събота, 12 април 2014 г.

Клоунът

През целият път се кикотеше. Знаеше, защо се качва в тази кола къде го водим, но се кикотеше. Колегата, изръмжа му, а той леко като, че ли се постресна и пак продължи да се кикоти. Да беше истерия, не беше. Кикотенето му си беше кикотене, преминаваше от весело в закачливо, в иронично, в надменно, за кратко наистина в ненормален пристъп, но се овладяваше и придобиваше характер, различни характери. Приглуши ми ушите. Пуснах музика. Напомних му, че е сгазил лука, че е прекалил, че това е краят му. Не го правя. Аз съм убиец, не съм изверг. Исках само да престане да се кикоти. Казах му, че е осъден на смърт, за да е по-потискащо, а той като, че ли стана още по-весел. Клоун си беше, истински професионалист. Добър, грабваше душата на хората, а когато от сцената вече не е можел да получава необходимата му изява, опитал се да превърне живота си в сцена. Печелил с играта си опасни приятели, шегувал се с тях, а това са хора които не обичат да се шегуват с тях. Общо взето имат чувство за хумор, но хумора им има

петък, 11 април 2014 г.

Факирът и жената - змия

Момиче като момиче. Стройно, красиво, божествено и пренебрегнато. С големи помръкнали очи и пепеляви къдрици. Тъжно се носи в най-сенчестата част от площада, до сградите които подлежат на реставрация и край тях да се върви е риск който сам минувача е поел, защото има предупреждения. С огромни букви и удивителни, ленти, мрежи и паравани, но тя не е забелязала нищо, защото е пренебрегната и тъжна.

Свит на ъгъла на пряката, мъничка и никаква, с няколко витрини с оскъдна стока, разбити бордюри, петно от кръв на тротоара, а то е от коляното на един велосипедист, не пострадал сериозно, но допринесъл за декора, между един пълен контейнер и едно обърнато кошче, стои един факир и свири на змиите си.

сряда, 9 април 2014 г.

Вятър и мъгла

-Хората не са лоши? -Не съм си го и помислял. -Тогава защо търсиш доброто? -Не го търся. -Търсиш го. -Откъде ти хрумна? -Имаш печален вид. -Така ли? -Направо скапан. -Не съм се обръснал днес. -И това, но не само това. Раменете. -Не са ми свити. -Така ти се струва. Но остави. Не искам да критикувам. Просто не критикувай и ти. -Не критикувам никого. -Личи си, че не можеш да се справяш. -Зависи в какво. -В най-общото и основното, в живота. Луташ се, несигурен си, неспокоен. Липсва ти увереност. Запечатал си се, не показваш себе си. Необщителен си и пасивен. -Възможно е. -Точно така е. Пропилял си много възможности, но

вторник, 8 април 2014 г.

Красотата ще спаси...

Да проследим последните му часове, макар едва ли това е възможно, но изглежда и невъзможно след дългите му издирвания трупът му да не бъде открит, ако е мъртъв, а ако е жив да не се обади, да не завърти един телефон на майка си и да извести, че за онзи ден и час в който ще настъпи смъртта му, все още никой освен Господ, не знае. Обичаше библейските алюзии и знам, че би се изразил така, познавам го много добре, почти колкото себе си. В някои отношения дори по-добре, както и той познаваше в някой отношения мен по-добре отколкото себе си. Предположението, че е жив и се крие съвсем изглежда неправдоподобно, ако добавим факта, че беше маниак на литературни сайтове, публикуваше почти ежедневно в Буквите, Бунтарите и блога си, а стила му бавно придобиваше острият му профил, леко превитият

понеделник, 7 април 2014 г.

Неплатен

Неплатен отпуск. Безсрочен. До обаждане. До потърсване. Не беше съкратен. Нито уволнен. Нито унизен или наранен. Просто трябваше така. Нямаше пазар. Временно явление. Лош момент и нищо повече. Само лош момент. В този сектор нямаше работата да спре. Невъзможно. Търсене имаше. Предлагане, също, но търсене повече. Само застой. И без друго беше уморен. Дойде му добре. Няма причини за тревоги. Никакви. Дори за радост има повод. Малко ще погледне и на себе си. Ще излезе в тези часове в които не е излизал никога. Когато улиците са по-пусти, по-тихи. Когато може да си купи вестник и да го чете сам самичък в

неделя, 6 април 2014 г.

Руини

Викаше дълго за помощ. Кварталът населен. Някои кръчми още не бяха затворили. Работеше и интернет клуба и казиното отсреща. Много прозорци светеха. Зад други светлините току-що угаснаха. Видя кола да спира и от нея да слизат съпруг и съпруга. Да влизат във входа. Видя на една тераса жена да простира. От един прозорец излетя фас и падна на метри пред нея. Крещеше, а той я гонеше. Не беше нормален, личеше. Обърна се веднъж рязко, тръгна срещу него, мина му отляво, на сантиметри и това, че го изненада й спечели малко от изгубената преди това преднина. Уморяваше се вече, бягаше без обувки, краката й разранени. Хвърли ги още в началото. Успя да ги изхлузи бързи. Не можеше да бяга с токчета. Той пък й разкъса ръкава до рамото. Закачи я с нещо метално, изглежда пръстен. Кървеше леко кожата й.

Follow by Email