Моето сърце

За десет години над четиристотин милиарда сърца са произведени в корпорацията ни. Търговската ни марка е достатъчна гаранция за високо качество. Сърцата ни не се развалят и не създават проблеми, точно и отмерено изпълняват функцията си, практически са вечни, тъй като гаранцията им е многократно по-дълга от всеки друг орган в тялото, но хората обичат да ги сменят, защото е модерно и има стил, въпрос на хигиена е сърцето да бъде възможно най-малко амортизирано, смята се, че от това зависи добрата функция на цялото тяло изобщо. Имаме богати клиенти, най-вече жени които подменят сърцето си всяка седмица, според мен напълно излишно, предостатъчно е да се прави веднъж в месеца, а последното нося от четири години.

Последен 24 май

Тя е на другото бюро. Усмихва се. Май ми става добре, но дали й действам аз така. Едва ли, не мога да скрия, тежко ми е. Винаги усеща, когато ми е тежко. Прикрива, пак с онази нейна усмивка, но в погледа й има въпросителни, чуди се какво ми е. Понякога не издържа, изрича го с шеговит тон, но е сериозна, пита си ме и на глас: "Защо гледаш страшно?". Нямам какво да й отговоря, объркано ми е. Каквото и да ме е накарало да гледам тъй, не е толкова просто, че да го осъзная. После, обикновено се притиска с мен. Все намираме две - три шеги, за да разкараме минутното състояние.
Тя ми е шеф. И жена, едновременно. Когато ме намери, живеех буквално в гетото. Месеци кореспонденция в интернет. Четеше ми разказите, аз се опитах да разчета нея. Като героиня, красиво съществуване в реалност до която нямам достъп. Като видение от разказите, които бълвах за да не полудея или да не ме погълне отчаянието.
Докато оставях пръстите ми да бягат по клавиатурата, а в това време разума ми бавно угасваше за да се отприщи на негово място разюзданото ми въображение имах свободата си. Същата, която не бях заслужил, за която нито имах характер да се преборя, ни лактите, че да победя. Няма какво да се лъжа: слаб съм не само физически, слаб съм и духом. Сополанко на средна възраст. Проявил известен характер само в годините на активния си алкохолизъм, но дори с алкохола спрях. Понеже нямах кураж, това е всичко. Нямах кураж окончателно да деградирам, което щеше да ми отива и да е по-близко до същността ми. И може би, тогава дори щях да бъда обществено по-полезен. Независимо дали в пияно състояние съм изнасилил старица, подпалил съм съборетина и в нея са изгорели пет невинни деца. Все пак, ако няма изроди, няма да има и зандани, а занданите са необходими за човечеството, че да го плашат и така да си върви в пътя. Остана ми само писането, докато му се отдавам съм и богат, а това, вече е безсрамно грабителство. Хората се борят, че да заслужат това чувство. Съдират си задника си, даже го и залагат, влизат в задължения, не мигват в кроеж на истински планове. Наследяват от родители, че да го размножат. Ако не могат иначе, стават дори грабители. Което не е толкова криминално, колкото политическо. Това е бунта им, срещу несправедливостите на системата. Всеки за себе си, неосъзнат, самотен бунтар. Нямаме и за това, ни ум имам, ни смелост. Ни дързостта с която претендирам, докато необезпокояван от никого и незастрашен от каквото и да е било пиша ли, пиша, вкарвам се във филма и чак си вярвам.
Правя красиво? А в какво живея. Не, че го забелязвам. По-упоен съм отколкото и от алкохола и не заплащам състоянието на кратката си наслада с махмурлук.
Когато тя ме откри работих в БКС. Най-вече почиствах калъпите, в които се отливаха тротоарни плочки със солна киселина. От изпаренията започна да ми оголява темето, бях принуден да отрежа дългите си къдрици, че косата ми съхнеше. Като свърших с калъпите, помагах на бригадите. Поне бетонджия като бетонджия да бях, но представяте ли си що за бетонджия съм при ръст метър и седемдесет и осем, а с тегло петдесет килограма. Не, че не се справях, справях се, жилав съм като магаре. На обектите ми е и кеф, ставам необходимия за целта простак, отдава ми се. Празня главата си от мисли, не е особено трудно. Също като да пишеш е. Пак се вкарваш във филм. Фантазираш се, ставаш друго и се освобождаваш за малко от себе си. Но не дъхам доверие с тази физика. Не е прилично да имаш такава, нищо, че ти е достатъчна и даже се лъжеш, че си в прекрасно здравословно състояние. Всяка дейност си има формата. Сам не си вярвах като се видя в огледалото как си изкарвах хляба, трябва да съм измамил някого, като се започне от мен самия, има нещо нереално в тази сюжетна линия, тоест абсурдно. Гнило, нещо много гнило. Живея нечестно, това е. Мамя, а това, че не знам кого е още по-лошо. Така добавям и чувството си за чиста съвест и някаква невинност към измамите си.
Такъв ме откри. Жените са си такива, обикват. Най-вече този, който не заслужава обич.
Мислеше ме дори за писател. Не съм преиначавал факти, даже няколко нощи прекарахме в бараката в която живеех, онази в гетото. Исках да знае, що за "писател съм".
Троловете и критикарите, които ме ядат в мрежата са прави за много неща. Едно от тях е, че ако си заслужаваше това, което пиша, отдавна да беше признато. Няма да го видите в книжарница от голяма верига за разпространение. Няма да видите и логото на някоя от нашумелите издателски къщи по кориците на книгите ми. Само на една е издадена от "Буквите", о, да има и още две електронни, но в България електронните не се броят.
Преместих се да живея в дома й. От Асеновград в Плевен, сега и помагам в странирането на вестника на който е и съсобственик.
Имам си и рубрика в него. Колонка в която искам да вярвам, че пиша на езика на народа. Иска ми се да вярвам.
А днес е двадесет и четвърти. Четиридесет и втория ми шибан двадесет и четвърти май.
В останалите дни мога и да се залъгвам. Да изпадам в онова състояние, в което протичат кой ги знае какви химически реакции в организма ми и се дрогирам със самия себе си. Тогава отпускам пръсти и пиша ли, пиша. Но днес е ден на българската азбука, трябва да съм щастлив, задължително трябва, а не съм...Бога ми, не съм.
За мен е ден на истината. Болен съм. Тежко болен. Изроден. Не мога да живея без да пиша. Словото, независимо дали е Божие, на сатаната или на извратеното ми подсъзнание, за мен е тумор. Неизличим, злокачествен. Причинява ми болка.
Трябва да го режа, непрестанно да го режа и гноя му да изтича от пръстите ми като букви, за да настъпи облекчението и кратката нега.
Графоман. Дори и това е малко да се каже за мен. Графоман е най-модерната дума. Най-употребяваната в българския език. Употребяват я и графомани, при това често. Употребата й изглежда ги освобождава от яростта. Мен: не. Графоманите си имат и други способности, в които са се доказали, писането им е ей-така. Някои от тях, визуално приличат на истински поети (и в това си има модели, както и при бетонджиите), други се държат, като истински поети и ако не могат да създават поезия, то поне живота им прилича на поезия. Няма как да не съзреш душата им и в нея да откриеш онази безмълвна, толкова истинска поезия, колкото и тази на класиците.
Аз съм един злокачествен графоман. Колкото и щастлив да е живота ми, не мога да съм щастлив, ако не пиша. Но най-проклетото е, че понякога се замислям за смисъла. Особено на двадесет и четвърти, когато съм задължен да съм щастлив.
Обичам хоръра. И да го пиша. И да го чета. Същото се отнася и за антиутопията. Не, че не мога пак да се вкарам във филма и да си залепя щастливото изражение, но усмивка над враждебна същност ми идва много хорър и антиутопия, наедно.
Пак ме поглежда, вече не само погледа й е въпросителен, а и усмивката. Пита ме вече и на глас:
-Ти наистина ли яде преди да дойдеш в редакцията?
Да, да. Освен, че ми е жена и шеф, готви и прекрасно. Днес, изсърбах с голяма наслада пилешката супа, но сега чувствам корема си празен.
Имам още работа. Трябва да кача девета, шестнадесета и интервюто в електронното издание. Ако съм по-добре няма да ми отнеме повече от двадесет минути, но в това състояние започнах да бъркам. Стомахът ми се свива, нещо като вълчи глад е, но фалшив. Създава ми си от години проблеми. Правил съм си сума прегледи. Нямам язва, нямам дори гастрит, нещо от главата ще да е било, но започна ли да повръщам трае цели седмици. Стигне ли се дотам напълно неадекватен съм. Не ставам за нищо.
-Ще ида да си взема някаква закуска. - казвам й. Прави ми муцунка, навеждам се, целувам я и излизам.
През пряката улица и съм на центъра на Плевен. Закусвалнята, която си харесвам не е далече, но точно тогава изведнъж завалява. Тези дни е така. Излива се изведнъж. Спира след няколко минути. Напълно непредвидимо време. Не ми е добре, влизам в първия вход, без дори да се замислям, че това е антикварната книжарница, а този господин...хм...него не го познавам. Напоследък тук продава една жена, а с букиниста, който държи това бижу на самия център си имаме приказка. Този изобщо не прилича на него. Висок е, много висок. Сигурно два метра. С бледа кожа, напомни ми на чаршаф забравен на простора в януарски ден при минусови температури. Бръчките приличат по-скоро на замръзнали противоречиви гримаси, изрази на различни крайно емоционални състояния, в които лицето се е гърчило, а нещо ги е сковало точно в сюблимния момент и наслоило едно върху друго. Очите му светли, приличат на порцелан, ирисите едва - едва загатнати. Устните му тънки, широки, жабешки. Не е приказлив като другите преди него. 
Този толкова е букинист, колкото аз бетонджия или пък писател. 
Иначе мястото е самия разкош. И необяснимост. Намира се в партера на жилищен блок. Едва ли има и петнадесет квадратни метра, а сигурно са събрани поне пет хиляди тома. Сигурно става въпрос за пространствено изкривяване. Иначе не би било възможно. 
Винаги съм го оприличавал на душата си. Тясно, но хилядите книги създават чувство за простор. Печално, заради някак стария стелещ се дъх, а гъделичкащо въображението с миризмата на прашна хартия. 
-Познавам ви! - казва ми непознатия. Гласът му е приятен баритон, долавям непознат акцент. 
-Забрави! - опитвам се да се усмихна, но стомаха пак ми се сгърчва и сигурно съм направил много кисела физиономия. Опитвам се да овладея спазмите, а вън пороя се е усилил. Не ми се иска да изляза, но ми се гади. Все по-силно, прилошава ми. 
-Какво ви е? - пита ме, а аз притискам устни. 
Вече искам, но не мога да изляза. Чувствам, че направя ли крачка ще повърна тук, сред книгите. 
-Сетих се. - възкликва радостно и пляска детински с ръце - Имам ваша книга. Тук...
Кризата ми внезапно отминава. Не помня, онова след нея раздразнение ли беше, но му повторих:
-Забрави! 
Не можеше да има моя книга тук. Тук са само шедьоври: от детско юношеска, криминална литература, исторически романи, философия, реализъм, хумор...Най-доброто през вековете от всичко. Пред тези автори мога само да коленича и дори не съм достоен да завържа връзките на сандалите им. 
-Ето, тук...Виж, някъде тук...С годините ставам все по-разсеян...Замърмори...- и дръпна една от отрупаните с книги стени, а зад нея се откри пространно помещение. 
Краката ми отмаляха. Вдигнах пръст, исках да кажа нещо, но от устата ми излезе само хрип. Тогава забелязах и ореола. Едва примигваше около главата му, на нормална светлина изобщо не би бил видим. На очертанията на отворената тайна врата, зад която беше по-сумрачно вече се долавяше. Едва - едва, но се долавяше. 
Букинистът приличаше, но не беше човешко същество.
-Е? - попита и направи подканящ жест с ръка към вратата. 
Пристъпих плахо. Размерите на помещението зад нея бяха неколкократно по-големи от тези на катедрала, а отдолу - догоре беше натрупана с книги.
-Тук трябва да е. Виж, аз нямам време. Трябва да остана тук за да посрещна някой объркан читател. Имам ти доверие, ти обичаш книгите, нищо няма да им сториш, сред тях е и твоята. Вече не помня заглавието й. Но прости...Стар съм, много съм стар...Сетих се! - пак плесна като дете с длани - Казва се "Страната - изгнаник".
Направих крачка назад. Никой не знае. Не, никой. За книга с такова заглавие съм имал проекти.  Но никога, никога не съм имал ни възможността, ни куража да я започна.
-Не! - засмях се - Това е някаква шега...Ти си...Пили сме някъде, срещали сме се на чашка и сме си казали много неща, които трудно признаваме дори пред себе си...
Млъкнах, все пак пред очите ми беше огромната библиотека. Не можеше да има подобна тук. Толкова голяма сграда няма на центъра на Плевен. А и книгите, дърпаха ме към себе си. Като пропаст. Като жена. Привличаха ме. Аз бях и не съвсем аз. А онази ми същност, която не бих проявил, ако не бях толкова изкусен. 
-Там е книгата ти. Или не. Сбърках. Не беше "Страната - изгнаник", за "Страната - изгнаник" пишеше на корицата й: "от автора на "Страната - изгнаник".
-Ти ме сбърка, човече. Нямам такава книга. Дори не съм я написал, а за издаване...Не смея и да мечтая.
-Хм, може пък да е твой рекламен трик.
-Стига. Нямам книга на чиято корица да пише нещо за "Страната - изгнаник". 
-Тогава...Възможно е още да не си я написал, но тя е там.
-Как така?
-Как да ти кажа, това вътре е мрежа. Разбираш ли, мрежа между букинистите на всички времена, е, поне между добрите букинисти, които имат достъп до мрежата. Та по нея си прехвърляме книги през вековете. Нищо чудно, написването на тази книга да ти предстои. Потърси я и ме остави, че ще влезе някой клиент и ще се чудя как да му обяснявам какъв е този вход. 
-Но аз трябва да се върна на работа.
-Мислиш ли, че е възможно! - попита ме хладно. 
Прималя ми. Трябваше да подскочи и сърцето ми, но нищо не усетих в гърдите си. Нищо. И тогава разбрах. Докоснах ги. Не биеше сърце.
-Мъртъв ли съм? - попитах го.
-Мъртъв ли се чувстваш?
-Обективно?
-Стига глупости. Потърси си книгата, знам, че го желаеш.
-Тя ме чака. 
-Коя?
-Тя ме обича.
-Жалко.
Идеше ми да го сграбча и да му скъсам...ореола. Как може да е толкова безсърдечен!
-Ако това ще те утеши, ти си се върнал при нея. Не си мъртъв, но си глупав. Ако беше мъртъв, кой щеше да напише твоята книга, която ще откриеш. 
-Но...-обърка ме съвсем.
-Приеми, че сега си онази твоя част, която никога няма да се върне при нея. Само своя част. Но няма да я нараниш. 
Олекна ми. Никога нямаше да я видя, но не биваше да мисля за това, тази мисъл би превърнала вечността ми в ад. Има толкова книги, толкова много книги. Ще се забравям в тях. Доколкото мога ще се забравям. И ще търся между тях своята.
-И помни...-викна ми преди да затвори вратата зад мен - Всеки стелаж е замаскирана врата, а зад нея има следваща зала. Не се отчайвай, ако в първата не откриеш книгата си.
Минах между безброй заглавия. Много на книги от съвременни автори, които лично познавах или за които бях чел толкова много, че знаех, че това са книги, които още не са били написани. Имах много време, нямаше за къде да бързам. Любопитно надничах и преди всички останали, преди автора им дори да подозира ги четях. Попадах на изгубени отдавна издания или на непреведени на български книги. Странно, но често се спирах и на книги, които имах и в личната си библиотека, но все отлагах прочитането им. 
Не чувствах глад, нито изпитвах други физиологически потребности. Дори не дишах, но пък не ми беше отнето удоволствието да усещам миризмата на книжна прах. 
Не броях дни и нощи. Тук нямаше такива. На няколко пъти се срещах с букинисти, всички с ореол като този, който ме беше въвел в тайнствената мрежа. Биологичният ми часовник навярно не ме лъжеше, че това се случваше веднъж на много десетилетия.
Веднъж не издържах и попитах един: ангел ли е, що ли. Изгледа ме учудено. Приличаше повече на човек, отколкото аз на дух. Посочих му ореола с въпросителен израз, а той усмихнато ми обясни:
-Ореолите на букинистите, всъщност са светлините от фенерчетата на деца четящи нощем под завивките си. 
Погледнах нагоре. Не видях очи. Но тръгнах сред книгите, с усещането, че ме следват. 
Докато обходя първата зала навярно бяха минали векове. Дръпнах произволен стелаж и попаднах в следващата, много по-голяма и от предишната. Сигурен бях, че ако букиниста не е сгрешил и някъде в този океан от познания има и моя книга ще е точно в тази зала. Но сгреших, ни в нея, ни в следващата я откривах. Минаваха епохи, четях книги, забравях в коя реалност се намирам и се наслаждавах на мига, но очакването, че ще я открия ме водеше. 
И така, докато неочаквано осъзнах, че отдавна съм забравил името си и дори да съм попаднал на своя книга, не съм го разбрал. 
И тогава, изпитах усещането, че всяка от тях може да е моята. Всяка следваща, която разгръщам. Тогава разбрах, че съм в Рая. 

24. 05.2013

Сблъсъци

Прогизнали от дъжда дрехите ми тежаха като света. Още малко и щях да съм в къщи. Двеста метра, два ъгъла. 
Ще почувствам дома си по-пуст от всякога, но ще се унеса и ще забравя, ако не мога да заспя имам още малко водка. 
Ще я изпия, ще се завия през глава и ще мисля за нещо различно от това което съм очаквал от живота, от нея, от себе си. 
Ще мисля за неща които нямат имена, които нямат устни с които да целуват и да хапят, нито имат устни за да казват страшни истини или да изричат лъжи. 
Ще измия и изтрия пепелника. Пепелта ми напомня за нея. Смукан е докрай огъня и отровата. В дробовете и клетките е. Остатъците му са сиви. Сиви като очите й. Приличат на пепел, но пареха. 

За Човекът, който обичаше Стивън Кинг от Бранимир Събев



Отдавна се канех да напиша нещо за "Човекът, който обичаше Стивън Кинг", още преди месеци, когато по щастлива случайност се сдобих с нея. Бях от първите петстотин фена на страницата на книгата. Авторът направи томбола и моето име беше наградено. Обичам късмета си, рядко се проявява, но прояви ли се, наистина има защо. Книгата ме впечатли още от първия си разказ. Малко е да се каже даже впечатли. Ако не беше работата ми, която е пряко свързана с журналистиката, изобщо не бих гледал телевизия. Дори е имало такъв период. Бързо ме отегчава, затваря мислите ми в безкрайни повторения, по-скучна е значително от работното ми место и дори от СКУКАТА ми, когато съм сам със себе си, твърде уморен да свърша нещо, а и твърде свършил, за да има някакъв практичен смисъл да правя повече. Въпреки това, дори в телевизията откривам макар и малко предавания, които ми харесват, че и увличат, това са например трите филмови поредици: "От местопрестъплението" - Маями, Ню Йорк, Лас Вегас, също тъй и "Умисъл за престъпление", падам си по крими - трилъра. Споделям мисълта, която някога (по време на тоталитарния социализъм) я изписваха на задната корица на единствената поредица посветена единствено на западни майстори на криминалния роман у нас, на издателство "Хр. Г. Данов", под общата редакция на Богомил Райнов:
"Криминалният роман в литературата е нещо като паталогията в медицината. Изучава човешкият организъм чрез болестните състояния и процеси в този организъм. Най-добрите произведения на криминалния жанр на Запада са отражение на едно общество и неговите язви" Като прескочим неизбежния за онова време пропаганден нюанс, думите са много правдиви и много точни. Бил съм дете когато в тях съм открил свои мисли, а те с годините са формирали интереса ми. Смело мога да нарека любимият си автор Томас Харис. Със същата увереност да кажа, че е несправедливо да не бъде включена книгата му "Ханибал" като едно от най-значимите произведения на ХХ век и държа, че наистина е такова. Не заради напрегнатата фабула, не заради удивителната харизма на главния герой - злодея на книгата, а заради трудната за възприемане, заради тежката истина в нея философия на световния психолог Томас Харис. Като фен съм и ужасно критичен към филма към книгата: въпреки, явното майсторство на сценаристите, въпреки удивителния Антъни Хопкинс, който не успя да изкупи слабостите на филма. Не мога да отрека, че това беше разкошен филм за жанра си, но сравнен с книгата, най-вече заради финала, който трябваше да е "като за показване пред широката общественост" развали цялото философско послание, обръщащ идеята в един типичен холивудски хепи енд. 
Рядко в любимият си жанр откривам нещо различно, нещо в което е във всички закони на жанра (а те са железни) и в същото време е разбил всички клишета, просто ги няма. Изключвам шедьоври в световната литература, като например "За мишките и хората" - трилър, както и да го погледнеш или да речем "Престъпление и наказание" - отново трилър, но там са пренебрегнати много от тази важни закони. И това е направило тези книги малко по-различни. Но по-голямо предизвикателство е да се спазят всички тези правила, които правят жанра толкова атрактивен и впечатляващ и все пак произведението да е РАЗЛИЧНО. Това, вече наистина е попадение. Наскоро прочетох един такъв уникален роман: "Колекционерът на пеперуди" на Колийн Маккълоу. Невероятен, наистина. И освен за този роман, не мога да кажа същото за нито едно друго произведение, четено през последните години, освен за първия разказ на сборника "Човекът, който обичаше Стивън Кинг": "Арлекин", който не ми вярва да го прочете, съвсем кратък е, много бързи действия и да се замисли, чел ли е или гледал ли е някъде за сериен убиец, който дори малко напомня за героя, а това се отразява и на сюжета и довежда до нестандартния край. Уверен съм, че подобен персонаж няма да се намери. А подобна оригиналност е рядка, много рядка дори за световната литература и не е типична дори за Маестрото - Краля, този който е споменат в заглавието на сборника. 

Вторият разказ: "Бягството" тук отново ме изненада, отново с нещо, което виждам за първи път, но този път като художествен похват. Разказът приличаше повече на екшън - трилър, но на няколко места, с по едно или три-четири изречения, на места се разбираше, че е антиутопия. Може би за стотни от секундата ми премина въпроса: "че защо е този елемент?" на пръв поглед нямаше пряка връзка със сюжета, но отново да кажа, за да подчертая, процеса на зачудване траеше части от секундата, защото веднага мислено извадих тези редове и си представих разказа без тях: е, получи се съвсем друго, изгуби и така си зададох въпросите към които ме провокираше автора и многото послания, които ми е отправил от тях. Представяте ли си: само с четири - пет реда, в един особено динамичен екшън. 

В "Котешкият господар" вече сме в друго време, назад с векове в историята, в Африка. Отново приключения, тук: сблъсъци на цивилизациите. И разбира се, магически реализъм. Не е нужно да се пише повече, изживейте приключенията. Ще се пробуди юношата, за когото авантюрата не е само тяло, а и дух. 

И ето ни отново в съвременна България с "До къде водят мечтите". Благодаря ти, Бранимире, за този разказ, ако имаш на представа, колко пъти съм се чувствал като героя ти. Колко пъти съм бил на границата да постъпя като него. Хорър - трилър, всъщност предупреждение, не мечтите ще отведат до там, а пренебрежението: към себе си, към околните - които се нуждаят от нас и се нуждаем от тях. Които не познаваме, а са ни по-близки душевно и от братя. Защото делим една и съща печална участ. Това е литературният живот в България. 

И стигаме до моя личен фаворит. Разбира се с "Арлекин" и едноименната новела "Човекът, който обичаше Стивън Кинг. Това е и най-майсторски разказаната история. Поне според мен. С познати хватки, но така използвани, че наистина да се получи много ефектен, че и много идеен разказ. И при толкова истории в историята, от страшни, по-страшни, от мистични, по-мистични, обединяващата история да ги накарат да избледнеят, си е рядко постижение. Забавен разказ, без тежките философски внушения на по-голямата част, но изпълнението го прави незабравим. 

"Видеокасати" - трудно е да се проникне в света на самотника, безобидно маниакалния, отчуждения от реалността, създал своята реалност. Имал си е своите драми, които донякъде са формирали и трагедията. Неособено тежки, не и такива, които не са изживели много от нас и значително по-леки от тези, които се изживяват от много други. Но си има нещо в него, нещо което го е затворило за света, започнал е да твори своя реалност. Процесът на поглъщане в нея е сложен и особено подробно описан, с голяма умелост от автора. Какъв е края на цялата история? Авторът описва един, като в същото време намеква, че е имало още един възможен, ако героя му беше избрал друго и тук читателя може да си представи какво би било другото. Според мен не особено различно от това, което му се е случило. 

И следва: "Жените на живота ми" и това си е отделна реалност. И това си е свят в света, един различен, принадлежащ само на създателя си, но колко е по-различен...Става въпрос за фентъзи - импресия (но това звучи грубо, всеки литературен термин и опит да бъде вкарано в категория би звучало грубо) това е свободна фантазия и трепети. Красота, извън ограничаващите форми на естетиката. Опиянение и излизане от кожата. Поезия - еротика на духове. Тези неща не се пишат от автора си, тези неща се пишат от пръстите му, а дълбоките му тайни, онези които са се трупали в него, понеже не могат да излязат в света са изливали енергията навън. 

"Хижата" в най-добрите традиции на хоръра. Затворен кръг, много пластично и детайлно изрисувани герои от плът и кръв, които няма как да не последваш и да бъдеш част от тяхната компания, докато внезапно не започне...УЖАСА. Класически хорър в традицията, така както би го написал и Едгар Алън По и Стивън Кинг, но на българска територия, което го прави по-близък до нас и разбира се, поради тази причина: по-въздействащ от този на големите. 

"Кралят" мистиката и диаболичното, срещата на сатаната, всъщност си е част от социалната реалност. И твърде типичната за България и за сегашната ни действителност история, съдба на героите ще ви накара да го почувствате.

"Любов мой, ангел мой" - живеем в доста брутален свят, свят който прави от хората зверове, отново много добре обрисувани от автора престъпни персонажи, с изключително нисък праг на задръжки, изгубили всичко човешко. Докъде води пътя им? Побеждава ли злото? Ако на първият въпрос автора е дал някакъв отговор, на втория читателя трябва да си го даде сам. Като поуспокои малко адреналина си, разтуптялото се сърце и разтреперените си крайници след прочитане на историята. 

И вече това е шедьовър: "Човекът, който обичаше Стивън Кинг". Не знам какво ще си помислите за мен, но лично: главния герой ми стане симпатичен. Аутсайдер и маниакален, Стефан Кралев погледнат с обществените очи води напълно празно съществуване, но ето колко вдъхновяващо може да е то: за един разказ на който би завидял дори Маестрото: Стивън Кинг. Чешитът в новелата ще ви размива, затрогва, просълзява. Ще ви иде да му хвърлете пердах, да го пратите в лудницата, да му станете приятел и какво ли още не. Една объркана душевност изгубена в съвременното съществуване. Побъркан от своите безобидни мании, разпилян, воден от нищо си. Трагикомичен и сигурен съм - много по-типичен отколкото ни се струва, защото такива хора живеят като невидими - колкото и да се набиват в очите. Авторът му е влязъл под кожата и така подробно е описал съществуването му, че ни пренася в него. Но колкото и печален да е Стефан Кралев, все пак си има звездните мигове. Не всеки има възможност да пише и да бъде прочетен от Стивън Кинг, да стресне докато разхожда овчарката си атлетичния Адриан Лазаровски и накрая да има решаваща среща с Бранимир Събев. Остават много въпроси, дори за самия Стивън Кинг. Много дълбоки и екзестенциални, които биха вдъхновили и него, а и нас. За да погледнем и абсурдна България, и литературата, която е едно от малкото богатства за душата на всекиго днес, и абсурдните персонажи от съвремието ни и какво ли още не. И внимавай Бранимире като шофираш, че и аз имам инициалите на героя ти: С. К. и също обичам Стивън Кинг, е, не до маниакалност, но почти. 

"Необичайно предложение" - всеки силен дух има среща със сили отвъд доброто и злото, тези които са високо над тях. Критериите в такива моменти са съвсем различни, а избора. Той не може да се предвиди. В една особено мистична атмосфера, изрисувана с изключително въображение, с много провокации, ще проследим един такъв. 

"Благословеният, вещицата и дявола", ако пиша: "дарк - фентъзи" няма да излъжа, но ще огранича хубавата новела. Написана е особено натурално, но с изящен език, създадена е и атмосферата пропита с мистика, която подсилва приказното и бруталността, сексуалната разюзданост, които са доста по-близки до ежедневието ни, отколкото допускаме, вече имат съвсем различно въздействие. Прилича на страховит сън, но стегнат в сюжета е литературно произведение, засягащо дълбоки морални проблеми. Мислех да пиша, че не е за "особено чувствителните натури, за нежните души", но това щеше да бъде подвеждащо клише: за всички е, защото колкото по-силно шокира един толкова смело написан разказ, толкова повече и илюзии и внушения ще пропаднат. Е, Бранимир ще си има заради тази творба неприятности със съвременния масов лицемер. Но така и трябва. 

За Странноприемницата на Явор Цанев



Маниер ми е когато пиша за сборници разкази да се спирам с по няколко думи на всеки разказ, особено, когато съм впечатлен. От всеки. И всеки казва достатъчно за да е отделна, завършена творба, в пълния смисъл на думите: отделна и завършена, а не само като форма, както се случва за жалост често на практика: разкази, които извън контекста на сборника, който съставляват не казват достатъчно за да бъдат творби, нуждаят се от останалите си "братчета" за да се съберат силите им в една, и само по този начин да постигнат понякога и не лош резултат. Самият аз имам много подобни: цели серии и поради тази причина не мога да бъда критичен към подобни, макар, че тона ми е малко критичен. Но много по-високо стоят разказите, които са си разкази и сами за себе си, без останалите: имат силен дух, душевното приключение е неповторимо - цял живот събран в няколко страници и в от няколко стотин, до няколко хиляди думи, а философското послание е толкова силно и трогателно, че дори излиза от рамките на философията и навлиза в необятните граници на поезията. Точно такива са и разказите в сборника "Странноприемницата" и наистина си заслужава да се спре на всеки един от тях, но в същото време, макар да си заслужава, ще е истинска грехота. Защото са толкова кратки, емоцията в тях е толкова силно концентрирана в думите, че да кажеш няколко думи: все едно да повториш и отрежеш значителна част от разказа, да разкъсаш предварително тъй лаконично и в наедно с това тъй магически отпратено послание. Тъй, че ще спомена само няколко. Със страх да не ги нараня: да не ги извадя тайната им на показ, когато те могат да го направят сами и по вълшебен начин. Макар както казах: те са цялостни и завършени: сами за себе си, всеки с конкретно послание, цяло битие и едно трепетно съществуване на екстремални и като чувственост и характери герои, заедно придобиват една много по-голяма сила. Свързани са, създават една невидима паяжина от усещания, извън ограниченията на нашата сетивност и без да ни изваждат от нашата реалност ни дават сетива през които я улавяме съвсем различна.
И след вече непристойно многото думи от моя страна (като се има в предвид колко скромен на употреба на думи е автора, а колко много неща е казал с тях) автора, сигурно вече някой четящ ме е готов да се разкрещи: "Какви са тези разкази?", ами фантастика са. Дотук - вярно, но твърде малко. По-труден е поджанра: някои са хорър-трилър, други магически-реализъм, мистика, дори кавър-версия на класическа приказка, няколко космически разкази и две особено силни антиутопии. Свързващото в тях е едно - тяхната трогателност. Преди две седмици ми се случи да прочета книга за един час, като сигурно петнадесет минути от четенето са ми минали да трия сълзи от смях. Този път ми се случи почти същото, но с обратен знак. Не погледнах часовника, но вероятно съм прочел книгата за три часа, като половин час съм спирал за да пуша цигари, за да утеша малко усещането и да не позволя сълзите ми да потекат, понеже съм бил затрогнат, много затрогнат. Не съм от ревльовците. Преди месеци, почина баща ми, тъжно ми беше, но една сълза не ми е потекла. Все пак той ме е и възпитал така. Че един мъж не бива да плаче. Да, но когато съм много затрогнат, понякога се изпущам. Но трябва наистина да съм много, много затрогнат. И до това усещане рядко ме довеждат дори световни литературни образци. В никакъв случай сладникави драми, които разплакват лелите на безкрайните сериали, а нещо силно, наистина много силно. И красиво. И като изживяване на героя, и като философска провокация. Не помня друг случаи, в което една книга да ме е довела до това състояние повече от веднъж, а днес ми се случи поне пет пъти: антиутопията" Спомен от детството", "Ловецът на бисери", космическата опера: "Снежинки в мрака", "Мълнията" и "През други очи". Съвсем различно обаче беше чувството във "Войните на изкуството", там плясках по колене, на няколко пъти викнах: "Браво, Яворе" и дори сега, когато пиша тези редове и се кефя още на разказа, несъзнателно усмивката ми се разтяга по лицето. Антиутопията е гротескова, малко в маниер на Робърт Шекли, но повярвайте ми, още по- . И не само абсурдната мода, обърнатата проекция, абсурдните закони, тъй типични за големия американец и световен фантаст. Не само също тъй типичната оригиналност, ироничната усмивка. Има и нещо друго: антиутопията си е антиутопия, но сюжета на "Войните на изкуството" се развива и днес, достатъчно е да се видят някои тенденции, в някои блог - платформи и литературни сайтове, за да се види сходна гладиаторска битка, чийто смисъл е единствено зрелището на тълпата, а гладиатора - той просто няма друг изход, защото живота му е нещо по-малко от това на което го е посветил. 
Препоръчвам този разказ и на тези, които обичат да четат, и не обичат много да четат, но пък обичат много да пишат, но най-вече на тези, които нито обичат да четат, ни да пишат, ала често се привлечени от зрелището, когато двама поети се хванат за гушите. 
Разказите на Явор Цанев всъщност са съвременни приказки. Всяка си има поуката. Всяка си открива своите потайни пътеки да затрогне. Истории, които не само разказват за магия, а магията струи. И още с въведителния разказ, едноименния "Странноприемницата", по юношески чист начин, той открива философската основа върху която пласт по пласт са подредени и останалите. 
Очарован от книгата, не чувствам, че имам право да пиша повече, освен: "Успех на "Странноприемницата" Яворе! Заслужава го! Свеж дъх за българската литература е! И истински дух със силата на световната! Ако книги като тази получат заслуженото внимание утре, в други ден повече български читатели, ще предпочитат български автори." 

MP3

Маеше ми се свят, заболяваше ме главата, после спираше, превръщаше се в балон и съзнанието ми се клатушкаше подето от вятъра, лишено от възможност за самоуправление, носеше се някъде сред мъглата, губех ориентири, свят не съществуваше. Поне в познатите му форми, не. Търсих нещо за което да се уловя, а около мен само хлъзгави корени. Увивах около тях коси, задържах се за кратко, но после отново подета се губех. Губех се в безсмислието и хаоса. В монотонната мелодия на говоренето му. Не спираше. Креснех ли му ме гледаше стреснато, две – три минути не смееше да каже нищо, а после започваше отново. Веднъж го заключих отвън и го държах няколко часа на студа. Дожаля ми, възрастен човек е все пак. Докато бях малка се грижеше за мен почти като баща. Като поотраснах взе да вижда в мен жената и тогава се разделиха с мама.

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...