суббота, 21 июля 2012 г.

Алчност


Виж, аз как да ти кажа, много съм ти благодарен и след тази чашка ще те моля да ме почерпиш още една, но недей. Недей го прави. Мога да те наругая. Не се гневи, ако можеш не се гневи, а ако си гневлив, кажи ми да не пия и тази чашка. Душата ми е погубена. Няма балсам за болката й. И скитането, как да ти кажа…Изкупвам и се надявам да го срещна. Онзи с патериците. Кой, ли? Ще ти разкажа. Той не приличаше на скитник, поне не изглеждаше така както изглеждам аз. Будеше съчувствие, че не можеше да ходи нормално, а беше млад човек. Подпираше се на патерици. Иначе изглеждаше прилично. Само очите му дето бяха прекалено кръгли, а сърце изглежда нямаше. Не биваше да казвам думата – сърце. От тогава не бива, но така ми е тръгнало.

пятница, 20 июля 2012 г.

Един камикадзе в ада


Самотен съм и нямам мечти, нямам с какво да си платя и тока. Какво търся тук, вече не знам. Май сезонна работа, май в заведение. Някъде в курорта или в друг. Барман ли, сервитьор ли, че кой ще ме вземе, аз съм алкохолик. О, да, и музикант. Но повече алкохолик, отколкото музикант. Тръгнах да свиря. Не в заведения, разбира се. По улиците. Някъде си продадох китарата. Или май ми я откраднаха. Или я заложих, или я изпих. Сега трябва да се прибирам при мама. Пие ми се. Поне една бира. Не за да се напия. Не. Да се разхладя. И да престанат да треперят ръцете ми. И да спра мислите, защото усещам, идват, идват като вълнолом. Ще ме разбият.
Кой съм? Не, не и тази. Не искам да си спомням. Казват, че съм луд. Де, да бях. Де, да бях.
Обичах да свиря, но блус. Кой ли го разбира?
Сега мразя блуса. Мразя и всичко, което съм обичал.

Чаша с лед



-Какво те привлече? – прошепна в ухото ми, вече притискахме тела в празният автобус.
-Гърдите ми, нали?
-Очите, казах ти очите. – отвърнах й и се почувствах глупаво, но бях искрен. Не вярвах и в любов от пръв поглед, а за любов в пръв поглед не бях и чувал. Но имаше някакъв захлас, екстаз, закачливост, еротичен разказ в погледа й. Някак откровен, разголен, обещаващ, но и поставящ условия. Играеща сериозност, дълбочина и наситеност. С поглед разкриваше порива си. 
Заговорих я, мълчеше, но с очи говореше. Не ме отблъскваше, само преценяваше. Това не беше жена, а две големи очи с женско тяло. Тъмни, пламенни, намекващи побъркващи. Говорих й, говорих й. Сам се хипнотизирах от думите си, а тя изписа усмивка и ме помоли да продължавам. Никога, никога не е чувала нещо подобно. Съмнявах се, но сякаш вършех заклинание. Изключих разума. Казвах това което иска мига, което искат устните и тялото ми. Открит, безсрамен, напълно луд, но на нея и харесваше. И започна да се притиска в мен. 
-Очите ли?-зададе въпроса си първо с поглед-Аз пък харесах животинският ти мирис. Като бясно

четверг, 19 июля 2012 г.

Утре ще ме изведат



Утре ще ме изведат. Отказах упойка и последно причастие. Ще е сутринта, преди развиделяване. Свещеникът ще ми даде последна възможност за покаяние. Не знам, мога и да я приема. Ще е забавно. Като си го представя ми става смешно, но се въздържам. Знам, че невидими камери ме следят. Ще го сметнат за истерична проява. Не, че ми пука, но може да решат да сложат успокоителни в храната ми. Не искам да ги приемам. Последното на което държа е съня си. Винаги е спокоен, винаги е бил, а съм злодей. Казват, че съм направил ужасни неща. Хората искат да се саморазправят с мен сами. Да ме разкъсат. Знам, че могат и това може би е справедливо. Кой знае? Не разбирам от справедливост. От никакви човешки мерки. Окото ми е достатъчно точно. Знам колко е един или два метра. Дори сантиметрите мога да преценя. И чувство за време имам. Рядко ме е подлъгвало и никога не съм ползвал часовници. 

среда, 18 июля 2012 г.

Диалог с измислен, мой, герой


От време навреме ми се случва. Правя си въображаеми диалози с мои герои. Особено с нереализираните, особено с тези, които съм разработил донякъде и зарязал назад в миналото си. Тъй и днес. Един от тях, преди двадесет години, изтърси:
-Любовта е висша форма на насилие. 
Тогава ми прозвуча силно. И думите му ме впечатлиха. Все едно ми ги каза реално лице. Или ги прочетох в книга написана от друг. 
Не, че някога съм взимал тази фраза сериозно, но и друг път съм мислил над нея. Нищо, че сам направих този свой герой пълен психопат, който накрая се и погуби. Дори не го убих аз, просто логиката го водеше натам. Неговите собствени решения. Тогава дори не знаех, че много по-често хора с психологическите му харектеристики стават жертви на престъпления, отколкото сами извършват престъпления. Бях приел масовата заблуда, че обикновено такива са престъпниците. Въпреки това умря невинен. И може би за това и имам слабост към него и макар да знам, че е напълно въображаем, в спомените ми изглежда по-реален от много хора, с които съм се срещал, говорил, преживявал реално. Изглежда това е и причината да имам такава слабост към него. Не можах да го спася, не че и направих сериозни опити. Но дори и да бях опитал, нямаше да успея, без да разваля сюжета и посланието му. И изглежда се сещам за него и си говорим.
Днес пак излезе с тази фраза:
-Любовта е висша форма на насилие. 
Казвал съм му милион и един пъти, че не я споделям. Омръзна ми да го повтарям, за това подходих различно и го попитах:
-А какво е омразата?
Тогава ми отвърна:
-Омразата е недъгава форма на любов!
Това споделям. 

Вечерна рокля

                                           Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Когато се погледнах в огледалото…
О, ти не разбираш. Ти не си жена. Бях пленена от себе си. Тази рокля беше истинската ми самоличност, тя ме изразяваше, откриваше, подчертаваше. Правеше ме да блестя, излъчваше ме, правеше ме потайна и в никакъв случай не криеше голотата ми. Тя правеше голотата ми. Превръщаше голотата ми от моя собственост в идея която провокира разуми, буди догатки и разпалва страсти. Отключваше ме като врата. Разлистваше ме като книга. Фиксираше ме върху реалността. Правеше ме да бъда забелязана. Разголваше по друг начин, превръщаше в шир. Събуждаше в мен други жени, а те спореха и се надвикваха. Идеше ми да запуша ушите си, но това бяха мои вътрешни гласове.
Коленете ми омекнаха. Устните ми се разтвориха. Очите ми блестяха, а тръпките ми се лееха по мен като ръце и вълни. Топли и студени ръце и вълни. Дръзки и нежни. Лукави и покръстени с любов ръце.

Чарли

-Къде така бе, момиче! Побъркана ли си! Сама на стоп! Помислих, че имаш приятел в храстите. Помислих и че си проститутка, но гледам, че не си. Луда ли си! Кажи, кажи какво ще стане, ако сега отбия и реша…Какви са тези родители! Извинявай…Извинявай…
Момичето хлипаше. Изглеждаше най-много на осемнадесет. Светла коса, не и руса. Нямаше и грим, а лицето й беше бледо, вяло. Можеше да е хубава, но след години. Сега беше безлична. Единственото й очарование беше свежестта на младостта. 

вторник, 17 июля 2012 г.

Гръб

Чаках четиридесет и пет минути, сториха ми се часове и дни. Секретарката, до вратата му, с усмивка ми вдъхваше кураж, после затъваше в делата си. Пръстите й удряха клавиатурата. Мониторът беше с гръб към мен, но знаех, че си играе на минички или реди пасианси. 
  На два пъти ставах от пейката и тръгвах към нея, но на втората крачка тя ме прекъсваше:
 - Ще Ви приеме. Каза след пет минути, но той има доста задачи днес. Той ще ми прати сигнал

понедельник, 16 июля 2012 г.

За душата като антикварна книжарница

колонки в Буквите /избрани/
 
Обичам да си представям съзнанието, като пространство и форми. Опитвам се да опиша това на героите си: като гори, крепости, затвори, самотни плажове, градини със странни цветя. Тук изобщо не съм оригинален и първият пример за подобно образно представяне на вътрешния ни цвят, при това в случая, който ще спомена, става въпрос и за описание на интелектуална техника, е в една от любимите ми книги: "Ханибал".
Томас Харис описва разсъдъка на главния си герой като огромен замък с много крила, пищни зали и безброй кулоари. Възприемал съм по сходен начин ума на всяка интелектуално и душевно богата натура. Себе си обикновено възприемам като гост, понякога канен, понякога не, понякога нахлул като призрак, понякога чакан като любим, в десетки различни такива дворове. И както се полага на гост, узнавам само онова, което стопанинът може и иска да ми покаже; и дори когато е безкрайно искрен и аз съм нещо като негов изповедник, пак разбирам твърде малко,защото трябва цял живот, за да опознаеш едно такова съзнание, а аз все пак съм чужд в него, все пак си имам своя път и не мога да прекарам тук до края на дните си. От замък на замък, от гости на гости, като че ли забравих или никога не съм се запитвал как изглежда моят вътрешен свят.
Снощи го узнах, даже влязох реално в него...

Целият материал

То ще ме намери



Беше обезумяла от страх, навярно бягала дни, крила се от всеки. У всекиго виждала ужасяващият образ на преследвача. По-късно забелязах много следи от насилие по тялото й. От устата й не чух друго освен, често повтаряното: „То ще ме намери…То въпреки всички ще ме намери…” Често ставаше бледа като варовикова стена. Очите й губеха цвят преди да се преобърнат. Опитваше се да изкаже нещо, а после от устата й потичаше пяна. Не искаше да види и да чуе никого. Прекрачеше ли някой прага ми, тя се криеше по шкафовете. Свиваше се като мишле и се мушкаше. Боях се, че ще се задуши. После я намирах трепереща. Дълго я увещавах докато излезе. Необходим ми беше близо час, а понякога и повече докато погледа и омекне, плаха усмивка се изрисува по лицето й и излезе. 
Наложи се да прекъсна връзки с много приятели. Отначало учтиво, измисляйки нещо отклонявах предложението им за визита у дома. Започнах да будя недоверие и любопитство. Неусетно се

воскресенье, 15 июля 2012 г.

Цигулката

Доста нормално е в подлез на мегалополис да свири одърпан уличен музикант. Дори температурата да е минус двадесет, че дори и минус петдесет, че и минус повече. Ако този окаяник е дете, това е печално, но също е нещо с което сме свикнали и не привлича вниманието ни. То е призрак, част от декора, не повече от графитите, рекламните плакати и стълбища. Не чуваме музиката, понякога хвърляме пари в шапката или кутията и минути по-късно сме забравили, че това се е случило. В повечето случаи дори не поглеждаме лицето. Но и да вдигнем очи зрението ни се плъзга по него. Забелязва общи белези, не и индивидуални черти. Да го опишем е невъзможно. Ако се наложи да го разпознаем в редица от заподозрени, няма да успеем. В повечето случаи дори не поглеждаме лицето. 

Follow by Email