Време за изповед. Не е разказ. Аз съм социално осакатен

Понякога настъпва времето сам на себе си да си кажеш някои истини в очите. Тези дни осъзнах нещо. Социално осакатен човек съм. Беше 2005 година: някаква политическа дискусия, в АБВ-форумите, която много не ме засягаше премина във фарс. Някой каза на някого: "И ти ли си от онези некадърници, които или не работят или работят за 150 лева". Случайно видях отговора, не бях участник в дискусията. Точно 

в този период публикувах във форума по нов разказ, всеки ден. Бях отворил някакви врати на някъде си, да речем към духовното. Имах вдъхновение, много вдъхновение. Осмислях така живота си, малката си душица, това, че изобщо ме има, че се случвам. Честно, този отзив много ме оскърби. Защото в онзи период, работих не за 150, а за 72 лева като продавач на вестници. Реагирах като пуснах постинг във форума, не при политическите дискусии, а в общите. Смисълът му беше, че никой няма правото да тъпчи личното достойнство. След което като мантра, няколко денонощия подред в отговорите се повтаряше, че аз съм безполезен за обществото, а камъни летяха най-вече срещу безсмисленото ми хоби: да пиша. Което бе обявено едва ли не за престъпление срещу пазарната икономика, пълна липса на обществено съзнание и безотговорност: към най-близки и най-далечни. Всичко изглежда дребно: някаква си дискусия, някакви си ругатни и оскърбления в интернет. Ежедневие, човек трябва да свиква или поне възрастния отдавна да е свикнал. Е, усмихвах се и продължих, не спадна вдъхновението ми, не помня и да се е усилило. Слава Богу, не изпълних нито един от десетките разнородни добронамерени съвети, които получих, защото с времето си голяма част от онези разкази получиха своята оценка. Написах и още много други, които имаха много, много по-висока. И по този начин, вместо да остана в калта и да бъда подходящ обект за презрение, промених много, много живота си, дори и в социален план. Има обаче нещо друго: онова не беше просто дискусия, в някакъв интернет - форум, то си беше представителна извадка на мнението на обществото. Тоест: че за него съм безполезен. Тогава е нямало как да знам, можело е само да предположа, че разказите ми ще имат успех. Можело е да вярвам, но не и да знам, че разказите ми ще имат успех. Защото не съм нито пророк, за да виждам в бъдещето, нито пък абсолютен тепегьоз, който света ще разбие с твърдото си чело, но ще бъде на неговото. По средата съм си: обикновен човек. А на него му оставаше едно: или да престане да се занимава с глупости и да бъде полезен за обществото или да продължи да се занимава с глупости и да бъде безполезен за обществото. Избор, почти фиктивен, защото бе взет от нещо повече от разума ми/Слава Богу/ инстинкта ми за самосъхранение. Продължих да се занимавам с глупости. Писал съм не защото има смисъл, а въпреки, че няма смисъл. Вече и да има, и да бъде признато, че има знам, че в дейността си /или делото си/ не съм вложил съзнание за нещо обществено полезно. Тоест дори да е такова, за мен самия няма ценност на такова. Дори да е добро, това е акт на ПСИХОПАТ. Вярвам, вярвам в любовта и доброто. Няма да отвърна поглед от човешкото. С каквото мога ще бъда полезен и с писанията си и с другите си постъпки. Но това, че съм полезен няма да ми донесе удовлетворение, защото свикнах и оцелях въпреки мисълта, че съм безполезен. Трудно ми е да си представя само колко са такива като мен в България. И не говоря само за отдадените на изкуството си, а за всички социални пластове от ънъдрграунда до вип-а.