джон Стайнбек

Било е през шестдесетте години на миналия век. Едно полумомиче - полужена, учителка по разпределение, в затънтеното кърджалийско село Житница, прави плах литературен опит. Пише история за стопаджийка и шофьор - изнасилвач, праща разказа си в някое от литературните списания, получава рецензия: "Историята е хубава, но това не са типичните герои на нашето време". Изглежда вътрешното й несъгласие с критериите, които е приела като задължителни си е казало думата. А още по-вероятно: слаби й били ангелите, но от този момент спряла с литуратурните си опити. Става въпрос за майка ми. 

Все си мислех, че това с "типичните герои" си е било само "глупост на тоталитаризма", но съм бил в грешка. По същото време, не къде да е в САЩ, не кой да е, а Джон Стайнбек и не за коя книга, а за "Зимата на нашето недоволство" е получил почти същите нападки от критикарите си. "Не е убедителна", "не са типични герои" и така нататък, в същия дух. 

Не съм живял в шестдесетте години в САЩ, че да знам дали са типични или не, образите. Според Стайнбек, който още в началото казва "огледайте се около вас" те са типични, но в крайна сметка, не това е важното. 

Струва ми се, че сега, половин век след написването й, поне у нас, а едва ли само у нас, книгата е по-ценна и от времето, което е рисувала, което е пресъздавала. 

Възможно е. Да, възможно е Итън, главния герой, да е една фикция, една мечта на Стайнбек, но чрез нея, романа е далеч, по-реалистичен, отколкото, ако Итън изглеждаше съвсем нормален, съвсем реален, защото нямаше да се улови абсурда на цялата реалност, в която живее. 

Но как да го усетят догматичните мозъци, а и книгата, сто процента ги е обидила, защото е разклатила доста морални самооценки под краката им.

Итън е добродетелен без да е морален. Напротив, отнася се иронично, с недоверие към моралните устои. Обграден е от измамници, от краен меркантилизъм, неща, които той не харесва, но е толкова невинен, че дори не се отнася критично с тях. Но малко, по-малко същата тази невинност, води до такива последици, до които може да се достигне, чрез най-голямата подлост. 

Повествованието е на самата граница на трилъра, но за разлика от "За мишките и хората" не я преминава. И все пак книгата оставя усещане, подобно на това след тежък и много философски трилър. 

Сигурен съм, че книгата ще раздразни и много наши сънародници - съвременници, но това, че изкуството не винаги щади, не го прави по-малко изкуство. Само, съжалявам критикарите му, които с реакцията си са показали, какво представляват, извън еснафските илюзии за себе си. 

Не знам как е преживял навремето мръсотията с която са го замеряли, но годините след това са истинската оценка за този шедьовър и сигурен съм, колкото повече време минава, толкова по-ценна и необходима ще е: "Зимата на нашето недоволство"

Няколко бисера от романа:

"Много добре, моя безмилостна дъще. Ще си отмъстя по най-жестокия начин, който можеш да си представиш. Ще забравя."

"Не съществува такова нещо като "достатъчно пари". Има само две възможности: никакви пари или недостатъчно пари"

"Нали знаете какво нещо са съветите. Искате ги само като съвпадат със собствените ви планове."

"Някои хора, щом чуят, че си се държал честно, веднага търсят нечестни подбуди за чествата постъпка."

"За да прикриете подбудите си, казвайте винаги истината."

"Всичко е съдбовно" - Стивън Кинг

Има теми – вечни предизвикателства за автора и неговото майсторство. Познати са и в литературата и киното имат своите шедьоври, десетки и стотици по-слаби изпълнения. Изглеждат дори изчерпани, но не и за добрите и още по-добри творци, а най-добрите създават от тях нови шедьоври, които затъмняват дори впечатленията от най-старите, когато сюжетите освен с всичко останало са разполагали и с очарованието на оригиналността.

„Всичко е съдбовно” е сборник с четиринадесет такива теми. По-убедителен начин на Стивън Кинг да покаже за пореден път виртуозност, просто няма. И лично приемам за ирония заглавието на предговора, в който Стивън Кинг сам се нарича: „Творец на почти умиращо изкуство” след като доказва, че и стара история може да звучи по нов начин, че тезата „всичко е казано – всичко е писано” в практиката на изкуството е изобщо без сила, докато има подобни разказвачи.  

Всяка от историите грабва, забравяш за подобни.  Не ги четеш, изживяваш ги, като дете пред огнището, омагьосан от майсторската импровизация на изключителния разказвач.

Зала за аутопсии номер четири

Историята за живия „мъртвец”, човек, който смятат за мъртъв, а той не само, че е още жив, но е и в съзнание и проследява събитията преди неговото погребение.

Човекът с черния костюм

Нямам си на представа защо Стивън Кинг е критичен към тази своя история. Поредната среща с дявола, но приказния език прави атмосферата неповторима. Под кожата си на малолетния герой, който се среща със злата сила, а всичко е по-скоро затрогващо, отколкото ужасяващо. Макар да си е и много, много ужасяващо.

Всичко, което обичаш, ще ти бъде отнето

           Смъртта на търговския пътник и описанието на едно самоубийство, колекционирането от изписаните по тоалетните бисери, тези познати мотиви наедно. Как ще завърши...

 

Смъртта на Джак Хамилтън

Изпитвам алергия към идеализираните гангстери. Дори всепризнати и безсъмнени шедьоври като „Кръстникът” малко ме дразнят. Е, българин съм, живял съм достатъчно в мутренски времена за да мразя мутрите, но този път истински се забавлявах. Романтизмът си е романтизъм, а ако автора може да го създаде, внушението е съвсем различно от псевдо – реалистичните идеализации. Става въпрос за именити американски гангстери, но на едно друго ниво, затрогват с една различна не – често срещана в истинския живот добродетелност.

Сестричките от Елурия

Това е история от поредицата за „Тъмната кула”, нова среща с уестърн- фентъзи героя Роланд, мистичния сюжет, паразитиращите същества е често експлоатирана и от самия Стивън Кинг тема, но въздействието и този път е съвсем различно.

В стаята на смъртта

Пленен и изтезаван от мексиканските тайни служби журналист. Идеята на Стивън Кинг е било да пресъздаде ужаса и абсурда подобен на някои от творбите на Кафка, но с хепи – енд. Получилото се: един супер – напрегнат трилър.

Всичко е съдбовно

Това вече трудно може да се опише с няколко думи. Притежаващ мистични и изключителни сили младеж, използван от тайните служби, но дотук е приликата с да речем: „Живата факла” и езика, и състоянието на героя е съвсем различно. Много са размислите, много изводите.

Теорията на Ел Ти за домашните любимци

Вечната семейна война като съжителство между домашните любимци: котка и куче. Забавна, с черен хумор. Много свежарска.

Пътуващото зло се отправя на север

Злото в картина. Преди „Портретът на Дориан Грей” на Уайлд е „Овалният портрет” на Едгар Алън По. Тема винаги предизвикателна, а как я изпълнява Стивън Кинг...

Обяд в ресторант „Готам“

А, ако келнерът, който изпълнява поръчката докато сте в развод с половинката ви полудее?

Онова чувство, което се изразява само на френски

Дежа Ву и омагьосания кръг в живота. Без смърт, живот в мъртвило...

1408

Това е филмирано. Като съм гледал филма дори не знаех, че е на Стивън Кинг. Препоръчвам разказа. Темата с хотела/строноприемницата/ с призраци.

Да се возиш на вагончето на смъртта

Е, подобна страховита мисъл е минавала през главата на всеки. Появява ти се злото, могъщо същество и те пита между двете големи злини, коя би избрал. Кое между най-скъпите ти неща можеш да пожертваш за да спасиш по-скъпото.

 

Петачето, което носи късмет

              Какви са вариантите, ако късмета ти се усмихне, ако едно петаче е начало на големи, още по-големи и още по-големи печалби. Трогателна социална приказка.

Истинско удоволствие. Винаги съм ценял Стивън Кинг като романист, но в този сборник Стивън Кинг е по-Стивън Кинг и отколкото в романите си. 

За мишките и хората - Джон Стайнбек

Лени и Джордж - две деца на времето, двама борещи се за съществуването си мъже, скитащи от място на място в борба за насъщния си, две чисти души. Твърде чисти! Опасно чисти!
Лени обича всички и всичко. От хората до мишките. Джордж обича Лени, но и това му идва в повечко и неизбежно го води от неприятност към по-голяма и по-голяма неприятност.

"За мишките и хората" или за ангела и чудовището. Може ли невинността да бъде най-голямото злодеяние? И всъщност не е ли невинността най-голямото злодеяние?

Библиотеката на мъртвите - Глен Купър

Ако предпочитате книгата пред всяко друго средство за неангажираща разтуха, тази определено е един много, много добър избор. Много добро съчетание е между съвременния екшън-трилър и дарк-фентъзито. Стари и нови легенди са смесени с изключително въображение, а сюжетните брънки между тях сплетени наистина виртуозно. От преданията за Седмият син на седмият син и прехвърляне в девети век в Британия, до прословутата Зона 51 в наши дни.

Планета на изгнаници - Урсула Ле Гуин

Заедно със "Светът се нарича дърбава" и "Светът на Роканон", "Планета на изгнаници" е от по-милитари книгите в Хейнския цикъл. Но ако "Светът на Роканон" е най-трогателната, то "Планета на изгнаниците" е най-романтичната.

В центъра на събитията е любовната история между местна жителка на технологично изостанала планета, жителите на които живеят още в родово-общинен строй и имат примитивни представи на вселената, типични за първобитния човек и наследник на космическа експедиция, откъсната от цивилизацията в този неприветлив свят, заради внезапно избухнала галактическа война. 

"Лявата ръка на мрака" - Урсула Ле Гуин

Това е безсъмнено най-популярната книга от "Хейнския цикъл". Заедно с "Освободеният" е и най-философски натоварената. Действието се развива на далечна планета наречена Зима, а според местната класика в поезията "Лявата ръка на мрака е светлината, дясната ръка на светлината е мрака". Също тъй двойнствена е и природата на разумните й обитатели. През по-

"Градът на илюзиите" - Урсула Ле Гуин

С тази книга започнах прочитането на "Хейнски цикъл" на Урсула Ле Гуин и преди петата й страница не бях уверен, че ще стигна до края му, но след нея вече ми беше ясно.
Фантастичният свят ме погълна и дори само заради приключенията на героя, заради краткото бягство от бита, потъването в приказното си заслужаваше, но освен забавлението в шедьовъра има десетки провокации за размисъл. Най-вече за истината и лъжата. Двойнстваната природа

"Пътят на доктор Шенън" - Арчибалд Кронин

Може ли реализъм да носи усещането за красива, преизпълнена с оптимизъм приказка, с откровени послания, еднакво разбираеми за малки и големи, с ярко разграничено добро и зло - без загуба на психологизма или опростяване на образите - чувствена, изпълнена с копнежи, караща да мечтаем и много, много увлекателна?
Уверих се, че може.

"Мелниците на боговете" - Грег Айлс

Не е най-доброто отношение към книга, при това много добра книга сравняването й с друга, но неволно, не спирах да се сещам за "Мълчанието на агнетата" докато се наслаждавах на "Мелниците на боговете".
И в "Мелниците на боговете" както и в "Мълчанието на агнетата" имаме свръхинтелигентен злодей. И в двата случая става въпрос за една порочна интерпретация на Ницшианския

Една странна антиутопия "Песента на моряка" - Кен Киси

Още докато четох книгата се опитвах да определя жанра й. Не ми беше лесно, реших и че е безсмислено, защото макар романа не е нищо от онова, чиито белези носи, не губи нищо от очарованието му.

Действието се развива в нефиксирано, недалечно бъдеще. Настъпили са глобални климатични катаклизми. Температурната амплитуда из целия свят е много голяма, най-подходящи са условията за живот на Аляска. Много пъти се споменава и за някаква война. От спомените на героите се разбира, че иде реч за голяма война, не е наречена никъде световна, но изглежда е такава и е оказала въздействие на цял свят. Има генетични изменения в растителния свят –

Препоръчвам: "Онорин" Оноре Дьо Балзак

Октав е безкрайно влюбен в Онорин.
Но любовта му прилича на тази на Старозаветния Бог.
Онорин го цени, уважава, но не е способна да го обича. Бяга от добрините му с които той я преследва.

Докато си четях "Онорин" си спомних епизоди от своя живот, истории които съм чувал за близки и далечни, признания и изповеди споделяни ми на чашка или прочетени в интернет. И

Горещо препоръчвам: "Кухият човек" Дан Симънс

Джеръми Бремън е математик трескаво отдаден на своите изследвания, за него те имат особено значение, защото чрез тях се опитва да си обясни своята дарба или по-скоро своето проклятие.
Той е телепат, но свръхчовешката му способност не го прави супергерой. Напротив, твърде уязвим е и съзнанието му е опазено единствено от това на жена му, също телепат, но когато тя умира живота му се превръща в мъчение.

"Конформистът" Алберто Моравия

Марчело е едно чувствително дете, страдащо от пренебрежителното отношение на своите родители и ужасяващо се от собствените си прояви на жестокост, добре забелязващо градацията им.
Първо започва да шиба с пръчка листата на цветята, после да убива гущери, а после макар и неволно и котка.
Съзнава, че това е ненормално и иска да бъде нормален, но точно това е и периода, в който изглеждащия нормално негов баща, започва да проявява лудостта си.

"Кучешко сърце" Михаил Булгаков или когато човек е порода помиар

Професор Филип Филипов Преображенски е един странен д-р Франкенщайн. Развива дейността си на лекар в първите години след октомврийската революция, в Съветски съюз, признат е обаче из цяла Европа, предлага услугата подмладяване на влиятелни хора и е запазил възгледите си от преди „голямата промяна”, които изразява без страх, открито, по очарователно – комичен начин. Една вечер прибира симпатично улично куче, подлага го на експеримент, но резултатът надскача очакванията му. Кучето се превръща в човек. Но си остава помиар, в най-лошия смисъл на думата, а точно с този си характер се вписва идеално в новата социалната среда. Низък, подъл, с хулигански наклонности и безкрайни претенции за своите права.

Сюжетът може да се разглежда като алегоричен образ на реалността в която живее и отрича професора, на въздействието от внезапните промени върху оскотелите маси.

Но и отвъд контекста на конкретната историческа реалност, тази научно – фантастична сатира не губи силата си, защото осмива черти, които са общочовешки. И се проявяват при всички условия и обществено – икономически отношения.

Докато Буби е едно улично куче затрогва, усмихва през сълзи. Когато заприличва на човек и получава статуквото човек, помиара буди само отвращение.  

Скотът е невинен, а изгуби ли невинността си би трябвало да я замени с отговорност, за която много хора не са подготвени и с това са по-низки и от животните. 

Влюбеният в истината лъжец или "Баудолино" на Умберто Еко

„Щом нашият разум е способен да си представи нещо толкова невероятно, това доказва, че безспорно това нещо съществува.” „Баудолино” – Умберто Еко

Не само Баудолино, но повечето от героите в тази книга сякаш са приели тези ключови думи за свой девиз, който неотлъчно следват, а Баудолино е най-големия лъжец или поне сам се нарича: „най-големия лъжец” и ако е така, този най-голям лъжец, не казва ли истината, а ако не е така, не са ли оправдани думите му т.е. при това положение не казва ли отново истината.

Цялата книга е в подобни парадокси, всъщност изобщо структурата й, основната сюжетна линия е на схемата на подобен парадокс:

“Ако искате вярвайте в моята история, разказа ми я толкова правдоподобно най-големия лъжец.”

Всъщност Баудолино е човек с невероятно въображение, мечтател с чиста душа и остър изследователски дух, който тъй се забърква в своите фантазии, че ги превръща в истина.

Която остава чужда единствено за него.

Дете на чобани, попаднало на изгубилия се из края им латински император Фридрих Барбадоса. Показва му верния път, влиза под кожата му за да ги изпълни с мечтите си по измисленото царство на Отец Йоан. За което знае, че е фантазия, но неусетно започва да й вярва сам. И която исторически и политически се оказва полезна.

Защо лъжата се превръща в истина?

Какви са механизмите на манипулацията?

Защо и мъдрите предпочитат често да бъдат по-глупави, отколкото и без друго са на моменти?

Все сериозни въпроси, но всичко това обърнато в наистина шеметна комедия.

„

"Калки" Гор Видал, вместо сбогом

Вчера привърших "Калки" на Гор Видал, запълних един дългогодишен читателски пропуск и се почувствах много удовлетворен, без да подозирам, че днес ще достигне до мен вестта за кончината на автора й.

Все съм в плен на най-емоционалните впечатления, защото романи като този не чета, а изживявам. По свой начин и понякога ми са необходими години за да достигна до основното послание, но ще напиша няколко думи за книгата.