С думи и мечти

 Под прожектора ще е второто издание на "Кланица за чародеи", което съм морално задължен да посветя на издателя на първото.

Това е Иван Богданов. Създателят на "Буквите".

2014 година е. Имаше работа в Плевен, придружавах го.

Говорихме си за туй-онуй.

За живот. За литература. За България.

Тогава му разказах сюжетът, който смятам да разработя, стига да намеря необходимото душевно равновесие.

Иде реч за Хапла.

Тя се наричаше така, а истинското й има така и не научих.

Руса красавица. Неотразима.

И останала такава, въпреки...постоянното й пребиваване в психодиспансерите.

Страдаше от някаква психопатия, която я правеше само по-чаровна.

Твърдеше, че баща й е гангстер. Не, че си вярваше и сама, но в обкръжението й - всичко е истина.

Това болно момиче направи за мен много повече, отколкото всичките специалисти. Успя да ме разплаче...Как ли? Може и да разкажа, ако някой го интересува, но сега исках да кажа, че след като се разплаках, започнах да идвам на себе си.

Загубил съм й следите десетилетия преди написването на книгата. Няма шансове да е разбрала, че е и литературен герой.

В реалността й няма психично болни. Има чародеи.

Опитах се да пресъздам този свят. Нейната, а не нашата гледна точка.

И докато разказвах на Иван Богданов сюжетът на това ърбън фентъзи, вдъхновено от реални мои спомени, той рече:

-Напиши го! Ще го издам.

Не: "ще го прочета и ще видим, а категорично: ще го издам."

Така се работи леко.

За жалост Иван Богданов рано напусна светът, в който беше толкова, толкова полезен.

Реших, че е време, в негова чест, отново да издам: "Кланица за чародеи".

Представете си, ако това, което виждат психично болните е истината, а не това, което виждаме ние.

Не говоря за всички психично болни, а само за чародеите.

Тези, които виждат реалността приказна.

Вторник. 14 април. 19:30 часа.

Плевен. Бар "Бордо"

Заповядайте.

Уморените коне ги убиват, нали? , НАТФИЗ

ДКТ "Иван Радоев" - Плевен

7 април, 18:00 ч.

 

Не споделям всичките режисьорски виждания върху сюжета на „Уморените коне ги убиват, нали?“, но аз не мога да бъда безпристрастен, защото това е един от любимите ми романи.

Прочетох го за първи път на 21, във влака София-Пловдив, току-що изключен от Духовната академия. Криех от майка. Изобщо: много напомнях героите и бях влюбен в екзистенциализма.

Робърт за мен е потаен, уверен в себе си, макар и претръпнал и дистанциран от всеобщите разбирания за добро и зло. Той не приема действията си за добри, но е сигурен, че са необходими.

Глория е по-лабилната. Тя е с богата душевна природа, но въпреки годините си е съсипана. Никога не съм я приемал за водещата; изкусителна е, въпреки омразата, която лее; в никакъв случай не е зла съчетано с поведението й е сред основните причини да е толкова очарователна. Глория е един от най-пълнокръвните образи на фатална жена в световната литература. Но в тази пиеса поне аз я намирам за една много различна Глория.

Да, фактите са едни и същи. Красотата й. Очарованието й. Но „тя е водещата в танца“ и превръща кошмарния дансинг, на който се развива действието на драмата в единствената реалност за Робърт. По-уверената е тя.

Беше ми интересно да гледам тази импровизация и макар в началото стъписан и несъгласен се увлякох и харесах отново, по различен начин по-различните герои.

Възхитен съм от уменията на тези деца, които изпълниха този шедьовър.

По-висока литературна летва за сцена не знам дали има. Май – не.

Самото съчетание на радост и екзалтация, каквито са естествени за танцов маратон и мрачните трагедии съпътстващи този „купон“ (този краен емоционален контраст) е като плесник за читателя или зрителя. Плесник за пробуждане, след сладостния припадък, в който живеем и не се замисляме.

Танцов маратон продуциран от мошеник, на който се състезават красиви и очарователни емоционално, но морално паднали окаяници с истински драми.

Танцов маратон, който изпълва с омраза псевдоморалистите и с няколко небрежни разреза прави пълна дисекция на фалшивия им морал.

Това за автора на романа е животът на стремящите се към звездна слава млади актьори в Холивуд. Нищо не се е променило особено в десетилетията, само дето „кандидатите за слава“ не са само в Холивуд, а и с риалититата този дансинг се разнесе навсякъде по света.

Но освен контраста между екзалтацията на танца и депресиращите истини този сюжет е изключително труден за сцена, защото от самото начало до края налага да се развива и хореографски и драматургично; като хореографията и драматургията трябва да са „една връз друга“; при това тук вече имаме две хореографии: хореографията на сцената в сюжета и хореографията на сцената пред очите ни. Има и две публики: наблюдателите на танцовия маратон и зрителите на пиесата. Всичко това се смесва и трябва да е много добре преценено и изиграно, че да се получи добре.

И втори път да изкажа възхищението си от героите. Добре играха.

Има обаче неща, които не могат да се постигнат с добра, дори божествена игра.

В „Уморените коне ги убиват, нали?“ има едно основно коварство.

Героите са на техните години, но героите са от преди кажи-речи век. Тогава на тази възраст младежите са по-съзрели. Не по-зрели, а по-съзрели.

Не са били толкова умни, нито пък по-този начин физически развити като внуците си, но ако днес талантите на сцената приличат на деца (въпреки духовността си, въпреки интелигентността си), героите тогава са били по-скоро млади хора: мъже и жени, със своите характери и индивидуалност отпечатани върху визията им.

С много умелост възпитаниците на НАТФИЗ трябваше да запълнят този недостиг и направиха повече от възможното.

Заслужава си да се гледа точно днес това.

Защото казва достатъчно за успеха и неуспеха.

Защото докато медиите, блоговете и социалните мрежи тръбят: „който е кадърен, позитивен, смел се справя с живота - който не се справя е некадърен, мързелив и зъл“ в истинската житейска игра има и загуби.

Защото докато в медиите, блоговете и социалните мрежи се изявяват псевдоморалистите, някои като Глория и Робърт танцуват на ръба.

Великолепна хореография, красива еротика; макар пестелив, доста тежък декор.

Пиеса, която се развива по сюжетната линия на литературния първоизточник, но има малки козметични изменения, достатъчно да внесат и акцентиран върху нови идеи.

Робърт и Глория в този си вариант са по-скоро наши съвременници, млади хора, които и сега живеят около нас.

 

Автор: Хорас Маккой

Драматизация: Анна Петрова

Постановка и музикална среда: проф. Здравко Митков

Сценография: Лилия Бабунова

Хореография: доц. д-р Александър Манджуков

Сценичен бой: д-р Камен Иванов

Асистент-режисьори: ас. Людмила Стоин, доц. д-р Маргарита Божилова

Словесно действие: д-р Надежда Панайотова

Автор на плакат: Лилия Бабунова

Фотограф 1-ви състав: Венета Паунова

Участват: Елизабет Лука, Божидара Тепалкова, Матей Иванов, Момчил Димитров, Момчил Христов, Мирослав Станчев, Виктор Стоянов, Рая Крумова, Симона Калоянова, Михаил Трендафилов, Мартин Йорданов, Елина Илиева, Кристин Цанова, Мартин Методиев, Мартин Великов, Елица Горанова, Марина Фърцова, Драгомир Койчев, Петър Иванов, Ивея Симеонова, Лаура Апостолова, Камен Стефанов, Виктор Тонев, Катрин Янева, Лидия Иванова, Иван Николов, Виктория Антонова, Деница Христова, Симеон Кирилов

Времетраене: 120 минути

 

Разходка, малки откривателства и красива поличба

 Левски-Павликени-Бяла черква-Античен керамичен център Павликени-Върбовка-Павликени

Много рядко проучвам специално целта на пътуването си предварително.

Никога задълбочено.

Твърде лесно е с интернет, а и като знам къде се намира нещо ще отида точно на него. Няма да го забележа неочаквано, то да ме привлече и малкото откривателство да ми даде повече усещания за придобитото познание.

Накратко: обичам импровизациите и открих новия си сезон за велопоходи, проявявайки тези си предпочитания.

Събудих се в 8:30, пих един азотен бустер. Забравих да ям.

Спуснах се със Саблезъб (шосейката ми) по „Лозенка“, минах кръговото и стигнах гара Плевен за няколко минути. Имах доста време. Потънах в себе си и не усетих кога мина.

Прекрасен ден. В състоянието, което аз наричам: „потъвам в себе си“ умея да се превръщам в част от средата. Съзнанието ми витае наоколо, а телесните усещания се негови дрънкулки. Приятно е особено пролет и есен.

Някакъв странен човек, около 60-65 ми помогна по-бързо да кача колелото. Не, че шосейката ми тежи, но имаше известно забавяне, защото една доста трудно подвижна жена точно преди мен качи доста товар. Закъснението заради мен изглеждаше почти неизбежно, но тръгнахме точно на време.

Да, благодарение на непознатия.

Възпълен. Имаше нещо уморено, нещо прегазено в изражението му. Не го разбрах какво ми каза, защото го промърмори.

Избрах си празно купе. Той беше в съседното.

Когато приближихме Левски, където трябваше да слезем, непознатия се появи.

Говореше нещо, което не разбирах. Приписах го на тракането на влака. Но той не се отказваше, показваше и с жестове…

Всъщност…искаше ми пари. Молеше ме. Малко пари. Бил в нужда.

Спомена: Украйна.

Не. Не. Не. Не беше украинец. Само веднъж съм виждал украинци във влак, бяха пияни и агресивни. Почти сигурен съм и да ми прости Господ греха, ако все пак не съм прав, но почти сигурен съм, че това е нова клошарска схема за просене на пари.

Човекът беше достатъчно мил и с изражение на Човек, за да му дам някакви дребни пари, но не го направих. Възможно е да не съм прав, но не подкрепям измамата. Колкото и да е дребна. Каквато и човещинка да е. Не, не обичам да ме мамят. На дребно както в случая или на много, много по-едро, в каквото ни завличат българските управляващи и казионните медии.

Цветница е. Може би на празника си навлякох грях.

В Левски от подлеза – направо на пътя, по който ме поведе джипиеса.

Не проучвам целите си, но оттук-оттам винаги знам нещо за тях.

От много време исках да видя градчето с училището на Бачо Киро.

Прекрасен път за шосейкаджии. Има си и положителни и отрицателни денивилации, не са кой знае колко големи; очарователни са, защото по това прекрасно шосе иначе ще си заспиш, докато въртиш педалите. Доживях да похваля българско шосе.

Нямаше опасности. Разбира се, това е на границата на вица, когато иде реч за шосейно колоездене. Но толкова ведро пътуване не помня да съм имал.

Като видях табелата Павликени не можех да не се сетя за Максим Генчев, а и за бившата ми съпруга. През седемгодишната ни връзка съм го посещавал само веднъж, а преди това още веднъж – като войник в полагаем отпуск: за да я видя. Тогава все още само си пишехме. Писмата бяха хартиени. За трети път, пак за кратко съм бил с настоящата ми половинка и сина. Видяхме зоопарка и чакала, но друг път ще разказвам по-подробно, защо чакала е един от многото животински символи в семейството ни; разхожда ли се нощем из гробищата, а също тъй: вие ли или лае.

Този четвърти път, минах през Павликени още по-бързо. Целта ми беше близката Бяла черква.

Защо?

Ами уникално място. Няма друго толкова малко място с толкова много музеи.

Бяла черква носи духа си.

Чувства се онова, което е било, въпреки…Печалта. Голямата печал, прах на времето и разрухата.

Много е запазено от миналото, но си нямам представа колко е загубено.

Правени са и някакви опити за осъвременяване.

Вижда се, че са усвоявани пари, че някой се е трудил, но и че е направил колкото може и колкото му разрешават, а то не е особено много.

Църковната кула е била възстановена, както се вижда от надписите по плочата напомняща паметна: от ротарианците.

Природо-научния музей, който е зад нея изглеждаше зловещо заради напуканите си стени, падналите мазилки с предупредителни надписи, че е опасна за живота близостта на сградата.

Това съкровище го поглъща забрава.

Първите ми мисли бяха за децата. За обикновените деца по цяла България. Деца, чиито родители нямат възможностите да ги пратят, че да учат в Космос, нито пък да броят милиони за да бъдат възпитавани от Калушевци и други узурпатори на българската природа. Деца, които също имат необходимостта, интереса и будният ум; влечение към природните науки и това безценно наследство би било полезно и за тях, но нещо се е случило.

Не соча никого като виновник.

Не ме интересува на национално ли е или на местно ниво.

Все пак Бяла черква е с пъти по-поддържан от десетки други селища, които съм виждал. Не говоря за конкретна вина, а времена и нрави, които съсипват българския дух.

И като казах, че Бяла черква е с пъти по-поддържан от десетки други селища – трябва да се види най „сладкото“ читалище, което са виждали очите ми: поне отвън прилича на обгрижвано от приказен ексцентрик.

С колоритната библиотека. С надписите: „селска любов“, „селски труд“ и „труд“ и десетките плочи на имена на герои, които сочеха мястото като дом на всеки един от тях.

Няколко паметника наоколо и не, отказвам се да казвам точна бройка на имената изписани върху всичките паметни плочи, но са четирицифрено число.

Малки магазинчета, останали от „онова време“, демонизираното, „лошото“, което помним като деца. Няма как да не се сетиш и за „другото време“ дето сме живели „братски“, съжителствали сме и какво още (?) на Бачо Кировата плоча си пише „обесен“, този млад човек, заминал си млад, посял толкова дух в Бяла черква, колкото днес не може да се поддържа, нито с европейски средства, ни с ротариански дарения и всякакви други самомнителни организации, твърде доволни от малкото, което са постигнали, че да парадират с него.

Кръпки върху величието, пробудено от един пожертвал живота си за свободата човек.

Последното, на което се спрях беше училището, в което е преподавал. И завъртях яко педалите. На връщане забелязах, че е имало и велопътека. Пак по някакъв проект; обрасла, забавна, но все пак – велопътека.

И тук започнах да импровизирам.

Не ми се връщаше по същия път до Левски, а да хвана влака от Павликени ми идеше твърде рано.

Първо ще се поразходя наоколо, а после ще хвана влака от Павликени. Реших.

Къде?

Няма да тръгвам повече без втори телефон или външна батерия. Китайския ми змей може да изкара две седмици с едно зареждане, но не и ако ползва човек джипиеса му. Тогава батерията се изтощава за два-три часа.

Изключих навигацията и реших да се движа воден от табелите.

Първата ми хрумка беше Сухиндол, но на един разклон към Сухиндол реших да карам по другия път, който водеше към Върбовка.

Това име срещах за първи път и не ми говореше нищо.

И точно тук беше голямата ми награда.

Не знаех, че имало Античен керамичен център Павликени. На няколко пъти видях табела с тази атракция, но не й обърнах внимание. По пътя към Върбовка обаче реших да се отклоня към нея. Вече ми идеше много привлекателна…

Улучих и време. Пролетно. Разцъфнало. И…пусто.

Имаше само една спряна кола. По-късно видях и хората. Младо семейство. Той, тя и детето им.

Докато се разхождах из възстановките на антични работилници и снимах, шарех с поглед и се чувствах като в постапокалиптичен сюжет, чух недалечни гласове. Видях администратора (ще го нарека така, че не знам позицията му) на аткракциона. Обясняваше им за възстановките, че са всяка първа събота от септември. Заговорих се с него. Симпатичен човек, много емоционално разказа за празниците. Каза, че посетителите също могат да облекат доспехи като римски и тракийски войни и да участват във възстановката на битката.

 

Е, това е за мен. Пък се и пада преди рождения ми ден. Седмица по-късно ще стана на 57, колкото един от отрицателните ми, но много любими герои от „Ромфея“ – Ярей. Поне съм як колкото него, друг е въпросът, че той е по-смел и по-зъл.

Излязох отново по пътя към Върбовка. Чудих се какво ще търся в това непознато село. И едва когато застанах под табелата и направих снимката осъзнах: това е красива поличба.

Точно на Връбница, в този разцъфнал ден и без да знам защо стигнах до Върбовка.

После: отново към Павликени.

Подминаха ме колеги с шосейки. Поздравихме се. Разминах се с други. Изобщо – пътят е изглежда любим маршрут за шосейно колоездене.

Достатъчно емоции бях събрал и реших да се връщам.

Във влака пътувах с един одухотворен симпатяга на име Александър. Като разбра, че съм бил до Бяла черква, така се разприказва и толкова неща ми разказа, че разбрах, че почти нищо не съм видял от това прелестно място.

Твърдо реших отново да го включа във велоразходките си.

Александър има планове някой ден да разработи това „туристическо богатство“ Бяла черква. Да кани училища, групи от различни градове.

Да направи, ако трябва заведения.

Не, не бяха блянове на приказлив човек; виждаше се, че е мъж, който знае какво говори и знае как да го постигне.

Има надежди, докато все още има такива хора.