В един цвят

Ходехме заедно на риба и ми викаше „моето момче”, но Мазното Плешиво Куче само ме дебнеше да се издъня, за да ме катапултира от бюрото и да назначи истински „свое момче”.
Службата ми беше по-безсмислена и от живота му, но се правех, че работя, въпреки, че цялата бумащина не се нуждаеше и от час на месец за да се отхвърли. 
Бях безупречен, той ме дебнеше, а аз го мразех и хубаво се позабавлявах с жена му, докато той хвърляше въдица някъде из Апенините където беше пратен, уж, на конференция. 
Голяма сладурана! Не го очаквах, изглеждаше ми скучна и се усмихваше като шестокласничка, а ме разглоби, сглоби ме, разби ме като в миксер, изцеди. Очаквах да ме закачи с две щипки на простора. Само там дето не го направихме. Изсмука мозъка ми, през гръбнака. Напълни главата ми с дяволи и седем сутрини подред мило се глезеше, така все едно и е за първи път. Щеше да ми е тъжно, но отмъщението е по-сладко от секса и не можех да не се чувствам удовлетворен,
въпреки, че всичко приключваше. 
Примирах от удоволствие докато се къпех за последен път в собствената му баня, бърсах се с неговата хавлия и накрая целунах сладострастницата му, все едно, че я обичам.
Мислех си колко е интересен живота, как дава възможност за всичко. Псето и на сън ми се явяваше. Проверяваше дали дипломата ми не е фалшифицирана, ровеше из интернет за да намери дискредитиращи ме снимки, проверяваше съдебното ми минало, монтираше камири в тоалетната за да следи как се развиват хемароидите и дали не изхождам повече отколкото ми позволява да изям, заплатата ми, която между другото не е лоша. 
Събуждах се облян в пот.
Отказвах всеки рушвет и да направя каквато и да е било услуга на когото и да е било. До девето коляно роднини ме намразиха. Сума хубавици изпуснах да вкарам в леглото си. Не смеех нищо „по-така”, за когото и да е било, да сторя. А в действителност можех. Трябваше да бъда безупречен! Трябваше…
Един път не закъснях! Един път не отидох без да съм обръснат до синьо, зализан и с орязани до кръв нокти. Усмихвах се даже и когато обувките ме стягаха и национала ни падаше. А той ме дебнеше ли, дебнеше и ми викаше: „моето момче”.
Не смеех и една риба повече да хвана, а понякога кълвеше. 
Ужас!
Но как влюбено говореше докато ловяхме, за неговото „мило момиче”, колко вярна и чиста била, как го обичала, как влюбено го гледала, как мъркала в ухото му, колко трепетен шепот имала. Как се притеснявала дали манджата му не е прекалено солена или кафето прекалено силно. Как влюбено го гледала и колко изобщо се различавала от останалият свят.
Чак го съжалявах, наистина си вярваше. Трогателен глупав сладур. Малко, грозно, наивно детенце на вселената. Идеше ми да го целуна по петнистото плешиво теме като татенце. Направо си я хвърляше в ръцете ми, а зареяният му поглед беше изпълнен с такава влюбеност, че чак ми се гадеше. 
И това което ми причини за седем години, му върнах за седем дни. 
Колкото повече го мразех, по-страстно обладавах жена му.
Колко е интересен живота! Как дава възможност за всичко! 
Когато се появи се прегърнахме като баща и син. Изгледа ме. Стори ми се, че нещо го смути. В следващите часове го видях толкова радостен колкото никога не е бил. Хвана ме за лакът и ме поведе навън. Опъвах се, че е в работно време, но той настояваше. Казах му, че се притеснявам за данъкоплатците които могат да чакат пред кабинета ми, а той рече „майната му”. Искал да ме почерпи, бил щастлив, не му пукало за нищо. Вдигнах рамене. Какво по-хубаво. Изгаряше ме любопитство какво толкова може да му се е случило по време на това пътуване. Той пътува често, а много, много не обича. Винаги си идва блед. Сега сияеше и подскачаше. Три кръчми подминахме докато накрая избра най-добрата според представите му. 
След като пихме петдесет грама, спря да възклицава и да повтаря колко е щастлив. Каза ми защо. В последните месеци преживявал тежка семейна драма. Жена му се променила, затворила се в себе си, не била онази дива дриада. Помръкнала била, сърдила му се, не желаела да правят секс, дори на целувките му се мръщила. Имало е случаи в които даже не давала да я докосва. Мислил си за развод, но се притеснявал, че ще го разори, но все пак нямало да може дълго да издържи с подобна проклетия. Каква била изненадата му тази сутрин когато още от вратата му се хвърлила на врата и само дето не го изнасилила на отворена врата. После била нежна, много нежна, по-нежна от всякога. Толкова нежна колкото не си е представял, че е възможно. Влюбен бил в нея повторно. По-силно от преди. Не разбирал причината за рязката й промяна, но каквато и да е била, благославял я….
Чувствах, че ще припадна. После небрежно ме попита дали не ме убиват обувките. 
Казах му, че не. Купих си ги преди две седмици и се чувствах доволен от тях. 
-Обувките които си купи, не бяха ли тъмно кафяви?
Защо се интересуваше толкова от обувките ми.
-Тези сигурно те убиват и са черни.
Тогава погледнах към краката му и видях, че носим едни и същи обувки.
-На командировката не ги взех.-говореше равно-Тази сутрин ги вадя от шкафчето за обувки, слагам ги и забелязвам, че не са черни, а тъмно кафяви…
Не можах да кажа нищо. Гледах в краката. Струваха ми се в еднакъв цвят. 
Тогава щастливата му усмивка се превърна в демонична, а после стана тъжен.
-Съжалявам, моето момче. Ще трябва да минеш тестовете и ако се окажеш далтонист, в което имам причини да се съмнявам…Не знам, как не сме го усетили до сега. Не може в нашата служба да има човек с подобен дефект. 
Гледах в обувките. Бяха си един цвят.
-Съжалявам…-усмихна се скришом и плати. 


хумор, сатира, разкази с неочакван край