петък, 2 ноември 2012 г.

Историята на една книга

Вижте, аз не се разбирам.
Имам интелигентен вид и знам, че казвам мъдри неща, но съм глупава. 
Той ме разбира по-добре от самата мен и ми помага и аз да се разбера.
Някога беше щастлив с мен, отделяше ми цялото си време, не мислеше за нищо друго, не мислеше за друга дори когато имаше любовница.
Изливаше цялата си страст в мен, пълнеше ме със себе си. Забравяше, че го има и има нещо каквото и да било извън мен.

Не се пестеше, даряваше се цял. Имало е и моменти в които съм се притеснявала за здравето ми и за своята завършеност. Казвала съм му, че се тревожа. С негови собствени думи съм му изричала. Той се замисляше, но много, много не ме слушаше, а в тези дни, макар аз да бях глупавата, а той умният , ролите ни се разменяха. Размишлявах аз, думите си бяха мои макар той да ги споделяше и приемаше като свои. Друг път спорехме. Обърквах се и го обърквах, хвърляхме се в излишни приказки, отплесквахме се. Стигахме до скандал от който нищо не се получаваше. Късал е и е мачкал листове. Него болеше, мен – не. Макар да бяха от мен.
Неговото сърце се късаше, аз нямам сърце, макар да разнищвам много сърца.
Когато се влюби силно и по-различно от всеки друг път, си мислех, че завинаги ме е изоставил. Дълги месеци не ме докосваше. Нито ред не написа през тях в мен, но когато започна, аз също почувствах какво е любов.
Бях едновременно и него и нея. Крилата им, гърдите им, бедрата им и устните с които се целуваха навсякъде, острите нокти на съмненията им, пламналите погледи на гнева им които утешаваха с ласки.
Той не знаеше, но нощно време страниците ми прогизваха от влага. Морски пръски и семенна течност, слюнки и сълзи, капчици лимон и джин, мокър вятър и есенцията на една истина която нито той можеше да изпише по мен, нито моите страници, да му изрекат чрез думите които са по-скоро мои, отколкото негови. 
Нямаше я думата, имаше я влагата от извора на животворното. 
Придобивах душа. Вече чувствах. Връхчето на химикалката му ме възбуждаше и леко се кикотех, а после се разтварях и губех памет. Разтваряше се и губеше памет и той. И ни един от двама ни не съзнаваше какво пише в тези моменти на трепетно умопомрачение, а после го прочитахме и разбирахме, че е вълшебно.
Когато тя си отиде, не го напусна. Остави една незавършена част от себе си в мен и той се опита да възстанови липсващото му от нея, изписвайки го.
Казвах, че не може и той знаеше, че е невъзможно, но защото знаеше, не се отказваше.
Казвах му да спре, а не исках да спира. 
Искаше да спре, не можеше.
Страдахме, а бе прекрасно. 
Когато загуби работата си се пропи и не ме доближаваше. Разрушаваше се и не предполагаше, че аз мога да го утеша истински. Тялото му да остане бодро, но тревожният му дух и мисли, усмирени. 
Не му беше до мен и грешеше. Когато загуби дома си се хвана като удавник за сламка за мен, а аз се оказах спасителният, но самотен остров за корабокрушенеца. 
Преди изглеждах почти завършена, а сега открих много непознати кътчета.
Трябваше да ме опознае, за да се прибори за оцеляването си.
Не знаеше защо му е необходимо, но се бореше. Не беше от тези които могат да прекъснат живота си или да се разделят без печал от него. Не, че не му минаваха такива мисли през главата, но съществуването му бе по-силно от самият него. 
Волята му беше двойнствена, но в равновесие което не му позволяваше да си отиде просто така, след всички провали, не успял дори да ме завърши.
Близки и далечни го упрекваха.
Често ми идеше да изляза от кожата и да ударя два плесника на тези които го упрекваха, а и на него, че понякога им вярваше. 
Но книгите нямат ръце, макар с хиляди ръце да могат да галят и убиват. 
Страдаше и се опитваше да скрие страданието си от мен. Пишеше весели и забавни неща. Разсмиваше ме, но ме и ужасяваше, защото и в най-лекомислената случка която разказваше, личеше, че се крие една дълбока тъга.
Имаше периоди в които дълго не ме докосваше. Спях и го чаках. Пробуждах се, а нетърпението ми отново ме унасяше, преминало над пределите на допустимото възприятие. 
Губех страници и спомени по различните адреси. Понякога и съществена част от същността си. Езикът му ставаше груб и злъчен. Нямаше го онова нежно ваяние което ме караше да полудявам.
С годините почувствахме завършеност.
Родилната болка беше отминало, но родено нямаше. Бях несподелени страници.
Виждахме по витрините луксозно подвързани, екстравагантни глупачки, евтини уличници в прекрасен тоалет, изложени за да задоволят суетата на известна фигура, незадоволена от своята власт и земни богатства, опитваща се достигне и до душите на хората, чрез своята фалшива хубавица. 
Виждахме семпли създания, обичливи, искрени и обикновени. Издания на други като него получили малко по-голям шанс, но недостатъчен и сега стояха незабележими и с вехнещи като лица, корици. 
Виждахме напълно лишени от разум дебелани. 
Бърборани, принцеси на ненужните съвети.
Страхотни момичета за авантюра на тялото и духа с които си смигвахме скришом и ме караха да се изчервявам, но да се чувствам доволна, че дълбоко в характера си имам нещо общо с тях. 
Не се раждах и не се раждах. И скоро претръпна желанието ми да ме има. Исках просто да е щастлив, макар, аз да бях тази която най-сурово някога го обвинявах, че ме няма. 
Раждането ми беше подложено на непосилни налози, а той се бореше за живота си. Хората чийто изискано подвързани, празни хубавици стояха на най-видно място на витрината, бяха решили, че тази страна няма нужда от други книги, освен техните, а те имаха властта да наложат волята си.
Съзнавах, че такива като моя са много, но с чезненето на укора ми към него, чезнеше и всяко друго чувство. А с моите чувства го напускаха и неговите. 
Безразличието му се превърна в болест.
Той изсъхваше. Погледът му угасваше. Изреченията му се натрошиха. Без да е пил, приличаше на пиян. 
Знаех, че съм единствената която може да го върне към живота. Хората го отхвърлиха. Сам се отхвърли от себе си.
Лишен от духът с който ме любеше и създаваше се бе превърнал в жалкото си животно.Физиология с малко потребности, смирено, сплашено улично куче.
При това болно.
Много болно вече.
Нахапано от вълците на вълчето време и верните обучени песове, пазещи еснафските дворове.
Мреше, а духът му беше в мен и можех да му го върна, но той не ме докосваше вече.
„Докосни ме! Докосни!”
Пращах му мисли, той не ги чуваше или ги гонеше.
„Докосни ме! Докосни ме! Докосни…”
Не ме чуваше, а мислите ми се превърнаха във възбуда.
И една нощ…
Наблизо падна светкавица, а екстаза ми беше тъй силен, че полудях и се превърнах в жена от плът и кръв. Страниците избухнаха, а от огненото кълбо излязох аз.
Него го нямаше.
Покрита с прах беше стаята му.
Тревожно заподскача сърцето ми. Нещо много лошо ми мина през главата ми. Прогоних го.
„Жив е! Жив е! Жив…Сигурно е в болницата…Ще го открия и той ще оздравее, защото има нужда от любовта която само аз мога да му дам. Ще го намеря!
Погледнах се в огледалото и възкликнах. Бях по-красива от всичките си описания. Черна вечерта рокля, с дълбоко деколте. С пищен бюст и фини голи рамене. Облечена навярно като за собствената си премиера. 
„Прекрасна съм, прекрасна. Ще го направя щастлив…”
Излязох навън. Почувствах страх. Тъмно беше в ужасен квартал живееше. Тръгнах и набрах кураж, а после се изгубих. Дълго се лутах и плаках. 
Минах покрай едни ужасни мъже. Дори не забелязах как съм се доближила, но захапах устните си от страх, когато единият с груб присмех подметна:
-Накъде кукло! При нас ли или си се изгубила! 
Отдалечих се последвана от гръмкият им страх. Съвсем се залутах след една глуха улица. Горяха губи и раздърпан брадясал мъж легнал сред тях ми викна:
-Ела при мен, малката, ела да ме гушнеш. Ела да разбереш истината…
Подминах го и усетих, че съм на познато място. Огледах се. Оттук можех да се прибера. Ускорих крачка.
Когато колата спря до мен се опитах да побягна, но токчето ми се счупи. Сграбчиха ме здрави ръце и хвърлиха на задната седалка.
-Сега, кукло, ще работиш за нас! Първо ние, а после който поиска ще те оправи…
-Не! Аз не…
Последното което видях след свинската му усмивка беше огромният юмрук който се стовари върху лицето ми.
Изгубих съзнание. 


диаболична и приказна фантастика

човек и изкуство

2 коментара:


  1. Hачалото напомня за едно изказване на Мариана Попова: "Бившите ми гаджета не разбираха колко съм умна".
    Доста се смях тогава.

    ОтговорИзтриване
  2. Този коментар бе премахнат от администратор на блога.

    ОтговорИзтриване

Follow by Email