четвъртък, 6 декември 2012 г.

Мариана

Приятно ми е, аз съм, всъщност знаете си. А вашето име как е? 
Мариана. Какво съвпадение, само! Така се казва дъщеря ми и първата ми любов. Прекрасно име. Като вас прекрасно. Знае как да си подбира репортерките моят стар приятел. Знае. 
Наистина красиво име, но да започваме интервюто, че сигурно бързате. Аз не, но и дотам ще стигнем.
Как започна бизнеса ми, ли? 
Благодаря ви, за този въпрос. Ще ви разкрия тайната на успеха си. Проста е. 
Аз не забравям. Помня всичко до детайл и до секунда. Прашинката по костюма на този с който съм се заговорил случайно за нещо маловажно, помня. Помня интонацията му и цифрите които за него са били от важност, а за мене не. Като например колко е платил за лекарствата, преди колко време и от коя аптека ги е купил. Помня номерата на колите които са преминавали покрай нас и цветовете на блузките на махащите от задното им стъкло деца. Помня коя дума е употребил несъвсем правилно, на коя е провлачил език или запалил цигара. Помня и разговорите във всички автобуси които от дете до ден днешен случайно съм дочувал. Затова и още ми се случва да
ползвам градският транспорт, въпреки трите лимузини с по шофьор за всяка. Мен информацията не ме подтиска и не ми тежи. Напротив, разтваря съзнанието ми за вселената и човешките проблеми. Житейските, битовите, ежедневните, тези които и аз съм имал някога. Тогава не обръщах внимание на своята унищалност. Държах си я като в кърпа вързан кичур на любима. Вечер си я разтварях и й се наслаждавах. Пазих я единствено за себе си. Криех я, не предполагах, че с нея могат да се вадят пари и да се гради кариера. Но случи се! Един приятел казал на друг, той на друг, той на друг и така до ушите на онзи всеизвестен бос който всички помним. Аз с добро.
Дълго беше интервюто и тежко. Обясних му, че нямам дарбите на колегите си които знаят през еди си кой век, на еди си коя дата, еди си кой ден от седмицата е било. Знаят кога е имало слънчеви и лунни затъмнения и вместимостта на всички кораби от Колумбово време, че до днес, датите на всички урагани в Бангладеш и часовете на всички трусове в Япония. Не прочитам за един час книга от хиляда страници и не повтарям наизуст дълги нейни пасажи. Има и такива уникални, но аз не съм от тях. Моята стихия са нещата от живота. Малките, а тъй важни за всекиго подробности. 
И той ме назначи. 
В документите не пишеше охранител, секретар, шофьор или заместник. Той такива си имаше. В счетоводната заповед срещу името ми е записано „уникален”, в пропуска ми за офиса пишеше: „професия: уникален”
За него отпаднаха хартиените и електронни бележници, дори номерата на телефоните не записваше в своя. По-безопасно беше да ги запомням аз, че очи и уши на безскрупулната конкуренция – навсякъде. Освен това всичко не ще успее никой да си запише. Аз запомнях коя бизнес – партньорка по какви цветя си пада, какви мъже и ресторанти за водене на делови разговор обича. Ако някоя беше по-приказлива можех и да изчисля датите на месечният й цикъл, а това разбира се е важно, за да се улучи необходимата интонация в тези дни. За подхода при разговоря за да се постигне основната ни цел – взаимно изгодни условия. За партньорите помних кой каква бира или марка уиски обича. По кой футбулен отбор си пада и каква кола или телефон предпочита.Коя политическа сила подкрепя. По какви жени губи ума си и по какви хвърля парите си, защото понякога макар и рядко има разминавания между тези две неща.
Помних епикризите и пломбите на всичките ни служители. Хобито им и увлеченията им които крият риск да бъдат изнудвани или вербувани. Знаехме слабостта на всички, рождените дни, годишнените от сватбите и разводите, датата на абитуриентските балове на децата им. С подаръци и поздрави трогвахме до сълзи от чистачката и портиера, до топ – брокерите ни. При такива условия цъфтежа на фирмата беше неминуем. 
Бях нещо като разумен бележник. Мислещ бележник със сърце и страст който прошепваше, съветваше, дори в редки случаи, признавам – манипулираше. 
Но бях бележник с непробиваем код, защото моят код е моята клетва.
Верен бях, макар и знаеш ли, понякога се чувствах пренебрегнат. Верните служители са по ревниви и от съпруги и деца и сиамски котки, заедно. Ето, чувстваш ли нотката в гласа ми, не мога да я прекрия, вече години минаха, а съзнавах, че така трябва и е редно, и естествено, а още, още ми горчи. Той не ме вземаше със себе си ни на риба, ни на лов, ни в стрийптиз – бар. Гардове и шофьори му правеха компания когато почиваше. Аз бях бележник. Щеше да посяга към мен и да ме разгръща, да се ровичка на игра в паметта, докато на игра пак започне да работи. И няма да успее да си почине.
Аз не му бях необходим за почивката. Пред мен откриваше само работещият човек в себе си. Напрегнатият, динамичният, силният. Не и душата си. Човек на работа има другари, не приятели. Приятелите са в почивката, дори и да работят иначе заедно. 
Другарят е верен. Приятелят – обичан. 
Да, тежеше ми! Ако разбера, че съпругата ми, си има млад жребец за разтуха, ще и кажа да не прави така, защото се излага, а и създава риск да бъде използвана. Обичам я, но не я ревнувам. Тя ми дава най-скъпото. Него никой друг не може да докосне независимо колко гъвкав кръст, стегната коремна преса и твърд…мъжки харектер има. Не съм ревнив, но към старият бос, бях. 
Но тъкмо защото разбирах слабостта си, по-силна за мен беше клетвата ми към него. 
А той от своя страна…
Чуй, за него се говорят много лоши неща, но вдействителност беше един високо морален и справедлив човек. Осъзнаваше, че не може да ни даде любовта която заслужавам и се отплащаше с доверието което не даваше на любимите си. Така везните на отношенията бяха в равновесие.
След варварският атентат срещу него, който определям като гнусна проява на лумпени, на която не са способни дори конкурентите, а става въпрос за явно хулиганство, беше естествено аз да поема управлението. Аз знаех всичко което знаеше той. Помних всичко. Само аз бях подготвен. Съдружниците ми нямаше да могат да се справят, без мен. Бяха готови да ме пратят при него. Простих им. Човешка страст. Дребна. Те са стабилни хора. Невъзможно беше да й се подадат. Сега ме обичат. Разбраха ме. Разбраха себе си. 
Помня черният ден с подробности, до сълза, до бръчка под треперящи устни, до марката тъмни очила на певици и танцьорки които издържаше срещу съвсем дребно човешко внимание което просто не изключваше и секс. Помня приведените глави и прическите. Подредбата на облаците и имената на плочите покрай които минавахме. Понякога е ужасно да имаш моята памет…
Как се справях ли?
По-добре и от него. Резултатите се виждат. Аз няма как да оставя себе си и да ида да си почивам. Идваше ми даже на нагорнище. Страх ме беше да не полудея. Освен това си има чисто делови контакти които е по-добре да забравиш, дори в началото да няма логично обяснение. Често преди като напомнях за такива на шефа, той отново ги забравяше, а повторно не му напомнях , че се натрупваха нови неща. После минаваше време и се разбираше, че тези сделки щяха да бъдат или пълен провал или най-малко загуба на време. Паметта ми взе да създава затруднения. За това и аз си назначих: „уникален”.
Човек който забравя вместо мен…
Чаровна усмивка имаш, но не е смешно.
Не е…
Просто той ако не помни сделка или нещо за вършене, то трябва да го забравя и аз. 
Днес е забравил да дойде на работа. Вместо да го глобя ще му дам премия, че проявява инициатива.
Защо се смееш. Пиши го.
Просто днес имам време, казах го….
Моят служител ми даде отпуска…Май наистина е смешно.
Това е всичко. Изповядах ти как започна моята кариера. Нали записа? Запиши и това. Важно е! За мен се говорят невероятно неща. Някои ме ласкаят защото обичам Марио Пузо и Чейс. Други ме карат да се червя. Като юноша да се червя, защото независимо от външният ми вид съм един чувствителен човек. Да без врат съм, но не и без сърце. Като канара съм, но душата ми е ранима. Пиши го. Има слухове които ме оскърбяват и нараняват, но аз съм сериозен човек и няма да тръгна да водя дела срещу такива пасквили. А онзи ваш колега е пияница, вероятно е паднал по стълбите и е съчинил цялата история за нападението с арматурните железа и нямам никаква представа защо се свързва с мен. Преиначава се и историята. Вадят се избирателно факти от миналото. Заблуждават се хората, защото не помнят. Но аз помня всичко и някой ден ще напиша книга и всички ще разберат истинската история. От този който единствен помни толкова добре, че да им я разкаже. Аз съм този. Паметлив. Иначе съвсем тих и скромен човек. Съвсем обикновен и успеха не ме е замаил. 
Записа го, нали…
Искам сега да те попитам как се казваш? Мариана. Ама, че съвпадение, така се казва…Всъщност няма значение. Прекрасно име. 


хумор, сатира, разкази с неочакван край

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email