Надлъгване с времето

Не й беше за първи път. Не умееше да се крие. 
Преглътнах обидата, а и не за себе си, за нея бях разтревожен. Тя не знае какви ги върши. 
После я разкъсват угризения. Потъва в себе си. Разкъсва й мен. Побърква ме. Понякога ми писва. Иде ми да я убия, за да престане да измъчва и себе си и останалите наоколо. Влюбва се, обезумява. Вдъхновява се, за мен също навремето пишеше. Навремето, но не така. Не знам дали я ревнувам. Нормално е и май я ревнувам. Плаша се повече, а не съм страхлив. Става по-красива, по-страстна. Нуждае се от мен и говори глупости. Гласът й е изменен. Мелодичен е, далеч по-изразителен от нормалното. Винаги е секси, но в тези моменти

Над разголеното й рамо

Снимката й изпадна от някаква книга преди поредното ми преместване. Бързах, много бързах. Товарното такси щеше да дойде всеки момент, а нищо съществено не бях подготвил. Както винаги в последният момент щях да свърша работа за дни. Блъснах отново снимката между книгите и забравих в коя. 

Отмалях, стари цветове избиха пред очите ми, заиграха някакъв танц който отдавна спрях да разбирам. 

Някой ми иззвъня. Вдигнах ли телефона не помня. Май да, водех някакъв разговор който трябваше да е важен, но в момента не означаваше нищо за мен. Забравих, че бързам, накъде съм тръгнал изобщо, че напущам това жилище и някъде отивам. Мислех за нея. 

Забравил ли бях? Не. Никога! 

Хубава

Струваше и се мишка. Гризяща залъците живот мишка, свита в дупчицата си. Потънала в работа и дребни задължения. Защо го взе, не знаеше. Как стана така, че правиха секс седмици преди това, също недоумяваше. Стана като от само себе си. Не я привличаше. Не се открояваше от компанията. Напротив, губеше се в нея. 
Третостепенен герой. 
Мълчание със сиви черти. 
Поведение преизпълнено със смущение. Затвореност и липса. Нямаше го сякаш там където, бе. Но и не витаеше другаде, за да витаеш трябва да си поне мечтател, а той и мечти…Скучен човек…Сигурна беше, че ще му изневерява. Не, че го искаше, но изглеждаше неизбежно. В противен случай трябваше да надебелее, да повехне, да започне да клюкарства и да гледа сапунени опери, да се загуби в домакинство и един ден безпричинно да се заключи в една стая, да изпие мишата отрова, а деца и внуци да гадаят и да не могат да познаят. 
Такива мисли й минаваха, докато не стана онази новогодишна трагедия. Бомбичките пощадиха ръцете му, но не пожалиха очите му. Имаше някакви шансове да ги спасят. Дълга беше борбата и надеждата. Телефонни разговори до късно с лекари. Близки и не толкова близки, за съществуването на някои и не подозираше преди експлозията, звъняха, изразяваха съчувствие или любопитстваха, демонстрирайки прекалена тъга всъщност злорадстваха, но най-много бяха тези които знаеха за случаи подобни на този в който зрението беше спасено. 
Не знаеше иска ли да им вярва или не. 
Не беше сигурна вярваше ли им или не. 
Подвеждаше се, светкавици остри като нокти, проблясващи, ала метално хладни късаха съзнание и тяло. Ту пот, ту хладни тръпки, изблици на вяра, пълна загуба на надежда и страх от разочарованието се разбъркваха, като в миксер се разбиваха. Накрая всичко приключи. Почувства се освободена. Той също се усмихваше, а трябваше да е голям удар. Обичаше красивото. Забелязваше и пеперудите и разцъфналите клонки, камъчетата. Заглеждаше се по жените и не ревнуваше, защото знаеше, че това си е просто игра на очите му и не е способен да изневери. Като дете се радваше на декоративните птички и риби. Усмихваше се и не виждаше, че лицето й е сгърчено от болка, макар най-сетне мъчителното очакване да свърши.
-Поне ще останеш винаги хубава…-рече го, а радостта в гласа му беше искрена.
-Какво!
-Ще останеш винаги млада и хубава.
-Аз ще се състаря и мърморя.
-Запечатан е образа ти в съзнанието ми. Другият ми е съвсем непознат. Хрумна ми една история. Ако бях писател щях да я напиша. За едно племе в което мъжете за да обичат цял живот избраниците си сами се ослепяват…
-А защо не, ослепяват от обич. А тези които не обичат истински продължават да виждат.
Засмя се. Засмя се и тя.
-По-хубав е твоят вариант.-призна си.
-Все едно. Няма такова племе. Не е практична слепотата, но май трябва да свикнем.
-Ще останеш винаги хубава.
-Ще ми се да се виждам през погледа ти, но да не си играем с дявола, нали?
-Ще останеш винаги хубава.
Топъл извор се изля по цялото й тяло. Обичаше го. Не подозираше, че е такъв. До този момент го мислеше за мишка. 

Гризяща залъците живот, мишка. Потънала между работа и дребни задължения. Неочаквано разбираше един силен мъж. Невероятно силен характер. Усещала го е, не го е разбирала. 
Защо трябваше той да ослепее, за да прогледне тя. Мина й през главата. Разстрои я, дълго я боля, но живота отново ги погълна. Работеше както преди, не в службата в дома си, ала повече. И печелеше повече. Разви невероятен търговски нюх или винаги го е имал, но е нямал амбицията да го прояви. Безпричинно се натъжаваше и злоупотребяваше понякога с недъга си. Идеше й да го напусне, но той се опомняше и намираше думите и поведението за да я задържи. Обикваше го по-силно. Знаеше как да я нарани, казваше й, че го съжалява. Мразеше го в такива моменти, но те бяха кратки. Забравяше ги бързо. Понякога пишеше хумористични миниатюри и фейлетони и ги публикуваха. Мечтаеше за романа, за племето в което мъжете ослепяват от обич за да виждат винаги жените си хубави. Все отлагаше. И на двамата беше ясно, че няма да го напише. Преместиха се в друг град, а после в друг и друг и друг. Налагаше се, вече. 
От онзи ден в който той й каза, че ще остане завинаги млада и хубава, тя престана да остарява. Беше на двадесет и три когато се случи. На толкова изглеждаше и когато стана на тридесет и три. Съседки и приятелки започнаха да го забелязват. Ухажори познати и непознати не спираха ритмично да се редуват. Виждаше съученички и преценяваше измененията настъпващи с годините. Ако тях грима правеше да изглеждат по-млади нея състаряваше. Нямаше бели косми. Бръчка не се появи. Торбички не висваха под очите й. Не вехнеше лицето й, нито се изменяше формата на гърдите й. Краката й оставаха стройни. Кожата еластична. Доволна се чувстваше. Щастлива почти, но не съвсем. После започна да чувства страх, а в редки моменти дори да го мрази. Пътуваха за да не забележат хората свръхестестветото което й се случваше. Наближи петдесет, а продължаваше да изглежда на двадесет и три. Вече се представяха като баща и дъщеря. Скъсала беше с всичките си предишни контакти. На погребението на майка си се натрупа с тонове грим, но пак забелязаха роднините й. Чу много комплименти и по-силно беше чувството за неудобство отколкото болката по изгубеният родител. Побърза да си тръгне.
-Освободи ме!-крещеше му след това и искаше да го убие.-Освободи ме или ще те промуша с ножицата.
Тресеше се пребледнял и беззащитен. Макар и възрастен с изписаното по лицето чувство за вина приличаше на дете. Накара с този израз гневът й да отмине, прегърна го, а скоро напуснаха и тази квартира и отново отидоха далече където никой нямаше да ги познава. Времето летеше. Той продължаваше да мечтае за своя роман, започваше и скоро го прекъсваше. Пишеше резюмета, преправяше ги. Вече се представяха за дядо и внучка и не можеше да я люби, а тя по-силно го обичаше. Имаше случаи в които преспиваше с мъж на нейната физическа възраст, но беше по-скоро заради него. От страх, че незадоволена ще бъде невъзможна и ще го тормози. Сексът все пак е необходим на тялото, а той сам пожела да бъде млада. Досещаше се и не ревнуваше. Малко преди да решат да се преместят отново, дори избраха град и по телефона си уредиха квартира, започна романа си. Писа цял ден. Готови бяха десет страници. Вечерта изглеждаше весел, удовлетворен, блажено изтощен. Пиха вино, лицето му беше щастливо като на пеленаче, малко преди да загасят свещите тъжно рече:
-Жалко, че няма да мога да завърша книгата…
Не се събуди на сутринта. Малко след като го погреба се появиха първите й бръчки. Почувства слабост, натежаха раменете й, отслабваха очите й, свиха се дробовете й от непознати болежки. Усещаше как хлад се плъзга по тялото й, как много желания го напущат. Всяка крачка започна да й изглежда тежка. Прибра се до дома с такси и една изкачи стълбите. Седна на креслото. Заразглежда стар албум, в началото виждаше, а после не можеше да различи образите на снимките. Не можа да се види и в огледалото. Нямаше време да си коригира зрението й да си сложи очила. Виждаше само един побелял призрак.
„Така и не можах да се видя остаряла…”-помисли си с лека тъга, но тази тъга топлеше.
Седна на креслото. Въпреки, че едва виждаше забеляза как едно мишле излиза от дупката. Повика го и то я послуша. Изпълзя и се настани в скута й.
Сложи ръка върху него. Галеше го, чувстваше топлината му и тъй заспа…

Кратка история за нежност

Около час разказваше разюзданите си авантюри, с груб език на ученик от трудово – възпитателно. Хилеше се шумно, косата й беше изрусена, гримът отвратителен. Каза, че е на седемнадесет, но приличаше на тридесетгодишна. Обърна го на ядене и пиене, после на коли, на дължина и форма на пениси. Запя нещо, някакъв фолк хит – еднодневка. Определено беше с всичкият си. Просто арогантна. В един момент прекали. Покани я с нея на парти. Каза, че мъжете ги бивало и били щедри, дори започна да я опипва. Разбра бързо, от дума и престана да досажда. Промени поведението си, стана почти сериозна.
-Сигурно съпругът ти те цени.-разсъждаваше на глас-Мен мъжете ме оценяват за кратко и взимам оценката им. Нетрайна е като колбас в топло време. Трябва да се консумира бързо. Така е при мен, но при теб…Виждам различно е. Сигурно често правите любов и все като…и аз не знам. Защо не дойдеш с мен, а? Ей така, заради приключението. Ако не ти харесва можеш само да погледаш. 
-Съпругът ми ме цени. Правим често любов и все като…и аз не знам.
-Добре. Няма да говоря повече. Ти си жена, аз съм кучка. 
-Слушай, малката. Защо не седнеш някъде другаде?

Парцалено сърце

В двадесет и първи век жените не полудяват от това, още по-малко осемнадесетгодишните, още по-малко, ако не очакваха нищо друго от мъжа, освен бременността си, но тя тежко прие новината, че не може да има дете. Потъна в себе си, не промълви. Сънуваше, че е бременна. Будна сънуваше. Сънуваше, че повръща, че става дебела, нервна, притеснява родителите си с капризите си, спряла е цигарите и изяжда дажбата на рота войници. В някои вечери въпреки явното си нежелание да има дете, той звъни и я пита как е. Говори му като на приятел, не като на баща на детето…
След тези въображаеми разговори за час два се опомняше. Отслабнала, със сенки под очите, състарена. Чувстваше празнотата в тялото си. Като огромна черна дупка разтворена към непознатото. Бездънна яма се чувстваше. Студено беше в нея. Не можеше да се примири. Да се

Сладострастна муза

Пламнаха устни. Затрептя въздуха наелектризиран в еротични сигнали. Затанцуваха фантазиите им. Докоснаха се уханията им. Разтвориха се едно в друго. Разтвориха се и устните й. Кожата му настръхна. Очите й се разшириха. Порочна мисъл обагри страните й. Сладостна наркоза изби по езика му. Изтръпнаха от нея думите с тях и съзнанието му. Димът от цигарите заприлича на синя паяжина в която се оплетоха, пространството се изви. Лицата им изгубиха форми. Останаха идеите им заредени с бясно желание. С усмивка го окуражаваше. Усещаше как прокарва ръка по тялото й, а не беше се случвало. Не се познаваха, а сега бяха на метри. Случвало му се беше и преди, на нея също. Отдаване на мигновеният каприз на тръпката, спущане по бързея на

Кратка тъжна приказка

Тя толкова не приличаше на себе си, че чак като видеше отражението си не се познаваше. Понякога се стряскаше и подскачаше, но обикновено само се цупеше или й ставаше тъжно. Не, че изглеждаше зле. Напротив, даже хубавелка си беше, но такава не отговаряше на представите си. Когато говореше или бърбореше с някого когото не познаваше по телефон или интернет, а тя обичаше и да говори и да бърбори й се случеше така, че се срещаше с непознатият, той в началото винаги оставаше изненадан. Очакваше друга жена да види. Устни прехапваше от болка, опитваше да скрие. Дори си правеше шеги с вида си, но хич не й беше шеговито и лицето което никак не харесваше, откриваше какво е на душата й. Идеше й да го обезобрази, но не

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...