Цигулката - 2

Стори ми се нелепо, не приличаше на истинско хлапе, а на холограма, специален ефект, съвършена кукла задвижвана дистанционно; призрак или халюцинация…

Дъждът изведнъж се изля. Лятна му работа. Додето се усетя, колата ми пореше с броня мътният поток, който носеше по улицата кесийки, джапанки, пластмасови столове от кафенетата, спасителни пояси с жирафчета и ухилени акули, шапки с котви и всичко останало, което бе съумял да отмъкне от сергиите на центъра.

Две кучета с усмихнати погледи плуваха по течението, стори ми се, че едното ми смигна; някакъв пияница с голям търбух ту се изправяше, ту пак пляскаше по очи във вълничките, не беше достатъчно близо да го чуя, но прочетох по устните му, че изрича: „Яко!“

По различно от това на кучетата и пияния веселяк беше настроението на покачените по пейки, маси, бетонни парапети и всякакви други архитектурни приумици типични за повечето морски курорти. Изненадани от нахалната стихия, независимо от пол и възраст, всички гледаха като мокри улични котета.

Само то си стоеше на оня своя ъгъл и плъзгаше лък по цигулката. В първият момент не разбрах момче ли е или момиче. С развятата си червена коса в този миг, когато лъчите разкъсваха дъждовния сумрак приличаше на срамежливо надникнало между облаците слънчице.

Водата беше над коленете му и толкова бързо се движеше, че би трябвало да го е отнесла. Детето не изглеждаше повече от 30 кг. Не помръдваше обаче. И не само създаваше чувство за усмивка, а се и усмихваше със затворени очи. Какво свиреше?

Твърде голяма беше врявата, че да го чуя. Нелепо реших да спра колата, но потока ме завъртя. Та това е BMW X5. Тежа. Как онова щурче не помръдва? И като е уличен музикант къде му е…

Не! Това е жестоко. В ръцете си държи цигулката. Водата е доста високо. Калъфът му е бил в краката и вълната го е отнесла. Сигурно е имало в него много пари. И колко ли струва калъфа?

Някакъв ми свирна с клаксона. Напсувах го, но дадох газ. Към службата или към вкъщи? Обърках се. Няма кой да дойде в офиса при това наводнение, служебния ми телефон е в джоба. Как ли е Александра? Как да е? Живеем си на пети етаж, а и на склона, няма как да е стигнала вълната дотам. Сигурно е на терасата, с бинокъла.

Да й се обадя? Не, няма смисъл.

Подкарах към къщата на мама. Направих го преди да се е оформила мисълта ми, но там е цигулката. Трябва да е цяла. Какво да й има? Тя е в скрина и е твърде скъпа, едва ли мама я е затрупала с ненужна покъщнина и повредила.

Някакво топло гнездо пълно с алени насекоми се разтвори в гърдите ми, обля ме топла вълна. Ако бях по-усърден…Не, не е трябвало. Ако бях роден музикант щях да бъда по-усърден. Понякога сънувам, че свиря. И мелодията е красива. Докато я сънувам – изглежда незабравима, когато отворя очи не помня нищо от нея. Понякога си спомням, че имам цигулка, че съм вземал уроци, че почти прилично…“Прилично“, ама че грозна дума, когато иде реч за музика…Че почти прилично изпълнявах „Валс номер 2“ на Шостакович…Не, не може да съм изпитвал онези чувства, които сега си спомням съм изпитвал, докато изпълнявах пиесата. Твърде малък бях, твърде бързо се отказах да свиря.

После бяха срещите, разделите; любовта и изневерите.

И онази порочна нежност, която погъделичка ли те, отключва тъй дълбоки бездни, че те прави способен да простиш, дори на своя ангел, че те е направил тъй устойчив на изкушения.

Изглежда като съм спрял да мъча цигулката съм засвирил истински този валс…Със себе си.

Стигнах къщата на мама. Не намерих ключа. Позвъних. Мама ми отваря, прегръща ме, говори ми нещо, но не я чувам. Смее ми се. Казва ми, че съм трогателен. Аз пък, че с тази забрадка прилича на лелка. Да не се излага толкова, млада е. Пита ме, на кифла ли да прилича. Цункам я по бузката й и казвам, въодушевено „Да! На най-изкифлената кифла.“

Засмя ми се тъжно, рече ми, че пак няма да доведа до никъде тази цигулка. Само ще се разстроя. Иначе искала, много искала. Нали помня, как ме поощрявала. Да, да, помня. Но сега иде реч за друго. Ще подаря тази цигулка на едно дете, което има нужда от нея. Разказах й набързо. Почти ме изгони, какво съм се моткал, а ако момчето си тръгне.

Казах й, че няма да си тръгне сега когато спря дъжда. Но все пак се разбързах.

Уви, хлапето наистина го нямаше. Водата се беше отекла. Седнах на бордюра. Чаках. Идеше ми да засвиря. Да се направя на уличен музикант. Да стана уличен музикант. Да забравя кой съм и най-после да изпълня мелодията на изживяното.

Ужасих се, че ще го направя. Това щеше да е по-истинското в живота ми. Молих се хлапето по-бързо да се върне, че да ме избави от изкушението, но нито то се връщаше, нито аз засвирих. Беше ли истинско? Имаше ли изобщо такова хлапе?

Попитах сервитьорката. Каза ми, че го е виждала, че – да, свирило в най-големия дъжд. Не, друг път не е заставало тук. Никога.

Въздъхнах и си тръгнах към дома. Чувствах се смазан, но както обикновено става; когато ти е много, много смачкано в гърдите, после рязко ти става весело.

Хрумна ми да направя серенада на Александра. Щурава работа. Женени сме от осемнадесет години. Запознахме се на студентските протести, когато сменяхме системите. Тя – дриада малка колкото шепичка. Аз – кресльо, готов да се сбия с цял свят. Не, че в спорта постигнах повече, отколкото с цигулката, но по ми личеше, че съм тренирал, отколкото, че съм свирил. И двамата искахме да променим живота. И двамата вярвахме, че го правим. Хей-тъй: крещейки. После се натресохме на някакъв купон: аз убеден, че съм в нейна компания, тя убедена, че е в моя. Много от тези, които смятах за нейни приятели, тя за мои бяха пияни. Други просто се правиха. Когато най-обикновеното младежко веселие се превърна в суингър парти, някои си тръгнаха. Ние не.

Странен начин за започване на връзка, а се оказа устойчива. Първата истинска връзка, която съм имал. И при нея беше така. Не повторихме онази щуротия. Не сме си намеквали дори с поглед. Знаех, че тя помни. Знаеше, че аз помня. Знаех, че е разбрала. Знаеше, че съм разбрал, че онова е било единствено протест. След площада сме решили да го продължим по този начин. Уж, отдавайки се на сексуална разюзданост, но със същото чувство, все едно подскачаме по жълтите павета с плакат, крещейки: „Не на нормите! Да живее свободата във всичките и видове!“, с което честно не се различавахме много от всички, чичковци и дядовци, строени пред вестникарските будки, чакащи ред да си купят порнографските списания, които доскоро не се издаваха и поне официално бяха забранени.

И тези ми ти достойни мъже с интелигентен речник, някои с прошарени бради, някои рошави ерудити, намираха за политическа смелост да покажат интереса си към порнографията, сега – когато не беше забранена. Разбира се, модата бързо мина. После, не искаха да си спомнят, повечето даже станаха големи моралисти.

Онази нощ е свързана с усещане за глупост, не и за грях. Не е като „Валс номер 2“, от него наистина потръпвам, а спомените, които неволно свързвам с тази мелодия са наистина порочни. И истински. Но те бяха преди да се срещнем с Александра.

Нямаше я на терасата, така както си я представях – с бинокъл. Отначало не ми направиха впечатление спуснатите щори, което не ни е никак типично. „Кавасакито“ се наби в очите ми, но не му обърнах достатъчно внимание. И едва когато засвирих, а звукът излезе по-чист, отколкото очаквах осъзнах.

Още преди да е отворила прозореца, осъзнах.

Още преди да я видя с разпиляна коса. Никога не беше с разпиляна коса през деня. Осъзнах.

Беше красива. Толкова красива беше измамата. Не спрях да свиря. Свирих още по-настървено. Изпълваше ме наслада. Не сексуална. Но по-бясна от всяка сексуална наслада. Най-после изсвирих както трябва валса. Най-после го почувствах. Толкова нежен и величествен. Любовник и любовница наедно. При това божествени.

Не като онзи смешник, който излезе бързайки от входа, скочи на „Кавасакито“ и отпраши нанякъде. Твърде дребен беше да го видя или да си призная, че съм го видял. Твърде никакъв, че да се сетя кой е: онзи, неин съученик, който срещнахме миналата седмица. Който уж само за малко тук и после – на другаде. Не, не го познах. Изобщо не го свързах със спуснатите щори и разпиляната коса на Александра.

Качих се у дома. Прегърнах я. Прегърнах ли я? Май, да.

Тя ми говореше едни…Чудеше се какво да ми каже, но аз толкова и щях да я чуя. Казах й: „Виж какво мога?“ и й засвирих валса.

Не знам колко продължи. Трябва да е било много.

По някое време тя ми говореше, съвсем откровено, че грешката не е в мен, че не, не искала. Усмихнах й се. Целунах я с поглед и го усети.

Ревнувах ли? Сигурно. Най-вероятно.

Не можех да простя измамата? Хайде, стига. Това е клише. Няма нищо общо. Още онази вечер, когато случайно се срещнахме с нейния съученик и двамата се заговориха, разбрах, че тя отдавна не е жената, с която си мислех, че живея.

Знаех, че ще се случи.

Всъщност: беше се случило.

Поне имах цигулката.

Говореше ми, очакваше да й кажа нещо, а аз не знаех какво.

И само свирих, свирих, свирих. Все по-красиво и по-красиво.

Стъмни се и се разсъмна.

Стаята ставаше все по-празна. А аз свирих.

Пак се стъмни и разсъмна, а стаята беше още по-празна.

Накрая останах сам с цигулката. Един ден се забелязах в огледалото. Бях брадат, отслабнал, с огромни червени очи.

Трябва да съм разбил цигулката.

По-добре да бях разбил сърцето си.  

Наричат ме Носталгия

 

Наричат ме Носталгия, а аз съм само изчезнала безследно жена.

Веднъж се качих преди залез на Бялата скала, онази – знаете я, дето се е изрепчила като бял перчем на въодушевен диригент, стърчи на хълма, а от нея града изглежда смирен и кротък. Стоях и се взирах в него и нежна мелодия ме унасяше.

Изглежда затворих очи, изглежда забравих да дишам, изглежда сърцето ми спря. Изглежда забравих коя съм. Изглежда ги чувах на сутринта…Не, не беше на сутринта, а след няколко сутрини. Търсиха ме.

Някой плачеше за мен, чувах го.

Не, не ми беше близък, изобщо не ме обичаше. Истеричен плач, на жена, която обича да крещи и да лее сълзи за някого. Имаше кучета. Не знам как, но ме нямаше и на скалата, и все пак бях там.

Разбирате ли, аз едва ли съм умряла. Разтворила съм се. В едно по-голямо око, което не само вижда, а чува и вкусва, което витае и улавя като с рибарска мрежа чувства и аромати; вкусове на кожи и на устни, на коси и на пъпове, на настръхнали кожа по гръбначни стълбове; на мисли и някои по-особени чувства.

По-особени ли? Какви? Де, да знаех.

Няма ме, но се възприемам. Ето това вече никак не може да се обясни.

След време откриха труп. Уж моят, но не.

Друга беше, също скитница.

Също самотна пътека в гората като мен и други объркани бегълки.

Бегълка ли? Да…Трябва да си го призная.

Не стана това изчезване без мое желание.

Отдадох се на сила, на която не можех да устоя, но я предизвиках сама.

От тогава мина много време.

Няма значение колко години. Много. Не хилядолетия, разбира се. Не даже и столетия.

Обясниха, че съм била болна. Не, не, не. Аз съм жива. Припомням си неща, които вече са ми безразлични.

Не бях в първа младост. Навърших четиридесет и пет преди месец. Само, че в младостта си не съм била толкова красива. Никоя младост не може да бъде толкова красива, колкото бях във вечерта, преди да ме погълне мрака.

Понякога се виждам отстрани в онзи последен ми на Земята час.

Стоя на скалата, опряла лице в коляното си. Вятърът развява косата ми, а тя прилича на слънчеви протуберанси. Червена и ненаситна, по-жива от самата мен.

И в миговете, в които се улавям отстрани…Улавям се с всичките си, повече от двадесет сетива, разбирам какво ми се случва.

Превръщам се в мелодия.

Ярка мелодия.

Мелодия, която някой би нарекъл носталгична, но не, не, не.

Това е новото ми тяло.

Напускам онази съвършена красота, която бях постигнала от себе си и пътувам. Пътувам по-жива от всякога, разнасям се и звуча като живот.

Какво ми се случи?

Честно. Не знам. Постигнала съм онова към което са стремили аскетите, преминала съм в ново ниво на съществуване, но знам, че мога да се върна.

И понякога го правя.

Връщам се. Но не напълно. Само малко. За да направя някого щастлив.

Имам две деца. Момиче на осемнадесет и момче на седем.

Момичето се казва Яса. Момчето Мон. Престанаха да растат.

От вечерта, в която изчезнах не са пораснали и с ден. Щяха да си имат много неприятности. Представяте ли си две вечни червенокоси хлапета.

Изчезнаха и те.

Не като мен. Просто напуснаха дома и скитат. Не се задържат никъде, за да не забележи някой свръхестествената им черта.

Как живеят ли?

Свирят ме. Казах, че се превърнах в мелодия.

Те ме носят.

Яса свири с длани. Прокарва ги по нечие лице и ако човекът може да ме понесе, оставам завинаги в него. Правя го щастлив. Не усеща годините, не усеща трудностите. Живея в него, живее в мен. Изпълнила съм го, давам му кураж. Чува ме и възприема живота си като клип на най-красивата мелодия.

Мон свири на цигулка. По подлезите на големите градове. Онези, които го чуват са напълно обезоръжени. Колкото и да мразят уличните музиканти, красотата или печалта, не могат да преминат покрай него без да хвърлят пари в калъфа на инструмента му. Но има хора, които не го чуват. Не и веднага, при тях идвам със закъснение. Тях ограбвам. Чуват ме и възприемат живота си като клип на най-красива мелодия, както и онези, които правя щастливи, но има една съществена разлика.

Първите ме желаят и с тях правя любов.

Във вторите съм нахлула. Искат да ме прогонят, но не са способни. В борбата си с мен пропиляват живота си.

Има нещо, което не знам.

Дъщеря ми и синът ми не са се виждали от десетилетия. Решиха, че е по-добре така. И са прави. Дори някой да види червенокосата красавица двадесет години след като я е видял за първи път и тя не се е променила, ще реши, че си въобразява. Ще предположи, че това е дъщеря на онази, която е видял някога. Или ако види хлапето с магическата цигулка. Ще допусне всичко друго, но не и че това е същото хлапе. Ако обаче са и двамата, ще е повече от ясно, че не се е заблудил. И няма да има обяснение.

Та, колкото и да се обичаха, трябваше да се разделят. Това, което не знам е, какво ще се случи, когато двамата се срещнат и решат за денонощие или две да ме свирят заедно.

Това ще се случи.

Виждам ги.

В един и същи морски курорт са. Знам, че не бива да го правим, но съм емоция – изпълнила съм ги, тикам ги един към друг.

Тикам ги един към друг.

Не бива.

Тикам ги.