Еротисимо

Потръпна. Замижа.
Топла вълна я сграбчи между бедрата. Премаля й. Изпъна тяло. 
Креслото под нея изпращя от напрежението. 
Сърцето й препускаше. Мислите я разкъсваха. Чувстваше бельото си като чуждо тяло по своето. Невинен глас на беззащитно хлапе, проплакваше в нея:
„Не е честно! Не е честно!”
Зърната й се втвърдиха до болка и впръскаха на дълбоко в недрата й нещо горчиво което предизвика сладост, нещо жарко от което я обля хлад, нещо познато което сега й се стори по-различно от всяко друго изживяване.
Немислимото й се стори прилично. Непозната се пробуждаше в нея и събличаше от себе си, съзнанието на предишната. Стори й се, че намирисва сено и гнили водорасли, незасъхнала вар от детско скривалище. Струваше й се, че пътува в спален вагон, някъде далече, някъде сама. И чува стъпките на някой вън. И тук никой няма да разбере.

Паметта й се пръскаше като девствена ципа. Болезнено, а тъй възбудено. 
Искаше да го люби докато той умре, после докато умре и тя, а след туй отново.
Ама, че романтичен фавн!
Как го направи само!
Н асансьора и на стълбището не смееше да я погледне в очите. Все отместваше поглед, а тя усетила мъжката му слабост се глезеше. 
Изглеждаше й приятна беззащитна жертва, чувстваше се като котка която си играе с мишка. Все намираше за какво да го доближи и за какво да се наклони, че погледът му да падне като топка в баскетболен кош между бюста й. Усещаше как се плъзга и тупва тежко върху игрището на живота. Подскача из краката на равнището на смазаното му от битието, самочувствие. А той привел глава не смееше да си го вдигне. 
Погледът, де. Но сигурно не само погледа. 
Ту й беше жал и се наричаше мръсница, ту й ставаше толкова жалък, че го мразеше. 
Чувстваше си го като едно необщително малко братче. Срамежливо мишле, подало главичка на литургия за да гледа как препяват бабките. Удивено от живота глупаво и крехко създание на природата. 
Би се влюбила в него, ако животът не беше я нарекъл красавица, ако времето не желаеше красавиците да си знаят цената и ако силните мъже не бяха толкова суетни, че не можеха да се приемат за реални без да кичат самочувствие с притежания на природни дадености подобни нейните. 
Приемаше го и я забавляваше. Би му се отдала за нощ или две, ако не живееше в космоса и не би разтълкувал погрешно купона и създал затруднения. 
Напоследък даже не го забелязваше. Вече не й беше интересен. Той си тропаше отгоре в своя апартамент, тя се сещаше за него и махаше с ръка. Какво пък толкова, смазан от живота мъж на средна, емоционално зрял като тийнейджър, с детски поглед и облекло на пенсионер. 
Има ги такива колкото си щеш. Златната среда на съществуването, социален материал и нищо съществено. Ако е пъхал нещо някъде в последните месеци то е само бюлетина в урната, че някой го е излъгал, че това го прави значим. 
От време на време му звънеше да й сипе малко олио или захар, че тя забравяше да си купи, а той обикновено не забравяше. Канеше го и на кафе, защото имаше нужда от компанията на скучен човек. Интересният би я разсеял и насочил на другаде мислите й. Останеше ли сама, понякога, изпитваше параноичното усещане, че не е цяла, отсъствайки от зрението, отсъства и от реалността. 
„Актриса съм! И толкова! Имам нужда от зрител, па дори и само един!”
Беше й съвестно, че го ангажира, кой знае какви му минават през главата, които няма да станат, но пък се утешаваше, че й това което му дава е много. 
Дори да ме подуши е истинско преживяване за мъж като него.
Но в тази сутрин сякаш я целува цялата. Без да остави празно място, така както никой друг не беше го правил. 
Не по кожата, а под кожата я нацелува. Не с устни и език, а с жилещата същност под тях. С гола страст и идея, с необузданата им енергия и бясна първичност. 
Не очакваше, че нещо може така да й въздейства, най-малко едно писмо, най-малко той. 
Така го пожела, че чак отрезня от себе си. Мисълта й придоби друг ред и осъзна, че е нещо повече от сексуална тръпка. 
Знаеше, че има литературни способности, даже от време навреме публикувал тук там, но не подозираше, че с думите може да показва такива неща, че с думите могат да се показват такива неща.
Беше се разголил до кълбо страсти, до фина чувственост, до границата на ненормалното. 
В две страници бе разкрил, разгонен като звяр ангел, мъжът който я желаеше така ненаситно, че я обладаваше с мисъл от разстояние, не пропускаше място по нея което да не докосне, поквари и благослови. Разкъсваше плътта й на думи и я пренареждаше от тяло в смисъл. 
Не можеше да му устои. 
Имаше магия, имаше преживяване, много тестостерон и душа в думите му. Ухание на тяло, ухания на много тела в бясна игра. Ама, че фавн. Ама, че романтичен фавн.
И как се домогна до нея. С писмо през прозореца. Ама, че фавн.
Не можеше да му устои. И вече не искаше.
„Не е писмото! Не е.” – осъзна.-„Просто съм го чакала!”
И тогава последната й задръжка падна. Някой звънеше. Вдигна телефона. Беше последният й обожател. Самомнително копеле. Разкара го. 
Започна да се гримира, отказа се. Нямаше нужда от грим. Прекрасна беше, съзнаваше го. Само щеше да се разкриви, толкова възбудена беше. 
Застана гола пред огледалото.
Чудеше се какво бельо да сложи. 
Накрая облече халата на голо.
От пъпа надолу като мед се стичаха ноти подобни на пръсти.
Усмихваше се. Хрумна й да отговори на писмото му, но се отказа. 
Като сън изкачи етажа и зазвъни на вратата му.
Отвори й, имаше сънено изражение. 
Щеше да го прегърне, но реакцията му я накара да се откаже.
-Я, откъде го намери? Това е от романа ми. Сигурно вятърът е духнал листа. 
Глътна си езика от изненада. 
Какво да му каже сега?
-Ти не пишеш ли на компютър? – зададе му по-глупав въпрос и от самият него.
-Не, винаги на ръка.
Не виждаше ли, че е по халат на голо и всичко останало. 
Гледаше влюбено листчето и явно не забелязваше нищо друго. 
-Изглежда вятъра…Нямаше да мога да го възстановя. Благодаря.
-Моля! Пак заповядай. –отвърна му и си тръгна. 
Да го убие, малко му беше.
Дълго се смя и заключи:
„Добре, че ги има такива като теб…”



Разкази за човек и изкуство