Жестока красота

 

Откакто тя си тръгна започнаха да растат в стаята ми.

 

Растяха по стените, между книгите, в кандилото на иконата, под бравата, върху монитора на старият ми повреден компютър, който не изхвърлях понеже беше фирмен: от бившата ми служба и пазих, да не би да го поискат, макар и нямаше кой да го направи.

 

Растяха по тавана, увиваха стебла около полюлея, над климатика и по климатика. Пурпурни и розови, оранж и охра, резедави и сини, напомнящи люляци и божури, макове и нарциси, повечето напълно непознати, а във формата им нещо космическо, напомнящо на пейзаж на далечна планета от илюстрация на стар научно – фантастичен роман.

 

Растяха по мивката, растяха и в банята, по антрето. Плъзгаха се до вратата ми, спираха до нея, сякаш искаха да направят крачка навън, но нямаха достатъчно решителност. И я набираха. Издаваха боязливост; боязливост пред изкушение на което се подаваха.

 

Напомняха младо, много младо момиче, пред квартира на свой приятел. Растяха по теракотата и огледалото, спускаха се над прозорците като завеса. Мъкнех ги и ги хвърлях в печката, заливах ги със спирт защото бяха сочни. Благовония изпълваха стаята ми. Нови растяха, мъкнех ги. Бумтеше печката. Изгаряха, струваше ми се, че стенат. Изглежда ароматът им ме довеждаше до халюцинации.

 

Пъстрият дим се превръщаше в призраци стелещи се из стаята ми. С прозрачни роби.

Мъжки и женски призраци, с красиви лица, съвършени тела. Прегръщаха се и се разтваряха един в друг. Пълзяха като змии по стените, поглъщаха тавана, избиваха като червеи завършващи с едно премигващо любопитно око.

 

Не спираха да растат, а аз да ги мъкна. Красиво беше, но аномалия. Красота, която нямаше да ми донесе нищо добро. Като нейната красота...

 

...красотата на тази която си тръгна. Но онова не беше аномалия, а просто красота и невъзможност да опазим връзка. Житейски условности, бит, може би известно несходство в характерите, може би отричащи се цели, трудни за координация желания.

 

Щастливо стана седмици преди раздялата ни, когато и двамата я чувствахме без да си го казваме, когато решението назряваше, а аз усещах непознатия аромат в стаята и ми се присънваха растящите цветя. Колко време мина, откакто се срещнахме! Има ли значение...

 

Дъждовна нощ беше, шлифера й дълъг. Полите му се разтваряха, разголваше се дългото й бедро. Косата й залепена по лицето, грима й - диаболични рисунъци, орнаменти напомнящи ми непознати мислещи цветя. Смехът й звънлив. Двамата под козирката на автобусна спирка. Такситата се бавят. Дъждът се е излял неочаквано, изненадал е мнозина пешеходци. Всички разчитат на таксита.

 

Треперим. Прогизнали сме. Още тогава имах чувството, че цветята ще поникнат от мен. Чувствам се кал, напоена, умираща от жажда без да го съзнае. Имам водка в джоба. В метална бутилка от онези плоските, които в екшъните опазват сърцето от куршум, а извън екшъните от любовни стрели. Поне мен ме е опазвала до онзи момент от тях, малкото приятелче, правеше самотата ми достатъчно комфортна, за да чувствам болезнена изолираността си под бронята си.

 

Дори не се замислих, че най-вероятно ще бъде възмутена. Просто бръкнах, извадих бутилката и я подадох. Усмихна се, отпи. После дойде таксито й, после моето. Кога си разменихме телефоните, не помня. Не я потърсих, образът на рисуваното с грим лице не напускаше съзнанието ми, но не я потърсих. Тя обаче позвъни. Не бих я познал, ако не ме заговори на срещата. Свежа, без размазания грим, цъфтеше една, а все едно десет усмивки по лицето й. Различни, добре композирани, за да са в хармония.

 

Светлина се спускаше над бездната на която ми напомняше при първата ни среща. Друга беше и толкова се допълваше. Не можех да й устоя, дори да го бях поискал, а нямаше причини да не го искам. Живеех и с тъмната и светлата. Красивата вещица и малко скучната фея. В едно бяха побъркващи. Подобни чувства имаше към мен. Все непознат й се струвах, по-често й харесваше, но имаше случаи, казваше, че е уморена, че се плаши, че така не можем да продължим. Препускахме, всеки по пистите си. Нямаше развитие връзката ни. Може би беше права като рече:

 

„Проблемът ни е, че още от начало отношенията ни бяха съвършени. Нямаме какво да добавим към тях. Приехме се такива каквито сме. Ти ме хареса нацапана, аз с бутилка водка в джоба. Какво можем да направим за себе си, повече освен да развалим това което е било красиво. Не ме слушай! В цикъл съм. Мамка му!”

 

Нищо хубаво не ни донесе красотата. Радвахме се преди края. После дойде болката. И като, че ли тя започна да цъфти, да се материализира, защото отказвах да я чувствам. Късах я и я изгарях. И тя нямаше да ми донесе хубаво. Аномалия е, природен феномен някакъв. Как да отворя апартамента си с тези чудесии. Ами, ако е заразна, ако плъзне по света. Красиво изглежда, но е нашественик. Може би паразит. Побърквам се от тези изпарения. Какви си ги мисля. Просто не мога да покажа навън какво става в дома ми. Нещо извън всяка логика е. Корените не пръскат стъклата, растат дори върху аквариума. Свърши храната на рибките и взеха да измират. Скоро ще свършат и консервите ми. Цигари нямам отдавна. Не съм си представял, че мога да издържа без цигари, но без храна със сигурност няма да издържа. Но няма, няма да отворя вратата навън преди да съм се справил с това проклятие в дома си.

 

Толкова е мъчително. Губя жената която съм обичал, а около мен цъфти. Усмихват се цветовете, ухаят прекрасно, сякаш се смеят с гласа й. Виждам я в тях, прилича на всяко едно поотделно и всички тях заедно. Изглежда докато си спомням за нея, те няма да престанат да цъфтят, а не мога да ги спра.

 

Предавам се, спирам да ги мъкна. Спирам да се храня. Надявам се да бъда задушен от красотата. До запълнят стаята ми, да продължат да растат и растат, още и още, докато пространството стане толкова тясно, че да ме премажат. Искам да съкратят болката ми. Да поникнат в плеврите ми и да ме задушат.

 

Дълго чакам, сигурно са минали дни, загубил съм представа, но ми е ясно вече, че достигнали определен брой не растат повече. Няма да ме убият, нито ще ми позволят да убия. Налага се да живея с тях, примирявам се, даже им се усмихвам. Трудно ми е да разбера дори с какво ме плашиха.

 

Късам няколко, ще я намеря и ще й подаря букета.

 

Когато отварям вратата, цветята изчезват. Всички: и в ръката ми и в стаята. Ароматът й не ме напуска, нито чезне пъстротата им пред очите им.

 

Красотата която остави след себе си, чувството от което не мога да се лиша, но пък мога да споделя. С нея или по-скоро друга, която ще хареса това което вече е в мен.

 

Отворих вратата си, време е да отворя и душата си.

 

16.04.2008

Любов под знойни пеперуди

 Толкова естествено стана все едно от години живеехме заедно и всяка вечер е била като снощната, и всяка нощ сме прекарвали заедно.

Пладне е вече, чувството не изчезва. Това трябва да е щастието.

От зазоряване си играехме на отгатване. И двамата сме твърдо убедени, че сме се срещали и дори добре се познаваме.

Учудващо е, нямаме допирни точки. Тя е тук всяка година, аз по изключение.

Пътувала е цял живот, аз също, от дете, но тя из света; аз от град на град в родината ни. Да сме си писали, не сме. Аз мразя хартията, тя електрониката.

Все едно, от предишен живот, ще да е било. Не вярваме и двамата в прераждането.

Копнея да я видя как стъпя по пясъка. Тя, как се гмуркам. Но от часове необяснимо обикаляме плажа.

Тя прилича на плаж. Руса полуда е, с плискащи се вълни - ириси. Засмива се на наивните ми метафори. И смехът й е като този играещи на плажа деца.

Плющи копринената й рокля, разголва знойни бедра. Имам чувството, че изрисуваните по коприната пеперуди ще се разлетят. Десетки са, разноцветни и сякаш са накацали по нея и пърхат с крилца.

Целувам я поривисто. Засмива се. Ръката ми е около кръста й. Завъртаме се в измислена танцова стъпка.

-Обичам, юли! - изричам.

-Аз теб! - отвръща ми.

Ръкопляскат ни деца или ангели. Обръщам им внимание за да разбера какво са. Гълъбите, които сме уплашили. После скочихме във фонтана и се прегърнахме. И двамата сме на четиридесет, защо се държим като на четиринадесет.

Мокри са ни дрехите, а усещането, че сме голи, а светът е многомерна картина, създадена за наше развлечение. Тъй влязохме в онзи особен бутик. Една огромна дупка в глуха улица, в която се озовахме случайно. Атмосферата по-скоро на антиквариат. Надничащо време - прозорец, разтворен на другаде.

Полугола статуя е продавач - консултант. Хладно съвършенство, млечно бяла кожа, ледено излъчване. Усмивка, красива като острие на сабя.

-Дрехите ни днес са дребни центове. Трябва да бъдат облечени до довечера, иначе ще умрат...

Оглеждам се за скрита камера.

-Купете пола-палавница на приятелката си. Ще подлуди кожата й. Ще се вдигне сама когато реши и ще гали ръцете ви...Полата, разбирате ли, полата-палавница.

Изхлипа. С върховни усилия въздържа сълзите си.

-Вижте, ще ви я подаря. Не е търговски, но и без друго съм разорена. Тя е добро момиче. Не бива да умира. Вземете я, много нежност буди, много страст!

-Не ви разбирам - повиши тон любимата ми. - Искате да кажете, че дрехите са живи?

-Да, живи са. Същества са. С характер. Тези нашите дрехи…ние които продаваме, не става дума за други...Фермата е опожарена. Навярно промишлен саботаж. Жестоки хора!

-Гледате ги във ферма? - попитах.

-Трябва да се хранят изкуствено докато пораснат, а после си намерят естествен източник на отрицателна енергия, каквито са телата ни. Те ни освобождават от злото ни. Само от злото ни! Но злото явно не се съгласи да напусне хората и да се превърне в храна на дрехите им, която да го трансформира в приятно усещане. Купете тази черна рокля. Бих ви я подарила, но тя е твърде горда за да бъде имана без цена. Няма да тръгне, а погледнете я каква хубавица е. Това е роклята на самотата и впие ли се в кожата, сякаш люби. По-приятно е усещането й, понякога, и от истински див секс. И отива много на красивите блондинки. Знаем си ние двете, колко често сме я чувствали и без да сме я обличали, нали? Не е лесно да си толкова красива! Всеки те желае, всеки те мечтае, а колко могат да се лишат от божеството си, за каквото ни имат в суетните си представи, преди да са ни докоснали...Колко могат, питам, да се лишат от божеството си, без да са разочаровани от действителната, която е още по-сладка, но кой ли има вкуса! Ти си щастливка с твоя любим. Хармонията се вижда от страни, но роклята на самотата...Всъщност, прави сте, не е подходяща за влюбена двойка. Купи му, сестричке, игла на присмеха. Като най-обикновена игла е, но има характерен блясък, ще предава лошичък характер на усмивката му, но този харектер се котира днес и ще му донесе успех. Върви със сакото на блясъка и ризата на уважението.

-Само вие ли продавате такива дрехи! - прекъсна я приятелката ми.

-Десетина магазина са в цял свят.

-Във всеки обяснява ли се особеността на тези дрехи? - нещо плашещо и напълно непознато имаше в гласа на любимата ми.

-Прието е - отвърна продавачката - да казваме всичко, но...

-Но!

-Всъщност, нищо! Задължени сме.

-Но?

-Говори се за избягали дрехи от ферми, но това са глупости.

-И все пак ви мина през ума - продължи приятелката ми.-Както ви мина през ума и това, че сами са предизвикали пожара във фермата, за да избягат.

-Въобразявате си, госпожице.

-Не ви ли се струва чудато, че хората на които обяснявате за дрехите ви гледат като втрещени, ако изобщо ви повярват.

-Не е чудато, естествено е.

-Щеше да е естествено, ако новината за тези дрехи не слизаше от първите страници на преса и съзнания, докато и последното хлапе не ги приеме за нещо съвсем естествено и тривиално, но за сега би било повече от сензация. Защо толкова малко се знае за тях! Можеше да сте най-богатите индустриалци. Защо не сте? Защо хората, които носят такива дрехи мълчат!

-Журналистка ли сте?

-Да.

Сега и аз научих, не бях попитал.

-Препоръчвам ви корсета на любопитството. Така задава въпросите си, че не може да не му се отговори искрено.

-Ще се оправя и без него. Само с отрицателна енергия ли се хранят.

-Да! И пак да! И да. Само с отрицателна енергия.

-Защо е празно? Това е бутик в който се раздават безплатно дрехи. Цял град да е научил, цяло крайбрежие. Тук трябваше да е гъмжище и дори полицията нда не може да се справи. Защо е толкова тихо?

-Не знам.

-Аз знам.

-Не можете да знаете!

-Знам!

-Не може! - продавачката беше на границата на истерична криза.

-Ние се крием. Нали? Имам предвид: ние хората. Нещо в нас се чувства жертвата и обикаля от далеч гъсталака на хищника си.

-Те не са хищник! По-точно...да, хищник са, който се храни със злото.

-С отрицателната енергия, която е част от човешкото - поправи я приятелката ми.

Продавачката се изсмя:

-Страхотно маце си, не предположих като те видях. Твърде влюбена, твърде отнесена. Искам да ти подаря нощницата на нежното сладострастие. Погледни я.

И я разгърна пред очите ни.

-Много е секси, нали?

Беше почти прозрачна, а като накацали по нея бяха везаните разноцветни пеперуди. Същите като по роклята на моята обич.

Тя отстъпи крачка назад. Трепереше, подпря се в мен. Прегърнах я, но плахо отблъсна ръцете ми.

-Вземи я. Тя те иска. За теб е. И за него, заслужили сте я, а тя без друго ще умре.

-Какво са те? - попита момичето ми.

-Какво ли? Те не крият голотата ни, а я завършват...Като всяка хубава дреха, завършват я в конкретно подчертано желание, за разлика от голотата ни, която има десетки или стотици, във всеки миг...-спря се и се засмя - Те чувстват нашите желания и най-силното, отреченото, спотаеното, което все по-силно става в затвора си и превръща лекарството си в отрова, в отрицателна енергия, те го консумират и изчистват отровата, за да освободят вълшебството. Облечеш ли тази нощница, ще бъдеш за пръв път съблечена. Защото това си ти: любов под топли пеперуди.

Любимата ми неочаквано хукна навън. Втурнах се след нея. Сви зад ъгъла и я изгубих.

За кратко се спрях, после тръгнах на посоки. Времето се влошаваше, скоро щеше да завали, можеше и буря да се извие. Чувствах, че ще я намеря. Нещо силно, много силно имаше между нас, то ме водеше. Все по-силно я усещах. Тръпнех цял накрая, близо трябваше да е, много близо, но не се виждаше из пустият плаж, а нямаше къде да се скрие и все пак я чувствах.

Не се изненадах като видях захвърлената й копринена рокля на цветни пеперуди. Вече ми беше ясно. Всичко ми беше ясно. Чувството, че се познавахме. Познавали са се дрехите ни. Когато ги сваляхме снощи, между нас е било естественото полово влечение между двама добре изглеждащи, емоционални мъж и жена, стигнали до тук…

И докато ние сме правили в леглото секс, дрехите ни до него са правили любов.

Стана ми ясно и защо в началото искаше да остане с роклята. Сгъна я около кръста си като пояс, блъсна ме във фотьойла и ме възседна. Нямах време да разкопчая ризата, но ако бях опитал, не би ми позволила да я сваля...После вече достатъчно разгорещени и без дрехи, ги захвърлихме, а може да ни захвърлиха от себе си те.

Ясно ми беше и защо решихме да ги облечем и на следващата сутрин, а те бяха гладки и чисти, дъхаха на свежест. Ясно ми беше и състоянието й в магазина, а от въпросите й и половинчатите отговори на продавачката разбирах, че не се знае колко такива дрехи, живи като нашите са из света и облечени от нищо неподозиращи хора.

Захвърлих ризата си и панталона върху роклята й. Поне се обичат.

А може би в такива сега си и ти!