събота, 24 ноември 2012 г.

Позитивната енергия

Позитивната енергия ми дойде на гости. Очите й топли. Пустинни дюни, но влажни. Косата й кестен. Гласът й се лее. Трепти невидим ореол, питал съм я, дали не е парфюма й. Усмихва се, не отговаря. Но парфюм да предизвиква подобен ефект не съм срещал.
Не правим секс. Говорим си часове. Остава понякога и до късно. Топлината се лее от нея, вълни е. Пита ме защо винаги я наричам с различни имена. Усмихвам се, казвам й, че добре помня нейното. Всъщност лъжа я, съзнателно съм го забравил, но й казвам, че ми се иска жени които носят всичките тези имена да приличат на нея. Очите й се засмиват, лицето й остава сериозно и ми казва, че не съм лишен от очарование. Четем си новото което сме написали. Не се разбираме един на друг, изобщо не сме съгласни, а това сякаш ни привързва още повече. Все ми говори, че не бива така. Засаждам бури, не е хубаво, отчайвам. Изолирам се. Плаша. Стеля мрак. Разбивам надежди. Всявам смут в гърдите. Депресирам. Будя твърде много съмнения. Защо е необходима толкова много болка. Създавам я. Да, има я, но е жар която разравям и разбунвам огъня. При това

четвъртък, 22 ноември 2012 г.

Гласовата поща ще предаде вашето обаждане

Остана при него заради парите му, но бързо се привърза. През денят го нямаше и тя гледаше филми. Книгите му, не разбираше и той не ги четеше. Купувал ги беше отдавна. Сега не знаеше, че ги има. Вечер късно идваше, правеха секс, а после се държеше толкова мило колкото не беше предполагала, преди да заживее в дома му, че е възможно. Скучен беше, много скучен, но и създаваше чувство за сигурност. Сега разбираше колко спокоен може да бъде човек. 
Като в сън, объркан кошмар си спомняше за преди, не беше отдавна, а и се струваше преди век, уплашена кошута, объркано момиче в житейската гора, по-назад не искаше да се връща. 
Събуждаше се, а него вече го нямаше. Доста сутрини изпитваше тревога, че няма да се върне, че го е сънувала. Заспиваше отново. От страх заспиваше. Малко преди пладне не можеше вече да спи. Не излизаше, знаеше, че има демон и сама е демон. Боеше се, че ще избяга с някого и ще се съсипе. После ще съсипе и него. Или пък ще трябва да лъже, а се увличаше в лъжите, харесваха й, опиваха я, докато накрая прекалеше с тях както алкохолик с глътката. 
И както разумен алкохолик не доближаваше чашка, така и тя като разумна лъжкиня не смееше да

сряда, 21 ноември 2012 г.

Ще нарисувам тъжен човек

Ще нарисувам един много тъжен човек. Само дано не мърда много. Не ми се вярва, потънал е, не в себе си. В себе си не е тъжно, в себе си е странно, непознато, понякога плашещо, но тъжно не е. Той не е в себе си, а в проблемите си, над повечето няма влияние. Не може да разреши. Тоест свободен е единствено да забрави, а не смее. За да не мине за безотговорен. Пред съпругата си и леля си. Двете подрастващи. На едната й е дошъл вече цикълът, на другата – не. Пред групата дружки с които се събират в определен ден от седмицата на чашка в кръчма с либерални цени, поръчват си по едно, а после доливат от бутилки скрити по джобовете, а ако не го правят е защото се боят от взаимната си критика. 
Унася го ритмичното потропване на влака, а аз скицирам. Чудя се откъде ми хрумват тези неща за него. Не го познавам, а е възможно всичко това което си помислих, за него да е като красив сън. Нещо което липсва в живота му. Няма семейство. Няма къде да се завърне, дори. 
Уморена ирония има под лицевите мускули. Разбирам от изражения, а колко различни успях да видя. Седем скицника ми са пълни. Ще имам да рисувам с години. Толкова усмирени ярости видях, страсти дъвкани, изхабени. Изписани като пародия за себе си. Умъртвяване на заложеното

вторник, 20 ноември 2012 г.

Бълхите

Това не бяха бълхи, а мутанти. Вероятно изпуснати от военна лаборатория или в следствие на радиацията причинена от изтъняването на озоновият слой. Възможно е и космически кораб от дълбокият космос да се беше разбил и изобщо произхода им да не беше земен. 
Те хапеха, те смучеха, дъвчеха, жилеха, пронизваха с бургии и миньорски пистолети, лазерни лъчи и длета на касоразбивачи, разкъсваха, довеждаха до лудост, говореха му с човешки език на сън, присмиваха му се с гласове идещи от отвъдното. Бяха безсмъртни и противни. 
Мушеха се по джобовете и портмонето му. Влизаха в ноздрите му и на всякъде другаде. Откакто загуби дома си и се пренесе в приземният етаж го подлагаха на непрекъснат тормоз. Не го оставяха да спи. Спокоен да се отпусне. Сякаш забиваха в него шпори. 
Използва всякакви препарати. Безрезултатно. Вместо да ги умори, станаха по-жизнени. 
Мажеше се със спирт и мехлеми за да не се наложи да се прости с крайник или да не умре от инфекция. 

понеделник, 19 ноември 2012 г.

Еротисимо

Потръпна. Замижа.
Топла вълна я сграбчи между бедрата. Премаля й. Изпъна тяло. 
Креслото под нея изпращя от напрежението. 
Сърцето й препускаше. Мислите я разкъсваха. Чувстваше бельото си като чуждо тяло по своето. Невинен глас на беззащитно хлапе, проплакваше в нея:
„Не е честно! Не е честно!”
Зърната й се втвърдиха до болка и впръскаха на дълбоко в недрата й нещо горчиво което предизвика сладост, нещо жарко от което я обля хлад, нещо познато което сега й се стори по-различно от всяко друго изживяване.
Немислимото й се стори прилично. Непозната се пробуждаше в нея и събличаше от себе си, съзнанието на предишната. Стори й се, че намирисва сено и гнили водорасли, незасъхнала вар от детско скривалище. Струваше й се, че пътува в спален вагон, някъде далече, някъде сама. И чува стъпките на някой вън. И тук никой няма да разбере.

неделя, 18 ноември 2012 г.

Защо бях на митинга?





Защо бях на протеста? Край реката в Асеновград има една чешма от която тече минерална вода, на нея е написано, че е построена в памет на Александър Кисьов. Мой много добър приятел от младините. Вдъхновил ме е сигурно за около сто разказа. Много талантлив художник беше, а и харизматик, изпълнен с енергия човек на живота. Причина да изгуби живота си много преди да достигне средна възраст: сериозна катастрофа, превишена скорост. За да спечели часове, изгуби десетилетия. Преди около десет години едни много млади, много симпатични хора Йордан и Мариана, взеха на работа ппри себе си мама. Работодатели й бяха, но ги обикна като деца, а и те направиха за нея повече, отколкото аз като син направих. Малката им дъщеричка много обичаше майка, наричаше я вместо Дафи, Дъфи. Израстваше от това момиченце една красива жена. Но жена не успя да стане. Катастрофа отне живота му. Година преди трагедията с Марияна Карабулева, Ангелина Пискова, ме направи администратор в създадената от нея група: "Истинско, а не привидно правосъдие на убийците по пътя". Знаех, много добре знаех, колко важно е това, което групата преследва, но пак не съм го разбирал достатъчно дълбоко. И когато в една иначе много красива сутрин телефона на жена ми иззвъня, а малко по-късно тя плачеше и повтаряше: "Не е честно!" също бях в шок, като разбрах, че дъщерята на колежката ни Емилия Карабулева е убита от безумен шофьор.
Злополуки винаги е имало и винаги ще има, но това, което се случва в повечето случаи не е фатална подредба на ситуации. Съдбата в тези случаи няма пръст. Жертвите освен жертви на конкретния убиецса жертви на един престъпен манталитет. Жертви са на масовата култура, на онези нейни болестни проявления, които вече са част от българската народопсихология. Безумното поведение във всички сфери, а най-вече на улицата е толерирано от тази страна на масовата култура. Нека се разбере, че има разум, че все пак: ценим живота си, не одобряваме, а осъждаме това поведение. И тогава то все по-малко ще се проявява, а жертвите по пътя ще са по-малко.

Говореща тиква

Децата се скараха, едва не се сбиха, бяха толкова възбудени, че крясъците им сигурно се чуваха през две пресечки, а аз както се бръснех едва не се порязах. 
Погледнах през прозореца. Племенникът ми и синът ми се бяха хванали за гушата. Русокосата шест годишна нимфа, дъщеря на игривата секретарка от първият етаж надаваше писъци като за световно. Двете момчета щяха да се наранят. Бяха настръхнали като декоративни петлета и се наричаха с имена от които аз се червях. Няколко улични гамена, с години по-големи, наливаха масло в огъня и историята нямаше да свърши добре. Креснах от прозореца. Момчетата се пуснаха, после си промърмориха нещо и пак се нахвърлиха с юмруци. Обърсаха добре тротоара. Погледах ги малко и цъкнах с уста. Добри бойци, но сестра ми ще ме изкара виновен. Беше ми ги поверила. Не можех да ги оставя, макар какво пък, момчешка работа. Да се учат и да растат

Follow by Email