Маската прикриваше устните й, но чувах шепота им. По-скоро го четях. Четях го в очите й. Огнени, отчаяни, разумът й беше изкривен от страст. Плъзна се ръката й по голата ми гръд. Исках да изкрещя. Скована бях. Като в кошмар, но разума ми беше буден. Проблесна острието между пръстите й. Да можех поне да не я виждам. Дали ме чува и тя, както аз нея. Нека, ако не ми прости да го направи бързо.
Преди да направи разреза в гърдата ми, изсъска змийският й поглед:-Хубаво се чука мъжа ми, нали!
После очите й станаха метални, изпразниха се от всяка страст.
Исках да й кажа, че съжалявам. И той не го искаше.
Ценях интелекта му, всъщност този интелект ме възбуждаше. Беше ми нещо като божество, аз пеперудката на вдъхновението му. Тази негова сериозност му предаваше ореола, но понякога исках да го сваля. Него, този ореол. Измъчваше го, стягаше буйните му коси. В него си имаше един жребец, породист, за прерията, но от малък принуден да дърпа каруцата му.
Тази негова мисъл, която го правеше блестящ учен беше и причината да бъде ценен от разни сиви групировки свързани с университета. Черна машина за изчисления и пари, това беше съществуването му, а живото му същество, беше заключено в малка сумрачна стая. Дете без чорапи, на плетено чердже върху под от хладна теракота. Вперило поглед към висок, малък прозорец от който надзъртаща луна го кара да мечтае.
Дете с големи очи, нацапано смугло лице. Такъв го виждах, казвах му го, усмихваше се, но го натъжаваше. Бях му студентка само един семестър, после прекъснах. Исках да се отдам на стиховете си. Нощно време танцувах в един клуб. То поезията е като стриптийза. На пилона правих същото с тялото си, каквото в твърде невзрачните за книги брошурки, с душата си. За това как си изкарвам прехраната, знаеше колкото и нашите. Все ми се искаше да му кажа, с надеждата, че ще го възбуди. Но си имах и аз бариерите.
Само когато заговорихме за "Лолита" ми беше лесно, но пък тогава говорихме за твърде много неща, за да остане време за нощния клуб. „Лолита“ беше любимата книга и на двама ни. А, аз, макар на двадесет и две си бях неговата Лолита. И как не: на четиридесет и осем, всъщност си беше на сто и петдесет. С онова „осем годишното под високия прозорец“ в него. Сигурно щеше да се пропие, ако не ме познаваше.
Казвал ми го е, но близо година не се докоснахме.
Изгаряше, изгарях, но не се докосвахме. Тя все беше в него. Следеше го, не му разрешаваше. Малко оставаше и го стягаше. Заблуждаваше се, че се обичат. Много пъти едва се въздържах да не му кресна, че в нея намира единствено ред, който го пази от ужаса. Този ужас, който щеше да го погълне, защото жалките му изчисления не можеха да не осъзнаят нищожеството си пред хаоса на истинския живот, който той не смееше да признае. Не беше никаква любов. Крепостни стени зад които се криеше беше. Уют: да. Топло огнище: да. Не и любов. На всичкото отгоре такъв първичен миризлив сатир надничаше от очите му, че алени мравки чувствах да пълзят по бедрата ми.
Исках не да го целуна, а да го захапя. Исках да си играя с него, а си играех със себе си, но нещата вървяха към неизбежното. На няколко пъти свалях очилата си, по онзи побъркващ за него начин.
Все се срещахме тайно. На някакво си кафе или текила, като че ли бяхме любовници. Май си бяхме. Преди да се докоснем. На няколко пъти прокарваше ръка, тогава когато свалях очилата, само за това, за да прокара ръка, този преминаващ средната възраст мъж, с неловкост на тийнейджър. Питах го закачливо, а гласа ми трепереше:
-Защо го правиш?
И той отдръпваше ръка, но последният път, сграбчих пръстите му.
И го погледнах, както знам, че го гледаше тя:
-Толкова много! - рекох му.
С какво свърза думите ми, не го попитах. Говорих му на "Ви", до последната нощ. И в леглото докато го яздех, му говорих на "Ви" и стенех на "Ви" и го исках още и още и още на "Ви", а това го довършваше.
Щяхме да си останем на "Ви", какъвто остана с живота, който водеше и който не призна, защото не можеше да изчисли до край.
Когато блъснаха вратата и стреляха, бяхме в мотела, на рецепцията ме представи като своята съпруга...След трясъка и преди изстрелите се уплаших само да не се уплаши. Получих само куршум в рамото и в сърцето.
Той на решето. Глупчото май се опита да ме прикрие с тяло. Или се получи случайно, а последните му думи бяха:
-Странно, траекториите на изстрелите не е възможно да са такива.
Изгубих съзнание, а после видях очите й. Прочетох срама й. Случката е нашумяла. Благоверният й показно екзекутиран заедно с младата си любовница, която е имала и безсрамието да се представи за нея самата.
Сигурно са я разубеждавали да не прави тя операцията. Сигурно всички са наясно, че и разрешават да убие съперницата си. Сигурно обаче, чете във все още живото ми изражение истината за себе си: тя не го обича, никога не го е обичала. Поне да беше свестен лекар със здрав морал. Сигурно сто дела за корупция се водят срещу нея. Как изобщо са й разрешили! Ама пада ми се! И на нея й се пада! Аз, аз...
Видях куршума в хирургическите клещи, а после я чух да казва...Не трябваше да го чувам. Това боли. Какви са тези упойки. Не трябваше да чувам това:
-Твърде обичах този човек, за да му позволя друга да умре с него. Този куршум си е мой! Няма никоя да ми го отнеме. Не си го заслужила. И леко одрасканото ти от цялата история сърце, ще зарасне без него! Обещавам ти, няма да остане и белег! Този куршум си е за мен!
И преди упойката да ме погълне в измамният си свят прочетох в очите й онова страдание, което не съм способна да изпитам.
Направи всичко възможно, повече отколкото дори тя е способна...но живота не може да се изчисли...
Изпусна ме! При него!
