Маската на изкушението

 

Симпатичен й стана много бързо. Наивен, импулсивен, особен.

Опитваше се да скрие усмивката си. Предложението му трябваше да й прозвучи неприлично, много неприлично, но я гъделичкаше. Приятно я гъделичкаше. Почти се изчерви. Забрави как щеше да му откаже, а той продължаваше да настоява. Глупчо.

-Само красота е. Просто изкуство. Природни форми.

-Моля те....-наведе глава, такова неудобство не беше чувствала и на шестдесет, когато за първи път и то точно онова момче за което мечтаеше й предложи да излязат.

-Маската...- млъкна за миг, очите му я пареха - Не съм те виждал, не знаех, че те има, но съм я правил за теб. От пръв поглед го разбрах.

-Не мога, не мога да застана пред толкова хора гола.

-Аз съм художник, признат майстор, а не сводник или продуцент на порно филми. Тези хора пред, които ще откриеш тялото си, не са любители на сексуална търговия, а на красивото.

-Все едно, аз съм майка и съпруга, аз...

-Никой няма да разбере коя е под маската, никой няма да те познае. Може би само съпруга ти, но той нали не е тук?

-Да, всъщност...има ли значение, не мога, не мога да го направя.

-Маската ще го направи, не ти.

-Сатана! - опита се да прозвучи като упрек, но прозвуча като закачка. Наистина си беше. Представи си как ще изглежда. Маската беше божествена. Олицетворяваше майката природа; със загатнатите реки и скали; с иглолистните и широколистни дървета; с напъпилите голи клонки; неподвижни, а потрепващи сякаш от възбуда на вятъра. Всичко беше изписано на маската, а очите му бяха толкова прозрачни, толкова чисти, че не можеше да е лъжа, като й каза, че тази маска е творил за нея.

Почувства се богинята. 

Възбуда премина през тялото й. 

Не беше лекомислена жена, напротив: тя изживяваше ценностите си и беше щастлива, чувстваше се свободна в тях и чрез тях. Не би му се отдала, колкото и да я привличаше от самото начало. Не беше се отдавала и на много по-въздействащи мъже, но тук ставаше въпрос за друго.

-Ти просто ще завършиш с фигура една картина. Голотата ти дори няма да е твоя, а голота на маската.

"Колко ли жени ще ми завидят!"

Почувства се приказна. Покварена, но пречистена. Пред самият грях, отдавна опростена. Невинна, макар и в сърцевината на порочни помисли.

През курорта мина случайно. В последният момент реши. По работа беше в този край, лятото жарко. Прецени, че може да открадне няколко часа от себе си. За една разходка до китното градче, за един плаж. Имаше и красиви юношески спомени, от преди двадесет и две години, а сега ново изкушение.

Почувства, че може да го пребори, но когато тръпката отмина и прецени с трезвен ум, разбра, че наистина няма смисъл, да отказва предложението.

Това беше просто един обичащ красотата творец. Защо да не бъде част от нея?

-Сигурен ли си, че никой, никой няма да разбере коя е под маската?

Той се засмя:

-Поне от мен, няма да разбере никой. 

Хареса й отговора му, наистина беше искрен, много искрен, а когато сложи маската се почувства неудобно в дрехите и срама й изчезна едва когато ги свали.

Застана между другите картини и произведения на приложното майсторство, но когато изложбата беше открита, кожата й настръхна. Почувства се вън от себе си. Уплаши се, очите я докосваха, изяждаха, похотливи усмивки, ирония, смигвания, инфантилен хумор, удивени погледи, имаше и недоволни, по-скоро беше от завист към твореца, усети я. Но всичко това, отключи онези реални нейни представи, преди да изпадне в плен на очарованието му. 

Опомни се...гола и измамена. Безсрамница, която нямаше къде да бяга. Гола като в кошмарите, в които неочаквано се опомняше насред оживен център и нямаше къде да се скрие.

И разбра, че е излъгана. 

Голотата не беше на маската, както и рече, а маската беше на голотата: за да скрие безсрамницата, която просто искаше да се съблече без никой да я познае.

Отминаха тези мисли, успокои се, обзе я приятна топлина и отново онази лъстива възбуда, че е просто красота без никаква похот.

"Никога не съм се събличала истински! Характера който показвам, винаги е бил на лицето ми, за да прикрие онази лудата, наивната, която чувства бясно и се отдава на желанията си."

Щеше да се разплаче, после да се разсмее.

После стана спокойна, по-спокойна откогато и да е било.  Довери се изцяло на маската. Това наистина беше характера й, но оформен до край, завършен, покрил я изцяло, както до сега не успяваше. Осъзна се, по-облечена от всякога. И по-защитена!

Сеансът отмина. Облече се в дрехите си, но без маска щеше да се чувства гола.

От срам изгаряше, дори при мисълта.

И повече не стъпи в това градче.

Запечатана страст

 Снимал съм любовни игри, на елени и врабчета; на буболечки и любовни игри на облак с облака, на облак със светлината.

Отдаващият се като жена облак, на обладаващата го като мъж светлина, обагрящата го със себе си, изпълващата го, обсебващата го.

Снимал съм любовни игри на капки, стичащи се по прозореца, подчинени на гравитацията и неравностите по стъклото, срещнали се, без да са се търсили, слели две тела в едно, две пътеки в обща. Преди да се размият в стотиците.

Снимал съм и любовни игри на хора.

Веднъж непознати, сами пожелаха, видяха ме с камера, как забелязаха.

Случайно попаднах на тях на плажа.

Чух стенания, които не можеха да се сбъркат, исках да се отдалеча, но зле прецених посоката от която идваше звука и едва не се препънах в телата им.

Много неловко се получи, но жената настоя, а мъжа беше в настроение.

Другият случай беше когато снимах мен и любимата ми тогава, а сега съпруга. От вече двадесет и две години.

Знаех, че филма някога ще ми дотрябва.

Пазих лентите като очите си, после технологията ми откри възможност, да прехвърля скъпоценните кадри на по-сигурен носител VHS-касетата, а след години още по-сигурен: диска.

Имах си вълшебство, знаех, че ще ми дотрябва.

Не сме го гледали, тя се прави даже, че е забравила, а колко трудно я убедих да направим снимките.

-То ни гледа-сочеше към камерата. – Има същество, не ми се смей. Това не е твоят поглед, махни го, моля те, срам ме е.

Много сладка беше, хванах и тези кадри.

-Защо ти е! – попита ме.

-Защото е красиво. – отвърнах й и й напомних, че съм снимал елени и врабчета, облаци и капки, обичаме природата, обичаме красотата и двамата.

Повярва ми, но имаше нещо което криех от нея.

Аз знаех, че ще настъпи този ден. С всички настъпва.

Погледите, които са се изгаряли, си заговарят на вие.

Думите стават приятелски, не отхапват взаимно от страст, върхове на езици.

Домът е служба, съжителството, институция.

Коректността измества желанието.

Кръшкането е най-доброто, което може да се случи.

Животът обезличава всички, освен тези, които от самото начало са си били безлични. Мама и тате, също. Те се разделиха рано. Хубаво сториха, а ги упреквах, но защото бях малък, много малък.

Изглеждаха идеални, а като тях идеални и най-добрият ми приятел с първата ми несподелена любов.

Имаше искри между мен и нея, премигваха като свещи на торта в очите й.

Близостта ни си шептеше, казваха си телата ни, това което не смееха устните ни, но тя изглеждаше толкова идеална до него, че не исках да бъда негодникът, който да развали красотата между тях.

И не съжалявам, не.

Не и за избора си.

Но красотата помежду им сами развалиха.

За това ми е вече болно.

В първите години след дипломирането си работих с много жени, виждах ги единият ден щастливи до небесата, колкото само любовта може да направи щастлива една жена.

По-красиви изглеждаха в тези дни, по-изкусителни, а после се лишаваха от магия, обвиваха се в скучни думи и интриги.

За да забравят колко са нещастни, каква ли не глупост измисляха. Лястовици на единият ден, на другия кокошки. Не прощаваше на никого.

За това направих филма, за да снимам вълшебството и усетя ли, че го няма, с нашите образи да го съживя.

Разюздана хубост беше онова между нас.

Още щом срещнахме погледи: чувството беше, че е разбъркала с клечка рояк жилещи насекоми в мен, пазещи медната пита на желанието ми: събиращи я цял живот от цветето на всяко красиво видение, независимо дали е било връх, голо тяло или непозната усмивка.

Имах чувството, че ще се пръсна, че три нимфи разкъсват с нокти дрехите ми, а с дрехите ми и част от кожата, но не боли, а е възбудено до крайност, извън сетните лимити на нормалното. Същото почувства и тя, и почувствах, че го е почувствала.

Забрави и за компанията си и за това, че почти не ме познава. Отдавна беше изгряло слънцето, а продължихме да се любим. Всяка нощ се срещахме, иначе ни заплашваше криза, подобна на наркотичната. У нас, у тях, на хотели, из горите, в парка. Не сваляхме дрехи, а разтваряхме криле.

Дрехите ни нямаха общо със същността която споделяхме един с друг, те бяха от един друг свят, този свят който по-късно трябваше да приемем като съпрузи. На четвъртата година, когато започна да изневерява се изкушавах да я помоля да изгледаме филма. Би приела, знаех, че това ще е краят на извънбрачната й връзка, но осъзнах, че между нас не е настъпило онова за което пазих филма: безразличието, рутината, навика.

Стисках зъби, но не показах филма, а отново си я спечелих, колкото трудно и болезнено да беше. Четири години по-късно вече забравил за филма, случайно попаднах на него и ми мина през ума да го унищожа.

Защо да сме заложници на миналото.

Сигурен съм в силата на лекарството.

Ние не се любехме, а вършехме тайнство.

Тайнство, в което небесното и земното в нас самите се докосваха и сплитаха, както ние сплитахме тела.

Кадрите играеха пред очите ми.

При това пред очите ми бяха цветни и се губеше част от очарованието. Ефектът на черно – бялата лента ще е тотален. Ще пробуди онова което е било, това е ясно.

Ще го върне, това е ясно.

За пет, седем дни, за седем, за десет години, ще го върне.

Но не се е наложило, още не се е наложило.

И ако се наложи няма ли да е естествено?

Мислех си, мислех си, нещо не реших, но на филма не посегнах. Десетки пъти, по-късно, пестях за друг и за друг случай, възможността. Все си мислех, че може да има и по-тежък момент. И май отдавна съм закъснял.

Правя си едни равносметки.

Нямаме общо с тези които бяхме.

Съдружници на построена къща сме, съавтори на две деца и половина, че вече от едното си имаме и внуче.

Друга не съм имал откакто сме заедно, тя освен онзи тогава на четвъртата година, едва ли е имала друг. Беше много грижовна, когато се разболях.

Стана при смяна на правителство и управление в телевизията, покрай сухото изгоря доста сурово, включително и аз.

В началото ми се стори голямо веселие и без друго ми беше писнало от мутри и агенти, но дори не помня как съм замлъкнал, спрял съм да се храня, опитвал съм се да кажа нещо, но не съм имал сили и това да сторя.

Нито буден, нито заспал. Доста дълго е продължило. Сравнително бързо се възстанових и като я виждах всеки ден с пълната чанта с подаръци – лакомства в болницата, си мислех, че това е любовта.

Отдавна вече не съм убеден, че е точно това. Не, не съм убеден. Не помня и от колко месеци не сме се и опитвали да правим секс. За любов и дума не може да стане.

Казвам й за филма, кима, съгласна е.

Дразни ме безразличието й, но скоро ще се промени.

Това ще ни излекува.

Смятам да го патентовам като универсално средство за възкресяване на чувствата след дългогодишна агония.

Не е необходимо да се снима от професионалист като мен.

Домашно порно за запазване на брака.

Страх ме е да отворя файла, трепери ми ръката. Имам опасения, че на филма няма да сме ние, че ще видим хора които нямат нищо общо с нас и ние няма да намерим нищо общо с тях.

Набирам сили, филма тръгва.

Трудно повярвах. Това което гледахме не беше кой знае какво. Но аз имах други спомени. Други. Нищо особено не бяхме. Нямаше друг ефект. Разбих си и последната илюзия.

Изписа възбуден език

 Ще го отблъсна. Не е честно.

И е игра, която не печели, не печеля, никой не печели, и вече не е забавна, и е изиграна, и е скучна отдавна, и го няма ни трепета, ни сладостта, ни майната му какво, и само ме гъделичка, а аз се правя, че спя...

Понякога бликват в него нежностите, едни такива, фриволни...

Неволно изстенах, чу ли ме.

Не искам да знае, че съм будна и не го отблъсвам. Вече не се желаем, години са. Имам си друг и е наясно, все още съм му съпруга, не сме и отваряли въпрос за развод.

Съжителстваме си, не си пречим.

Само като го прехванат такива като сега.

Върти се езика му по зърното ми, по другото, играе надолу, някакви абстракции рисува.

Не може да не е чувал, че имам любовник.

Не е и просто любовник, а е любим. Не смея да го нарека второто от страхопочитание към думата. Отдава ми всичко. Вярваме си, не се ревнуваме.

Неговият брак също е провален.

Той дори не я вижда, пътува тя по света.

Обаждам му се и от къщи, нищо, че мъжа ми чува как мъркам „мили”, „скъпи” по телефона.

Като, че ли даже искам да чува.

На чисто да сме.

Не обичам да мамя. Сигурно и той си има друга, честно ще се радвам да е така.

Защо живеем заедно?

Инерция сигурно, а такива прояви...Не, не ги разбирам.

И спя, правя се, че спя.

Толкова нежен не помня бил ли е изобщо.

Дали не му липсва неговата?

Тази която не познавам, но предполагам, че има.

Най-вероятно. Може и да са скъсали. Къса, страстна връзка. Космически мигновения и всякакви други глезотии. Захаросани балади и мултимедийни клишета, плюс някоя лирична инфантилност.

Кучка, как може да се подиграва с мъжа ми!

Заради нея, аз, трябва да го утешавам сега. Като домашен любимец ме е заоблизвал. Не, че не ми е приятно, но не ми е и приятно. Вече не го искам от него, не и толкова нежно. Просто може да си ми каже, че има нужда от секс. Приятели сме, възрастни хора, все още живеем заедно и смъртта не ни е разделила. Ще легна под него и толкова. Въпреки, че си имам друг, когото обичам, както него някога. Че и повече. Но като може да бъде толкова нежен, защо изобщо позволи да го имам. Спи ми се. Нещо приятно сънувах, по-приятно и от устните му. Ограби ми го. Все още не съм будна съвсем. Рея се, ту тук, ту там съм. Ще му кресна, но нямам сили. Нямам сили или не искам.

Правя се на заспала или не съм достатъчно будна. Всичко се размива, нимфа съм, кара ме да се чувствам така както съм и с любовника си. Защо, защо ми позволи.

И какво рисува езика му? Малко под гърдите ми е. Това кръгче ли е или „О”?„О” като откровение или „О” като орис. Май „О” като омлет, който много обичаше, а аз намразих.

Твърде просто ми се струваше и лишено от претенции. Като живота ни, изобщо. „О” ли е наистина или кръгла нула. Която дори не осъзнава, че изписва. Нула пред която няма единица. Две нули, но не като тоалетна, а като мъж и жена живеещи, ей тъй, лишени дори от лукса да се мразят.

Устните му пълзят надолу, пише.

Вече съм абсолютно сигурна, че изписва с езика буквички. Второто е едно много, много завъртяно „б”, неясно говори и нечетливо пише, гълта думи и не може да се изразява гладко даже без говорния си дефект. А, би трябвало да има речник, че обича да си чете. Хаос му е в главата, цифри и сделки, абстракции и схеми. В ей такива изблици излиза от тях, но толкова, толкова са редки. И какво иска да каже с това „об” – облаче? Нежно е. Галя косата му. Нека да разбере, че съм будна. Тъпо постъпвам, омеквам. Ще се любим, после за пръв път ще говорим директно, за интимния си живот извън дома. Ще му си кажа, че обичам, после ще решим, нещо ще решим.

Още по-надолу устните му изписват „и”. „Оби”- сигурно обилно. Обилно иска да излее страст, но не успява още, прав си е. Нежен е, но и скован.

Малко над пъпа ми изписва „ч”.

„Обич” това ли е искал да напише.

Че в тази дума той не вярва, нито изрича. Осемнадесет години вече. Но пък може да е защото и аз не съм искала да я чуя от него. До преди месеци, до преди да срещна този когото обикнах си мислех, че изобщо мразих думата „обичам”.

Завърта ръкописно „а” като „ед” около пъпа ми. Изстенвам, устните му вече не се отделят. Рисуват ръкописно буквите, с много орнаменти. С две ръце дърпам косата му и притискам главата му към себе си. Добавя „м”. „Обичам”, не невъзможно е, че ми харесва, ако съм го искала щях да го чуя или вече отдавна да сме преживели тази нощ. И все пак: искала съм го. Не мисля, летя. Не прилича на себе си.

Изписва „т” малко на слабините ми, преди долният край на буквата „е” да отведе при тях устните му и той да ги впие.

Отварям очи и се опомням не там където на сън бях.

Не съм в дома си. Тази нощ не се прибрах в къщи. Аз съм при любовника си. При този когото обичам. С този когото обичам. С него съм. Защо ли изпитах разочарование като го осъзнах!