суббота, 13 апреля 2013 г.

Цвете - градинар

Като всяко цвете и той беше градинар, като повечето цветя – изключителен градинар. Обичаше градинката си от очи. Влагаше цялата любов в поддържането й. Имаше любопитни очи на пощальони и девствени очи имаше очи – сладострастни огньове и очи – утринни надежди, очи – водопади и битови очи, уморени очи виещи стебла около оградата и зорки очи впили корени в тях. Зорките очи са плевел, но вървят скъпо заради лечебните си свойства. От тях се правят отвари екстракта от които е добра тор и пази от почти всички други плевели. Където се разпръсне, завистливите погледи дори да поникнат са съвсем слаби и не могат да добият силите с които обикновено задушават стръковете около себе си. Не никнат и очите на апатията които разпръснат ли блясък и прашец, затварят всички останали очи. Критичните погледи пускат корен

четверг, 11 апреля 2013 г.

Високопоставеният гост

Два дни беше истинско сафари. Гонехме ги из улиците и храсталаците, по покривите и мазите, сваляхме ги от дърветата и откривахме дълбоко замаскирани техни бърлоги. Просто искахме да ги изкъпем, обръснем и облечем в прилични дрехи. Идваше високопоставен гост. Боядисахме преди седмица фасадите си в светли тонове. Почистихме парка и засадихме дръвчета. Поправихме светофара и сменихме счупените стъкла. Аз и останалите ловци на бездомни кучета нямахме много работа, защото през цялото време си я гледаме съвестно, но на нас се прехвърли отговорността и за бездомните хора. Не беше честно, но после стана забавно. Повечето като разбраха за топлата храна и чистите дрехи дойдоха сами. Други гледаха с недоверие, мислеха, че ще ги заведат в газова камера. Една жена каза всичките си молитви и се разпищя когато пуснахме душа. После не вярваше, че е жива. Давахме и огледала за да се увери, че е тук и сега,

вторник, 9 апреля 2013 г.

За първите и последните (или един спомен подобен притча)

Доста месеци, като войник, "скатавах" в помощното стопанство, където четирима човека гледахме около петстотин прасета. Свинарниците бяха модерни за времето си. Имам и изключителни спомени, от това странно място малко над Смолян.

Задължението ни беше да се грижим за прасетата и станат ли сто и двадесет килограма, идваше камион и ги товарихме, а той ги отвеждаше в "Родопа", където естествено бяха превръщани в месо.

Взимахме ги малки или отглеждахме такива каквито се раждаха при нас. Обикновено свинките се опрасваха нощем и трябваше да дежурим, за да не прегазят прасетата. Мислех си, често, че по това време трябваше да обикалям с автомат по границата и пак да не спя, но в единият случай се очакваше ръцете ми да дадат живота, а в другият да го отнемат. Както и да е,

Сред подрастващите имаше прасета "тузари", които командваха бокса, първи стигаха до коритото в което изливахме фуража, имаше прасета "опоненти" които се бореха за първото място, понякога го отменаха. Повечето бяха тези които намираха мястото си след тях, тясното корито не стигаше за бройката им. По-силните успяваха да се нахранят, по - слабите не успяваха.

Имаше и прасета истински аутсайдери. Изоставащи. Тези които не можеха да се борят. Имах между тях един любимец Чарли. Имам и разказ за него, но няма значение. Та този Чарли изоставаше няколко поколения. Връстниците му пораснаха. Дойдоха по-малки, в началото се нахранваше, после го изместваха. Следващо поколение идваше, пак се повтаряше историята. Предавахме ги по-млади в "Родопа" и те които умееха да се борят за живота си го губеха, а този който не можеше.....Не го губеше. Преди да ме измести един новобранец - натегач от свинарника и да стана отново нарядаджийска бройка, за което не съжалявах, защото ми беше омръзнало, а и долу в отряда беше вече по-весело, погледнах Чарли, стори ми се, че проклетата свиня има разумен поглед. Беше сам в бокса, но.....не ядеше от фуража който му сипах.

Готино прасе.

Докато ги карахме по пътечката за да ги качим в камиона, животинският им инстинкт се обаждаше, разбираха къде отиват, но този странник в общността си, изглежда от по-далече знаеше какво ще последва с него и не вършеше всичко това което правеше същата тази общност.

Сега, уговорката ми е, че не искам да сравнявам човек с прасе. Общество със свинарник. Не искам.
Един от любимите ми мислители, който често споменавам Блез Паскал, казва: "Човек е средина между скота и ангела" Дидактично добавя, че този който се вживява прекалено в ролята на ангел, трябва да му се напомни, че е скот, а този който живее като скот трябва да разбере, че в себе си носи ангела.
Споделям тази му мисъл. Човек е тази средина.

Като разказвам историята имам предвид скотската страна у човека.
И мисля, че притчата ми, този спомен от живота ми, ще бъде разбрана.
Не винаги успеха в общността е успех в личен план....

воскресенье, 7 апреля 2013 г.

Прегръдката

Нещо тревожно опари мислите й и отмина, идеше да издере очите на мръсницата, а него да прегази като червей. Чувстваше се унизена. Той й казваше, че я харесва, хвърляше й разтапящи погледи, пикантни закачки, смигаше й, миризмата си изменяше даже, бръчките на панталона си изтягаше, очите си по-светли правеше, гърба си изправяше, остроумен й закачлив ставаше, очароваше я, но тя се чувстваше объркана, защото той имаше здраво семейство.
Сега го виждаше да флиртува с малката мърла, продавачка на вестници. Руса дребна болонка, сладурана тип – порнокатриса. Хилеше се като тамагочи. Цяла сапунена опера разиграваха, а тя седнала на кафе в бистрото зад вестникарската будка, прикрита от храст слушаше всичко.
Нямаше права над него, съзнаваше го. Зле обаче й беше. 
Искаше й се да му каже, че е свиня, но малката кучка си го заслужаваше.
Вече й бяха паднали гащите, сигурно й е цъфнала като трендафил. 
Кифла лигава!
Нямаше скрупули, не мисли, че може да му е дъщеря, а той си има семейство. Слушаше ги. Много

Follow by Email