По-скоро небрежен, макар официално облечен. Артистично разрошен, с детинска усмивка и пъстри очи. Видях шестиците изписани върху зениците.
Или така ми се стори.
Доведе ме до състояние близко до халюцинации още щом срещнахме погледи.
Или не беше погледа, а двата малки джина.
Нося повече, обикновено. Иска ми се да съм по-пияна, за да направя глупост и да не помня.
Да се престоря ли? Колко е лесно.
Нещо ми шепти, това на латински ли е. Гъделичка дъха му шията ми, после започва да ме разтапя и струйките от собствената ми потекла плът гали остатъка й, лъкатушейки, докосва тайните места които и мъжа ми не знае, до експлозия ме довежда.
Нямам колене, а балони. Не ги контролирам в небесата съм. Но това е просто танц.
Кога колегите си тръгнаха? Банкетът трябваше да продължи до по-късно. Разстрой ме много милият сополанко, стажанта ми. Харесвам това момче, но той ми е като малко братче. Нямам причини да ревнувам, просто съм разтревожена за него. Познавам много добре истинският нрав на миловидната диспечерка.
Добри приятелки сме с нея, не просто колежки. Дотолкова добри, че да виждам неизявени свои страни. Животински едни, хищни. Притискам непознатият по-плътно до себе си, а устните му от шепот се превръщат в кълвяща, мокра целувка. Изстенах ли или изкрещях! Или беше само в мен. В черната нощ в която паметта ми витаеше. Памет с бледо лице под снежна луна. Памет с размазан черен грим. Прокарваща нокти по разголената част на бюста си, за да раздере останалата част от деколтето си. Какво ми става, полудявам ли! Това е просто един танц!
Това е просто “Хотел “Калифорния”, хиляди пъти съм танцувала на нея. Стотици пъти с непознати, а в този има нещо отблъскващо, въпреки харизмата му. Ревнувам ли колежката и колегата си. Трябва да се прибера в къщи. Имам си задължения имам си семейство. И съпруг, който дори да намеря заспал пред телевизора, мога да събудя и да правим секс, ако толкова ми се иска. И е жребец, и е с добри размери и гали сякаш рисува. Нежен е и страстен и има повече от тяло между нас, не знам вече дали е обич. Дяволът пак ме целува по шията. Знам, че е той. Чувствам набъбнал плода на изкушението, на което имам сили да устоя, но вече питам ли се, заслужава ли си. И съм наясно, до болка съм трезва. Наясно съм, че ще съжалявам както и да завърши тази нощ. И защо проклетата балада не свършва. Колко минути траеше? Три и нещо си. Глупости, онова беше някой от кавърите: на Джипси Кингс или на Боб Марли. Съвсем се замаях. Колко траеше оригинала шест минути и шестдесет и шест...Разкикотих се на глупостите. Пита ме, какво ми е смешно, а аз продължавам да се кикотя. Като курва да се кикотя. Не, като истеричка. Свърши най-после сатанинската балада. Не мога да пусна дланта на истинския й вдъхновител. Пак ме пита защо се смея. После: защо съм плачела? Плача ли? Ясно, развалила съм грим и приличам на някоя от демоничните му в ескорта. Засмивам се, трие ми сълзите.
Почти му казвам, че съм влюбена в един колега. Било е повече, отколкото съм си мислила. Тази вечер съм го научила. Като си е тръгнал с друга. Почти му го казвам. После почти му казвам, че сега изпитах нещо повече от влюбване. Истинската стихия на сексуална свобода. Бясно усещане за себе си. За цялост, за самота, която не тежи, защото е начало.
Почти му казах, че съм се подмокрила, че толкова го искам, че ми прилошава.
Вместо това изричам, че съм омъжена, че не ми е навик. Всъщност, изобщо не съм в състояние да изневеря. Не съм и толкова. Защо? Не зная. Страх ме е от себе си и толкова. Не знам какви ще са последиците. Галят ме един милион пера с връхчетата си, но утре от докоснатите места ще тече кръв. Така му говоря, а той се усмихва, усмихва. Ах, тази усмивка. И държим все още ръце. Аз ли не пускам пръстите му или той. И се гледаме в очите. И се изяждаме. Тогава най-открито си ми казва:
-Аз не съм от този свят!
И му вярвам! Вярвам му, защото се вижда! Защото се чувства!
-Аз не искам да напускам този! – отвръщам му.
-Няма да го напуснеш. Аз ще си отида. Няма да ме срещнеш повече – казва го спокойно и е миловиден като юноша.
Мен прави да се чувствам изкусителката. Какичката която всичко знае и го е довела дотук и само кокетничи.
-Ти не разбираш! – казвам му – Не мога, разбираш ли. Нямам кураж, нямам дупе, слаби ми са амортисьорите, не мога да понеса лъжата, не мога да понеса вината. Не се преструвам, боя се. Все ми е едно за морала, но не мога да мамя. Физически съм неспособна. Не мога.
-Изслушай ме...
-Не ме увещавай!
-Ти няма да имаш вина. Никаква.
-Как го каза! Защо се излагаш, не ставай дете. Избора...
-Виж, казах ти, че не съм от този свят. Мога повече неща отколкото разума ти познава...
-И ще ме накараш да забравя.
-Глупаво ще е. Мога, но ще е глупаво. Искаш ли да забравиш дори този танц...
Помислих си да кажа: “да”, но като прочетох готовността в очите му изпаднах в шок.
-Не! Не го прави!
-Ще е красиво, но няма да забравиш нищо. Просто ще преминеш през реката и тя ще те прочисти. Ще свали вината ти.
-Нещо като: “ще прегреша сега, а после ще се покая”.
-Точно това, но няма да е тъй измамна мисълта или дълго и болезнено покаянието. Ще стане за секунди.
-И искаш да ти повярвам! Вярвах му. Не се засмях, а исках. Той говореше истината.
-Ти не се шегуваш! – ужасено или удивено прозвуча гласа ми. Стори му се възбуждащо, усетих тръпката му. И тя ме овладя. И се разтворихме в тръпката си. Изчезна ресторанта, изчезна и света. Потънахме в сумрачна топлина, клони се виеха, на птиче гнездо седнали се целувахме, а целувките му превръщаха дрехите ми в дим и цветна мъгла ни обвиваше. Галеше ли ме, свиреше ли на мен, превръщах се в мелодия, такова чувство имах до мига в който проникна в мен за да ме превърне отново в жена. Разпръснаха се перата под нас и се търкаляхме върху изгоряла след знойният ден трева, а тя тъй приятно драскаше, че ме пробуди и върна към реалните спомени. Или към това което повече приличаше на реален спомен от няколко минутната магия. Лежах задъхана по гръб, неспособна да помръдна, освободена от дивата стихия, която ме е пръскала, но съм задържала. Устните му шареха по мен, а аз си спомнях едва сега, как излязохме от ресторанта, щях да викам такси, но той каза, че е способен да шофира. Повярвах му, въпреки, че забелязах, че също е пил. Не знаех накъде ме кара. Допуснах, че е опасен психопат, напоследък четох из вестниците за изчезнали жени. Оказа се извънземен любовник, още ме целуваше и пак ме погълна онази топлина и отново се любехме. И още три пъти. Трябваше да е настъпила сутринта, но дори не се зазоряваше.
-Времето за теб няма да тръгне, преди да изпълним това което ти обещах – рече ми с напълно непознат глас, хладен, плашещо интелигентен.
-Не те разбирам.
-Времето е мъртво когато живеем с чувство за вина.
-Какво имаш предвид, какво трябва да изпълним?
-Обещах ти, че като минеш през реката, тя ще те измие от вината ти. Спомних си.
Безразлично ми беше, но вдигнах рамене. Защо не! Колко сладко, а? Изневеряваш, а си оставаш вярна. Хвана ме за ръка и вървяхме голи из поляната. Заведе ме до вирчето и когато се влязох в него щях да изпищя. Водата ме събличаше.
Гола бях, но ме събличаше. Имала съм нещо по себе си. Невидимо трико, трико от вина. Разбрах, твърде късно, че не го исках. Като похотливи ръце светите капки ме разсъбличаха. Десетки ръце на мъже и на жени. Възбуждащо и ужасяващо. Виновна се чувствах невинна. Оневинявайки ме, те ме опорочаваха. Чувствах се като в кръга на перверзен религиозен ритуал, а бяха просто водни милувки, просто водни милувки...
Излязох на брега, него го нямаше, а по мен с последните капки се стичаха и последните остатъци вина. Облякох дрехите си, но се чувствах гола. Чувствах се гола и в колата си. Подкарах, не ме беше страх, че ще катастрофирам. Навлязох в града. Невинна бях и имах усещането, че цял град ме гледа. Защото бях гола, гола, гола без своята вина. Исках да призная на мъжа си, но какво да призная, след като бях умита. След като бях чиста от вината си. Нямаше какво. Трудно се обяснява. Усеща се.
Нямах думи, за нещо което го нямаше.
Чувствах се гола и на другият ден. И наистина ме зяпаха всички. И за да свърши това, за да бъда облечена, трябваше отново да се омърся с вина. Първо колегата. Онзи сладкият, малкият. После и другите...Подред. Дори и колежката, онази която му беше любовница от нощта на банкета и дойде в офиса ми само да ми издере очите, но вината ми след последната нощ, пак беше паднала, разголила ме, направила неустоимо привлекателна с тази невинност, а аз се нуждаех от нова дреха, от нова вина.
Откакто влезнах в реката на лесното опрощение все е така, никоя вина не стои устойчиво по мен, за кратко съм в бронята й, после пада. И отново съм голата невинност, която в този свят не може да оцелее.
