Пробуди дивата

Изненадах се като го видях на вратата, чак леко подскочих. Поканих го, това и очакваше. Мислех, че ще е на чай, предпочете водка.
Не знаех, че пие.
Започна да говори за нея. Каза ми повече, доста ме учуди. Мислех, че й е съпруг. Оказа се, че е неин брат. Сигурно са от различни бащи. Изобщо не си приличаха. Налях си, чукнах чашата си с неговата и му казах с усмивка, че ще го размажа. Не трепна, бръкна в джоба си извади бележката ми която й пратих. Разгърна я на масата и я изрита с показалец. 
-Не го прави повече! Не знаеш какво й причиняваш. Тя не…Разбери! Грубо ще прозвучи, но тя не е нормална.
Свих устни неволно. Щях да кажа нещо много гневно, но той продължи:
-Стяган ли си бил с каиши, за да не беснееш!
-Но тя…

-Желае! Да, желае! – повиши глас- Имаш ли представа какво пробуждаш! Раздвоена е. Болна е! Инвалид! Тя не може да има някого както ти можеш да имаш някоя! Както аз мога. Ще побеснее! Отново ще я затворят, а когато е много, много бясна я връзват. Стягат ръцете й с каиши, ето така.-стисна едната ръка китката на другата. Май и той не беше много с всичкия си. Дали той не е за връзване.-Знаеш ли колко е опасно това раздвоение?
-Но тя има нужда от нежност.
Изсмя се. 
-Да, да, любовта спасява всичко. Но не твоята!
-Какво искаш от мен.
-Остави я. Сега е на по-силни лекарства. Спи по цял ден. Не минавай повече по нашата улица…
-Излиза ли изобщо от стаята си?
-Не иска.
-Каза ми, че иска. Смущава се. Спомена, че не може да ходи като останалите. Можех да се досетя. Не мърда от прозореца. Мога да бутам количката й. Моля те, разреши ми да я изведа. Една разходка в парка. Нищо повече.
-Ходенето е най-малкият й проблем…Не става. Ще поговоря с нея като дойде на себе си. Не бива да мами и теб. 
-И ще прекара живота си в онази тясна стая.
-Поне ще е жива! – кресна – Тя е опасна и за себе си и околните. Разбираш ли, обичам я не по-малко от теб, аз се грижа за нея. Аз! Няма да позволя да пробудиш онова диво животно у нея. Тя не го владее. Болна е, не е виновна, но ти…ти си заблуден…-млъкна и допи водката, махна с ръка и без да каже нищо стана рязко и си тръгна…
И той не е с всичкия си.Сигурно мисълта, че сестра му е по-зле го кара да се чувства по-здрав. Така тя няма да се оправи, никога. Изглежда нормална.
От година общуваме. Тя е все на прозореца. Някои дни сме на здравей – здрасти. Кара ми се за цигарите. Казва, че от дробовете по-важно няма. Други дни с часове вися под прозореца. Говорим си за какво ли не. Веднъж една от лекуващите й лекарки ме обля със студена вода. После ме покани на среща и ме попита не мога ли да си намеря нормално момиче. Симпатичен съм бил. Може и да флиртуваше, но и в периодите които имах момиче, траяха по седмица – две, мислех за пуснатата връвчица от прозореца. Връзвах за нея книги. Обичаше да й избирам книгите аз. Тя четеше разхвърляно, аз също. Като вляза в библиотеката избирам книгите по миризмата, а всички миришат еднакво. С други думи не знам какво насочва ръката ми да взема томчето. Не съжалявам след това. И тя харесва избора ми и през три – четири дена спуска връвта за нови книги. В тях сложих и бележката с нежните думи последният път, а много сутрини преди това вместо за топлата кожа на момичето което е с мен си мислех за пуснатата връв и има ли да чете нещо през този ден. 
Казах това на лекарката, а тя отведнъж забрави шеговитост и ми рече:
„Използва те. Вредиш и на нея и на себе си…Онази дивата си играе с теб.”
Нещо подобно чух и от брат й тази вечер. Нямах намерение да ги слушам. Не харесвах това което правиха с нея. Онова „дивото” за което говореха личеше. То ме харесваше. То беше живота й, не болестта. Изливаше енергия. Имаше еротично въздействие. Необяснима сила. Очарование. 
Привличаше ме такава. Истинска и й го казах отново.
Близо месец след срещата ми с брат й, не разговаряхме. Няколко дена изобщо не я видях до прозореца. После не ми обръщаше внимание. Част от времето беше упоена, в другата се правеше, че не ме познава. 
Веднъж я разстроих. През сълзи ми рече:
-Не прави това с мен!
Разплака се и затвори прозореца. Спусна завесите и загаси лампата. Мятах дълго камъчета и реших да я забравя, но краката все ме влачеха през нейната улица. Все нещо имах да напазарувам из нея, все някой приятел ме викаше да пийнем по едно в кръчмата на ъгъла до дома й или другото момиче което исках да видя живееше наблизо. Не й се обаждах. Правех се, че не я познавам и избивах мисълта си за нея, но очаквах този миг…
Беше късно вечерта, аз пил, но не пиян. Светна точно като преминавах под прозореца. Не знам как ме усети. Облечена в прозрачна нощница откриваше самодивски форми. Зърната й приличаха на устни на риби които се опитват да си вземат дъх. 
-Хей.-усмихваше се дяволито-Извинявай. Само искам да чуя гласа, ти, а после продължи. 
-А аз искам да видя гърдите ти.
Усмивката й замръзна в израз между смут и желание.
-Не ми говори така!
Защо беше сложила тази нощница.
-Свали я! – рекох.
Плахо ме изгледа.
-Ни си луд! – рече и я свали.
Премаля ми от възбуда.
-Искам да ги целуна.
-Наистина ли? – засмя се сладостно.
Не помня какво й отвърнах, но в следващият момент излетя от прозореца разбивайки го на ситни стъкълца и изящно се приземи до мен на…предните си крака.
От кръста надолу тялото беше конско.
-Пробуди дивата! – кискаше се обезумяла.
-Кентавър! - не знам как е прозвучал гласът ми.
-Излъга ли ме, че ме искаш?
Болното момиче изписа изражението си върху лицето на кентавъра.
-Не! – отвърнах.
Метнах се на гърба й и препуснахме. 


магически реализъм


еротична фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...