сряда, 7 ноември 2012 г.

Да чуеш дете

Преброих опашката. Двадесет и един човека. Между тях три жени, едната с крив нос, другата – зле облечена. Мъжете как да е, можех да разбера, но жените предизвикаха такова недоумение в мен, че погледнах часовника, забравих за къде бързам и се наредих на опашката.
Момичето срещу символично заплащане изпълняваше общото желание на всеки един. Стоеше най-безцеремонно на най-оживената алея, в напреднала бременност и обслужваше. До нея огромна кутия от дъвки в която клиентите хвърляха каквото им е по душа. Нямаше касов апарат и извършваше нестандартната си дейност в явно закононарушение, но да й съставя акт не желаех.

Гледах като втрещен какво става. 
Поредният клиент коленичи пред нея, тя приведе лице, срещнаха за миг погледи и тя го подкани. Той нерешително допря глава в корема и слуша минута – две.
Изправи се, забелязах, че е просълзен. Не разбрах дали разстроен или затрогнат. Беше възрастен мъж. Вероятно си е припомнил младините когато сам е очаквал да стане баща и е притискал ухо в корема на своята жена, за да чуе как рита собственото му дете. 
Ама, че хитруша. Как е успяла да го измисли. Да печели от човешката сантименталност и носталгия. От някъде я познавах. Не можех да се досетя откъде. Да не би да е преподавателката на малкият ми син, която излезе в майчинство. 
Допря глава в корема й следващият. Дългокос младеж. Бременната се изпъна като струна. Изглежда допира на хубавеца и беше особено приятен. Чак мен ме полази ревност, а представям си, ако бях на мястото на мъжа й. 
Дали знае? Ако знае заслужава да бъде арестуван и третиран като сводник щом позволява на жена си да върши нерегламентирана си търговска дейност и най-открито да дава на случайни минувачи да чуват как рита детето му.
Не, не е учителката. Струва ми се, че съм я виждал по телевизията. Поетеса или нещо такова, оплакваше се, че не може да издаде. Беше по някакъв регионален канал. Появи се за минута две. Заради цвета на косата ми направи впечатление. Млада, а прошарена. Красива е и с тези лунички. Наистина впечатляваща жена. Полази ме възбуда, по-скоро нея исках да докосна, отколкото да чуя ритането на детето й. 
Дългокосият се изправи усмихнах.
-Много буйно хлапе! – чух го да казва, след това хвърли доста едра банкнота в кутията. 
Странен тип! Чудак! Млад е, привлекателен, ако няма жена какво му пречи да има и да чува как неговото дете рита вместо да си хвърля парите на непознати.
Учителката на сина ми е. Като се прибера ще го питам по какво преподаваше. Не може толкова добре да съм я запомнил след като съм я видял за толкова кратко. Раздразни ме да си призная. След като е такъв талант, защо циври и проси. Но да я помня още не вярвам. Не е тя. 
-Това дете е истински звяр! – възкликна жената с грозният нос след като дръпна глава като попарена от корема. Стори ми се много разстроена. Сигурно не е раждала и се е замислила, че й е време. Ако е така бременната си заслужава парите, въпреки, че едва ли я е грижа. За нея всичко това е лесна печалба.
Какво пък! Изобретателна е – печели. 
В един момент реших да си тръгна, но зад гърба ми се бяха наредили още неколцина. Не ми се искаше да им отстъпвам ред, след като вече бях изгубил толкова време. Погледнах часовника закъдето и да бързах, бях закъснял. 
Ще чуя бъдещето на родината как рита, пък после ще си пренареждам деня.
Ставаше ми все по-любопитно. Дали не е момичето което отвори книжарски щанд в квартала, но после се разори? Възможно е. От бременността е напълняла и изглежда по-възрастна и различно, а косата на всеки може да побелее бързо. Особено на човек в нейното положение. Много пъти и казвах да се захване с нещо сериозно, а че от това не може да чака печалба, но тя си знаеше своето. Обичала книгите, обичала ги и толкова. Дали ще ме познае, ако е тя. 
-Това е невъзможно! – викна дядото пред мен и ме стресна. Бях се унесъл, а той изглеждаше по-стреснат и от мен. Без малко да му хвръкнат очилата и да получи удар. – Не, това е невъзможно! – повтори и се овладя. 
Беше моят ред. Клекнах и допрях глава за да чуя ритане, но вместо това дрезгав глас идещ от дълбините на утробата ми приглуши ушите:
-Абе дирник, с дирника ти! Фалос на възел, ще ти го инсталирам отзад. Мязаш на вкиснала семенна течност от орангутан, виснала от ъгъла на клетката, ползвана от мухите като тоалетна! Що снимам осиновителката ти, щот за друго не става, как се разхожда гола по покрива на затвора за невменяеми където излежава доживотна присъда за….
Изправих се. Сигурно съм бил изчервен. 
-Но как е възможно на тази възраст! Как е възможно! Как! – хвърлих парите и побързах да се отдалеча. Все още треперих от грубиянството.
Пих на крак едно за да се успокоя.
Продължих към нас. Учебната година беше започнала, но децата бяха на улицата.
Сега ми изглеждаха възрастни.
-Как е възможно! Как! – продължавах да недоумявам. 



хумористична фантастика

1 коментар:

  1. Не мисля, че нещата са така зловещи относно новото поколение. Идеята с жената иначе е интересна.
    Уважавам дълбоко таланта ти и апелирам към по-фино интерпретиране на темата. Поздрави!Л.

    ОтговорИзтриване

Follow by Email