С възторг и преклонение пред Милен Русков

 

В същият материал, на друго място Нешка Робева е наречена "маргинал".

Душици непрокопсани, знаете ли значението на тази дума? Да не би вашето "общество" да я лиши от маргинализацията. 

Ако десетилетия наред сте създавали гордост за девет милионен народ, ако сте се представили добре пред цял свят, тогава няма как да се говори, че сте формирана от изолация личност. Нешка Робева вече е създала СВОЕ общество и не на нея й липсва вход към вашето, а на вас ви липсва вход към нейното. 

Но сега ще пиша не за Нешка Робева, а за Милен Русков.

Шапка му свалям. Не само за таланта.

Той гали душата, усмихва, въодушевява; привлича като магнит публика; завладява.

Знаете ли какво е "електричество" в театрална зала?

Уредът, който най-точно отчита успеха на едно произведение. 

Електричество, което излъчват зрителите. Стига да има какво да предизвика изблика. Милен Русков го прави. 

Браво на Милен Русков, че сега, когато разполагащи с влиянието на публичното пространство хора, създадоха клишетата за „интелигентния евроатлантик: притежаващия всички ценни качества, универсален човек“ и „глупавия, необразован, беден, излишен и прост работник, който е копейка, антиваксър или с все нещо несъгласен с „интелигентния евроатлантик“, Милен Русков не се отрече от идеите си.

В крайна сметка, доказа, че достойнството е независимо от клишетата, от пропагандния модел на обществени порядки, а личността е способна да бъде себе си. И с греховете си. И със своя бунт. И с мястото си, което може да е извън всяка обществена клетка.

Браво на Милен Русков, че беше сам, че гласът му не се чуваше, че не се подаде на суетата, че творчеството и духа за него бяха повече на практика от всяко социално изкушение.

Браво, че сега взриви гнева на джуджетата, за които имам вест: Никога, никога, никога няма да създадете нещо носещо дори 1/10 от стойността, която създаде той. Винаги ще сте фанатичните преподаватели от Берлинския университет, които са хвърляли Ремарк и Томас Ман в пламъците, отдавна са забравени и не са оставили нищо по-значимо от пепелта по ръцете си, а авторите на изгорените книги четем и днес, и ще се четат докато свят светува.

И с какво толкова раздразни „отвореното“ (особено отзад) общество?

Първо: че не е на хранилка при тях и не слуша какво бандата им решава.

Второ: че в спор във фейса си позволил грубост, спрямо техен човек, като че ли те са най-уважаващите чуждото мнение и не измислиха те неологизми като „рашисти“, „ватници“, „копейки“, а помните ли какво викаха „правилно ориентираните мъже“, които замеряха с факли момичетата застанали пред Паметника на съветската армия. Да ги цитирам ли? Ако много желаете, нататък ще замълча, че да не ме изкарат, че и аз се заканвам.

Уважавали личното мнение на Милен Русков, той не уважавал чуждото.

Защо извадихте само неговите думи, а не и „мнението, което не уважил“?

Ваденето на думи от контекст са винаги признак на дребнава интрига. Но достатъчно е да се прочетат вашите източници и изречения от рода: „Милен Русков се оказа голяма „копейка“, за да се разбере къде ви стяга чепика.

Не е реакцията на този талант, а са неговите убеждения.

Има защо да му завиждате.

Освен неизмеримо по-талантлив от вас има достойнството и своята позиция.  

Краят на мълчанието

 Мълчеше когато му горчеше, когато несправедливо го обвиняваха мълчеше. Мълчеше когато обичаше, когато му идеше да крещи от наслада. Тихичко тананикаше понякога, но рядко, а да повиши глас никога. И винаги е тананикал без думи.

Мълчеше когато трябваше да каже своя дума между научените наизуст уроци, тъй говореше и за житейските, с научени от други думи, на баба си, на дядо си, на кварталните гамени и големите философи, своите губеше. Мълчеше когато искаше и обикновено не получаваше, нито от жените, нито от живота.

Мълчеше и когато разговаряше, това е умение което малцина притежават, но при него беше порок. Обикновено умелите ловко карат събеседника да си противоречи, да изкаже своите съмнения, към тях, към себе си и лекичко да се убеди сам в това което те желаят.

Той нямаше власт при мълчанието си при събеседване и обикновено се губеше в разговора. Мълчеше когато искаше да каже. Не от свян, не от комплекси или травми в детството. Не и от беден речник, последното най-малко. Обратното, при него думите бяха стихия. Огромна потенциална мощ достигаща до разрушителност.

Не беше боязлив, не от страх се боеше да я отприщи, но толкова се беше натрупало, че хиляди думи се бореха за първенство, за да излязат първи и да повлекат след себе си, безброй свои неизказани истини. Блъскаха се на входа на съзнанието и той мълчеше.

Мълчеше когато го блъснеха на опашката, мълчеше когато таксиметровия шофьор го удареше със сметката, мълчеше когато комшиите надуеха безвкусната музика. Мълча и когато искаше да каже, че я обича. Тя разбра, даже с мълчанието си я спечели, защото тя четеше в очите му всичко премълчано.

Мълча и когато си тръгна. Защо го направи така и не разбра, тъй като не успя да зададе въпроса си, нито да седнат на сериозен или последен разговор. Мълчеше понякога даже и по телефона. Мълча и когато го измамиха и трябваше да напусне града, защото остана без работа, че дори и без покрив.

Мълчеше и докато се скиташе, а хората които го срещаха бяха любопитни, някои склонни дори да му помогнат, защото си личеше, че е разбран, интелигентен и способен, а не класически безделник или саморазрушаваща се натура. Някои търсеха човек като него да доверят длъжност, но той изпускаше шанса си.

Мълчеше и когато стана пряк свидетел на едно престъпление. Мълчеше и когато интригите в колектива в които попадна достигна критично ниво и трябваше или да се намери жертва за да има мир или да стане беля. Мълчането и неутралитета в такива случаи е добра политика, но той не беше политик и си го отнесе.

Мълчеше си когато го осъдиха за неплатени сметки, а после имаше време да си помълчи на новата длъжност която си намери. Работеше в пункт за изкупуване на хартиени отпадъци. Не голям. Намираше често книги, често такива каквито просто беше грехота да се претопят.

Събираше си библиотека от предавани за претапяне книги, превърна му се нещо като в хоби. Понякога се възприемаше като една от тях. Напечатани са били за да изкажат своята истина. Не са намерили точните ръце които да ги разгърнат, точните очи които да ги прочетат и точното съзнание в което да потънат. Въпреки безспорната си стойност бяха на границата да си отидат без да изпълнят мисия. Случайно попадаха в него, четеше ги.

Тъй си намери „Чужденецът” на Камю и „Жената в пясъците” на Кобо Абе, „Война и мир” и „Идиот”, „Или – или” на Киркегор и „Въведение във философията” на Ясперс. Много класически поети, много фантастика и приключенски романи. Четеше ги, струваше му се, че е намерил мисията на живота си. Да спасява от печален завършек онемелите книги с велики истини.

Около година работи там докато един петък не си тръгна от работа. Цяла седмица не намери никаква книга. От една страна радостно, винаги му горчеше види ли книга с подобна участ, но пък колекционерската страст го изгаряше. Стоя доста след работно време с надежда, че някой закъснял ще се залъже, ще мине и ще обогати колекцията му. Не се случи.

Закъснелият беше с дълги бели коси. Висок и блед, не приличаше на земен човек. Млад или стар, не се разбираше. Лицето му нямаше бръчки, а със сериозност беше изписало възрастта, но движенията енергични. Разтовари сто килограма неизползвани формуляри. Бели от едната страна. Друг не дойде.

Чакаше, чакаше и като гледаше празните страни на листовете го изпълваше по-голямо вълнение от онова което изпита когато събра първите пет книги и реши да си направи библиотека. Белите листове му заприличаха на живота. Неизказаното, премълчаното, те го желаеха.

Дръпна първия кочан и без да се замисля започна да пише, а силно беше словото му. Слово, не думи. Идеха от дълбините. Отприщи се потока. Изписа първият кочан. Трябва да кажа изключително високо литературно. Грабна вторият изписа и него. Химикалката трябваше да му е свършила. Прецени, че ще спре да пише когато това се случи. Мастилото в тръбичката беше на свършване още преди да започне да пише, но изписа и третият кочан. Захвана четвърти. По това време нямаше да намери откъде да си купи химикал и свършването на този щеше да постави необходимата пауза. Продължи да пише. Писа цяло денонощие без да се умори, а мастилото не свършваше. Откъсваше лист след лист от поредния и поредния кочан и го изписваше. Нареждаше ги до себе си върху бюрото, а мастилото не свършваше. Ако имаше охранителна камера насочена към офиса щеше да се види как бавно пребледнява. Не само лицето му, дрехите също. Как става безплътен, превръща се в сянка и продължава да пише. Докато накрая химикалката се катурна от бюрото, а той като сияние се разтвори в настъпващия изгрев преди понеделника. Беше се изписал. Шефът му дойде в десет и половина. Духаше силен вятър. Когато отвори вратата стана течение и вятъра отнесе листите.

Съвършена секси кукла

 

Купи ме от секс-магазин, но аз не съм надуваема кукла.

Мога да пържа яйца и тиквички, да правя задушен заек, всъщност почти няма ястие от която и да е национална кухня което да не мога да сготвя, но правя най-вече това което той най-много обича, останалото ми е компресирано в паметта.

Имам главоболие, имам и месечен цикъл.

Мога да му нося водката или ракията - националната, онази която обича. Да правя стриптийз през приятелите му или приятелките му, онези истинските.

За разлика от тях имам целият Шекспир в паметта си и деветстотин гласа с които да го рецитирам, като разполагам и със сензори да уловя кой глас е най-въздействащ за него. И не само Шекспир, еротични четива от миналото и по миналото столетие на знайни и незнайни поети, всеки ден базата ми данни се обновява, добавят се нови и нови истории и стихове, изповеди всякакви, идеи нови.

Свързана съм с всички блогплатформи по света и всичко интимно споделено, интимно или не, от звезда или обикновен човек вече е информация която мога да използвам по назначение.

Имам бенка на лявата буза на дупето и на дясната гърда, мога да шия гоблени. Имам си и душа, това е тайнствен бъг, допуснат волно, който може да ми създаде проблем, но може и да не създаде. Изличена е тази част от документацията свързана с него и много трудно може да бъде открит.

Понякога си мисля, че е легенда, но въпреки това имам чувството за душа. Мога да драскам и да се глезя като котка, да гледам като кошута, да облизвам като кучка и да понамирисвам на такава. Приличам на ангел, толкова съм фина и руса и изглеждам невинна.

Имам и антигравитационен апарат и прегърна ли го можем да летим и дори да правим секс във въздуха, като украсявам полета с криле. Изникват зад гърба ми: пеперудени, прилепски или на златист гълъб, какъвто няма, но хората си имат фантазия за всичко.

Тези криле са за ветрила или прегръдка, но е абсурд да вдигнат толкова тежки тела. Илюзията, че го правят е красива. Имам заложено усещане за красота, каквото съм забелязала, че в много от приятелките му, онези истинските липсва.

И като споменах, че хората имат фантазия за всичко, моята макар да не съм от рода им, не отстъпва на техните. Не само мога да чета, а и измислям еротични истории, да ги прилагам. Нови форми да откривам, да се шегувам.

Мога да разигравам сцени на ревност, когато той пожелае, за да се спаси от по-натрапчива връзка. Иначе не ревнувам. То е за истинските жени. Повечето не го ревнуват и от мен, ревността им е към истинските жени.

Случвало е да се забавляваме в леглото тримата. И става въпрос за жени които принципно не са бисексуални, но нали не съм точно жена, а и по време на играта мога да преобразявам тялото си и в мъжко, стига да уловят сензорите ми, че това ще се хареса и на двамата.

В истинският смисъл на думата не става въпрос за тройка, а за забавление с играчка, защото съм си точно такава. Обяснявала съм го на някои от жените които не са смеели, да изпълнят тази част от фантазията си, колкото и да са били разтърсвани от изкушението.

Играчка съм, макар и при известна настройка, при това не скъпа, мога да му родя дори. Вярно детето няма да е мое, а на жена – донор, чийто са яйцеклетките. Много модели като мен са купувани от млади семейства именно за да се избегнат затрудненията при бременността. Видимо изглежда, че я изкарваме както истинските.

С напълняването, капризите, повръщанията, известното разхубавяване в първите месеци. Всичко е изчислено, но съм играчка. Обясних го и на последната му приятелка, но тя учтиво отхвърли, толкова учтиво все едно бях истинска. Дори забелязах в погледа и ревност.

То и предишната му и по-предишната му, така. Откъде започна да ги намира едни такива. Едната едва не промени живота му и си помислих, че е задействала онзи тайнствен бъг, направен уж за да съм имала душа. Още от начало личеше, че не ме понася въпреки, че се опитваше да се държи учтиво.

Стигна се до там, че го принуди да ме „даде на заем” на свой приятел. Така му завъртя главата, че го накара да си помисли, че идеята е негова. Не разбирах как може да ревнува от една кукла, а той, че е глупавичък: ясно ми е. Отвратена бях от идеята му в началото, но съм кукла и не мога да чувствам това.

Стана ми после тъжно, отчаяно, но и тези неща не мога да чувствам. После ми се хареса, имала съм нужда да отпочина. И от него, а като е онази изобщо не работя добре, защото аз изпълнявам желания. При липса на такива, просто съм ненужна. Мислех си, че вече няма да ме върне. Приемах новото си положение. То, също като старото. Или поне би трябвало да е. Но нещо…може би бъга. Може би бъга…

Гризеше ме отвътре, не си вярвах. Върна ме, беше разкарал неприятната. Мъдро от негова страна. Мъж е все пак. И то истински, а не кукла. Има си свободата. Говорих му ги едни такива. Съгласен е, прегръща ме, целува ме, казва ми даже, че ме обича. Е, това би трябвало да ме накара да се почувствам истинска, но него чувствам по-истински. Едно голямо дете което си обича играчката.

И новата не ме харесва особено, но поне го прикрива тъй, че едва го усещам. Дори сензорите ми не улавят нищо. Какви ги намира напоследък! Да можех да напипам някакви нейни данни да я проверя дали не е страдала от нещо. Учудвам се, че и за предишните не се сетих. Гледам я как подмята кибрита. Ще пробвам по отпечатъците на пръстите й, да изровя и останалото. Малко вероятно, но все пак. Извлякох отпечатъците, пуснах ги в мрежата.

След нула цяло и петдесет стотни всичките й данни се изписаха в паметта ми.

Хардът й беше малко по-голям от моят и датата на производство по-нова.

Прималя ми, тя беше кукла. Също като мен.

Проверих, чрез снимките които бях запазила паметта си и за последните. Кукли, кукли, кукли. Като мен! Но след като ме има, защо са му! Нима не му давам всичко онова което и те! А, ако не мога, защо съм му! А ако мога, защо са му! А ако…Прехапах устни. Изпълни ме ревност. Истинска ревност. И се задейства онзи бъг. Почувствах се истинска. Истинска жена.

07.10.2008