Най-красивите очи

 Тя не е уличница, танцьорка е. Ще ми се да е първото, не бих си нуждаел толкова от нея. Лесно бих я заменил с друга. Тя не се съблича, тя твори пластика. Извайва се като от глина. Събличала е джинси, събличала е и коприна, разкъсвала е официална вечерна рокля. Сплитала е плитки докато се съблича. Събличала се е от аромата, който ме е довеждал до лудост. В началото за мен беше просто една скучаеща вечер.

Повяхващата хубост с червената коса и циничният език ме заговори доста нахално, но не успях да я разкарам. Притежаваше очарование. Огледах се плахо за фотоапарати. Смотолевих, че имам работа, тя се изкиска и ме хвана за ръкава.

-Отпусни душа. Защо ти е цял свят, като я държиш заключена. Виж, имам момичета. Не е като другаде.

Имам властен тон, когато се наложи. Опитах се да го използвам, но сводницата като че ли се развесели.

-Искаш ли да видиш онова което ти е отвътре. Голо, чисто. Няма да го докоснеш, а то няма да разбере кой си. Твоето желание ще е със превързани очи и само ще танцува, защото то не се отдава. Поне за пари, не. Разбираш ли, желанието не се купува.

Не я разбирах, но май и тя не се разбираше. Изглежда бъркаше думи.

-Знам кой си. Никой друг няма да научи. Довери ми се. Ето това е ключа от хотелска стая. Една от многото, която може и да си ангажирал, а занапред, ако пожелаеш, ангажирай ги сам, чрез свои хора. Нека да са винаги различни, за да остане неопетнено името, на което държиш и което е истинските ти дрехи...

Изкикоти се. Грозно, но завладяващо умееше да се смее. И макар на години, този смях й предаваше неудържим сексапил. Спечели ме. Познавам хората на които можеше да се има доверие. Тя беше една от тях, а момичето както и предполагах, местно създание. Красива чайка. Разтваряше криле, не се събличаше. Просто летеше във фантазията. Тя не знаеше млад ли съм или възрастен, мъж ли съм или жена, сам ли съм или повече, има ли ме в стаята. Тя се събличаше пред фантазията си. Нямаше професионализъм, имаше естество. Не го намираше нередно. Лицето й самата невинност. Искаше ми се да видя очите й, но точно тях не биваше. При този ограничен живот който водеше едва ли щеше да е способна да запази тайната. Пред кого се е събличала поне три пъти на седмица. Пътувах само за да я видя, разпределях деловите ангажименти така, че да я видя. Винаги в различни стаи. Имал съм за кратко любовница, съзнах, че не си заслужава риска. Този път не бях способен. Идваха и избори, когато най-силно горях и бях на прага да я прегърна, да поискам и повече, което не беше част от сделката и можеше всичко да провали. Борих се със себе си. Исках всичко да приключа. Не мигвах по цели нощи. Дали, ако я направя своя любовница няма да ми мине. Най-вероятно: да. Но тогава може и да посегна на живота си. Изсмях се на тази мисъл, но страховито ми прозвуча самият ми смях. Не съм го подозирал от себе си, ала бях способен на такива крайности.

ТОВА Е НАИСТИНА ДУШАТА МИ, ТОВА Е НАИСТИНА ДУШАТА МИ!

С превързани очи, отдава голота на непознато. На жадната ми природа която храни лиги с формата й. На гладната ми природа. Сладострастната и хищната, способна винаги да я разкъса. Винаги на прага да го стори.

Сънувал съм и неведнъж, че е махала превръзката. И това беше краят. На кариерата ми, на всичко което съм съградил...

Събуждах се потен, а утринта красива.

Краят на всичко, което съм съградил или начало на живота. Обърквах се. Исках да видя очите й. Колко ли са красиви? А ако не са...

Нямаше част от тялото която да не разголваше, ала скритите очи в случая бяха далеч по-възбуждаща тайна, отколкото да речем скритите зърна на безкрайно надарена с природата на форми, непозната.

И когато реших да й кажа да махне превръзката, а гласа ми спря в гърлото и не можах да го изрека. Тя сякаш чу мислите ми.

С един замах, най-сетне истински са разголи.

Не бяха големи, нито с екзотична форма. Винаги съм мислил, че ще се окажат светлозелени, но бяха тъмно кафяви. Като зърната й. Топли и нищо повече. Срязаха ме, като нож се заби погледа й. Много прочетох.

Искаше й се, но не беше способна да опази тайната.

Това бяха най-красивите очи.

На предателството. Или по-скоро: на истината!

Толкова красива

Ял е бой.

Имал телескоп. Комшията от долните етажи се качил да оправя антената си и го видял как наблюдава.

Правил го е от месеци.

В таванската си живееше под наем. Кой знае от къде беше. Скапан образ някакъв. Типично извратено копеле. Тихо и потайно. Вървяло като призрак. Слабо и прегърбено. Често с набола брада. С какво се е занимавал, с какво се е издържал, един Господ, знаеше. Плащал си е редовно наема. Нямал гости. Ни мъже, ни жени. Хазяйката за това го търпяла. Иначе не й харесвал погледа. Както твърди. Змийски един. Имала чувството, че се опитва да надникне в скришното. Явно хоби.

Сигурно е лъскал бастуна докато е гледал през телескопа.

Бързо се разнесе историята му. Цял квартал научи. Едни вдигаха рамене, какво пък толкова бил сторил. На своя територия е, която не иска да я гледат да си пусне завесите.

Други се хилеха направо, хубаво правило момчето. И те щели да си купят. Повечето му бяха бесни. Мислеше се за оплакване по законовият ред, но мъжа й, братовчед му и още един комшия, просто са си го издебнали и му теглили як пердах.

Хвалиха се вечерта, рядко им прислужваше с толкова голямо удоволствие. Общо взето не й допадаха грубостите им, свикнала им беше, с леко пренебрежение се отнасяше, понякога ги взимаше на мезе, докато им носеше мезето. Гледаха й като на един от компанията и мъжа й често държеше да играе той ролята на домакиня, но тази вечер си беше нейна. Кавалерите й я бяха защитили. Поглеждаше от време на време през прозореца в капандурата. Тръпки я побиваха. Момчетата се забавляваха. Заспориха за коли. И от коли не разбираха, но бяха сладки. Твърде увлечени са, едва ли са забелязали изчервяванията й.

Пак погледна към капандурата. Дори не беше го виждала, а и да го е виждала не знаеше, че е той. Човек който не прави впечатление или ако направи поне не пробужда дълбоко любопитство. Изглеждал е противно, това вече разбра, но кой беше? Няма значение. Повече я вълнуваше какво е видял.

Някои дни като останеше сама...Просто й ставаше скучно, а скуката приличаше на възбуда и преминаваше във възбуда. Имаше много фантазии и креслото тъй я желаеше...

Коленете й отмаляваха, ръката сама посягаше. Рядко се е случвало, възможно е да не е гледал. За това не знаеше и мъжа й. Знаеше, че ще му хареса, разкаже ли му, но не смееше. Защо не смееше, сама не знаеше. Знаеше, че ще го възбуди, ще я усети иначе, още повече ще я пожелае. Имаше въображение и той, думите лудуваха по езика й, но не му каза. Не му каза. Ако непознатият е наблюдавал тези сцени знаеше за нея повече отколкото собственият й съпруг.

При заспиване непознатият й се присъни свещеник на който се изповядваше, преди събуждане – изнасилвач. Посегнал й беше. Не се чувстваше омърсена, а открадната. Усещаше, че води друг живот, независим от този който съзнава, живот в сетивата на непознатите, нейна форма над която няма воля, тяхна играчка. Толкова дълбоко беше бръкнал. Колкото и да го бяха били малко му беше. Имаше ли представа как се чувства сега! Припомняше си, че обичаше да танцува. Това често правеше. Хавлията й падаше от раменете. Или хвърляше дреха след дреха имитираща стриптийз.

Разплака се едва когато си представи, че я е гледал и как застава пред огледалото и се реше. От дете не даваше никой да я види. Дори родителите си. После разрешаваше на интимните си приятели и не винаги.

Копелето, разбира се, напусна квартала. Хубав урок му дадоха момчетата. Понякога не можеше да ги понася, но сега съзна, че приятелите са си приятели, че без тях не може, че в един реален, лишен от сантименталност образ, това е любовта. Сложи си плътни завеси, мъжът й беше готов и ролетни щори да поставят, но не й беше до ремонти, до посрещане на майстори. Имаше чувството, че е усещала погледа, че се е изтощила достатъчно от чуждото присъствие и най-сетне е време да остане за малко сама и единствено с най-близкият. На моменти дори й той и идваше много.

Като, че ли момчетата го усещаха и се събираха в техните домове, а тя боледуваше малко повече от две седмици и всичко се върна в релси и тръгна както някога. Съвсем забравиха за воайора. Сети се случайно, месеци по-късно. Хазяйката му беше застанала след нея на опашката. Оплакваше се на своя съседка, че няма наематели. Все не случвала. Онова извратеното копеле било последния. Защо й го припомни? Защо! Беше го забравила. Съвсем го беше забравила. Пак погледна към капандурата. Твърде далече изглеждаше. И ъгъла един. Дали изобщо я е наблюдавал. Реши от любопитство да си направи експеримент. Дори без телескоп можеше да се прецени. Помоли възрастната жена да й отключи, да я остави за малко сама. Застана на капандурата. Стотици прозорци. Стотици. Виждаше се нейният. Едва не се разплака, после осъзна, че я разстрои мисълта, че прозореца и не е с нищо по-значим от всеки един от стотиците. Дълго гледа навън и на тръгване видя картината. Беше покрита с картони. Само края й се виждаше. Можеше даже да не я забележи. Тръгваше си когато привлече вниманието й. Внимателно махна картоните от платното. Малко платно, не беше по-голямо от кутия пица. Маслена боя.

Дъхът й спря.

Не беше честно! Впи несъзнателно нокти в коляното. Толкова й горчеше отвътре, че чак лютеше. Не беше честно! Сви устни, не нямаше да заплаче. Нямаше! Това беше нейното лице. Нейното. Скулите и трапчинките, устните й усмивката. Тъмно русата коса и вирнатото носле. Детинският израз. Нейното лице, но очите. Не бяха нейните очи, а очи на фея от приказка. Неестествено големи, лъчезарни. Същият цвят, но по-големи и макар със същата форма, разтворени различно. Като разлистени пъпки в ранна пролет. Усмихваха се. В друга реалност надничаха.

„Никой не ме е виждал толкова красива. Никой. Дори аз самата.”

Огледа се. Далеч по-празна и се стори таванската. Потискащо празна. Като гърди.

„И няма да ме види повече!”

Унищожи картината.

Още една водка

 Викнах на сервитьорката едно.

Полюбопитства момичето, глупавичко беше. Пияниците и пренебрегнатите пием водка.

Тази ще изпия бавно, стоически ще чакам. Ще изглеждам глупаво, преди да си поръчам втората ще приличам на парцал. Бавно ще поглъщам обезболяващото.

Ще се измъчвам, защото така желая, ще се измъчвам, защото ми харесва.

За да й отнема вината, която има към мен.

Подигра се с чувствата ми, не дойде. Ето, половин час се бави, а каза, че не закъснява.

Лесно ще ме познае, лесно. Снимката която й пратих е актуална. Преди месец си я направих. И изглеждам на нея както си изглеждам. Снимките не ме правят нито по-красив, ни по-грозен както е с повечето. Поне преди час съм изглеждал както на снимката, а сега лицето ми е изкривено от болката. Пак незначително преживяване, поредното, все така е било, все така ще е.

Утре пак ще се хиля глупаво, ще се правя, че нищо ми няма. Мога да флиртувам с други като нея. Не, не, за нищо на света. Дотук беше. Аз в началото винаги лъжа, после сам започвам да си вярвам, неусетно става. Глупостта ми се оказва не толкова глупава. Трогателното лекомислие, естествено поведение. Разбирам, че думите ми са по-истински от мислите ми.

Мозъкът ми е изпран и дезинфекциран, мисля популярно за да не изглеждам налудничаво, мисля в тон с модерната музика и рекламата на перилни препарати, уличното движение и правилата за поведение на обществено място.

Среден съм на ръст и интелект.

Масов модел и като такъв мисля.

Спра ли да мисля, а да лея думи излизам от обичайната си посредственост.

Влюбвам се и превръщам в своето иначе.

Нямам логика, имам свобода, чакам своите да кацнат на земята и да ме вземат.

Обожавам я. Чувствам се голям и малък. Наричам я с нежни имена и преди да съм я съблякъл съм я имал милиард пъти, спомням си, че съм я срещал и в предишни животи. Превръщам се в стихия и съм ненормален.

Казвам й го, плаша я.

Дистанцира се от мен и връща разума ми обратно. Благодарен й съм.

В рядко случаи обаче става по-различно. Тя е очарована от изрода в който се превръщам, играе си с него, играе си с мен. Опасно е, прекрасно е, накрая все аз го отнасям.

Оставам сам, като сега.

Чакахме срещата с нетърпение, два пъти я отложихме. Третият наближи, очаквах, че ще я отложи и за трети път и кротко ще охладнея към нея, но тя не го стори.

Каза, че ще дойде.

Запознахме се по интернет. Бързо я обикнах, по-бързо от всяка друга която виждах очи в очи. Чувствах аромата й и близостта й, настръхналата й кожа, долавях шепота й, смеха й чувах и знаех какво изражение има когато спи.

Понякога сънувах, че попадам в нейните сънища и тя не ме гони. Знаех, че накрая пак ще се случи така. Твърде красиво беше. Това не е нормално. Опомнила се е. Направила е гримаса. Зачудила се е къде ли отива и се е отказала…

Поръчах си втора водка.

Сервитьорката ме пита глупаво: „само водка ли?”. Питам за бързо действаща отрова. Имали, но не сервирали на непълнолетни. Казвам жалко и наблягам на водката. В по-големи количества може и да ми свърши работа. Светът си е гаден. Защо си помислих, че може да има такава любов. И ако я има точно аз ще я изживея. Аз мога героично да се напия и ще го сторя тази вечер. Утре ще се събудя в отрезвителното или в предварителният арест за нещо което ще извърша. Защо ли? За да бъда действителен, сега не съм уверен. Може и да съм измислица, нейна измислица. Да, възможно е. Кой ще ми докаже, че съм истински щом нея я няма. Ама си ги мисля едни. Колко е часа? Трябваше да е тук преди почти час. Да е изпуснала влака? Възможно е, но нещо не се връзва, щеше да се обади. Най-малко да изпрати съобщение. Ами, ако се е случило нещо с нея? Едва ли, но…

Сега трябва да съм много разстроен. Вече съм пресушил две водки. Защо не си тръгна? Още ми се преобръща сърцето при всяко отваряне на вратата. Влизат старици, влизат деца, влизат жени с кавалери, не и тя.

Достатъчно я чаках. Разбирам я. Ще й го напиша. Не, нищо няма да й напиша. Ей, сега ще си тръгна, но ще пресека неправилно за да ме удари кола и да лежа месец гипсиран в болницата, за да не мога да правя в този месец други глупости.

Тъжно е да бъдеш подигран. Толкова тъжно, че се съмняваш възможна ли е такава тъга? Ще я попитам като се върна в къщи. Ще й пиша и ще я попитам, възможно ли е да съм изживял толкова силна тъга колкото ми се е сторило?

После, ще си помисля за бесило, ще си намеря екстрасенс или ще търся вещо лице, за да развали магията която явно имам. Ще стана философ или ще пътувам измамен от нещо си. Но преди всичко ще се напия.

Подло беше от твоя страна, мила. Влюбен бях в теб.

Мед капеше от устата ти и думите ти се лееха като дървесно масло. Защо трябваше да ме накараш да чакам!

Това е брутално!

Викнах трета водка.

Тогава сервитьорката седна на стола до мен, усмихна се, хубавица, и тихо изрече:

-Как да ти кажа? Трябва да говоря с един човек, но още щом ме види да се приближавам, си поръчва водка. Не, че имам против сервирането й, но моля те, обърни внимание, че заведението е на самообслужване. Дойдох тук на среща.

Гальовната арфа

 Говори се, че съм му любовница. Това не е вярно. Аз съм арфата му, а той е стар, беден глупак.

Мои приятели разбраха, че арфата му има антикварна стойност. Бяхме пияни като решихме да я откраднем. Не беше трудно. И с пирон можеше да се отвори ключалката му, а знаех и в коя дупка на тухлите крие ключа.

Той друго ценно нямаше. До гуша в боклуци, две счупени китари. Нотни листове от не знам си кога. Бутилка вкиснато вино от времето, когато е спрял да пие или откакто за последен път някой му е гостувал.

Свиреше божествено. И на сатир приличаше. Тъмен, с козя брада. Стар колкото мечтите за безсмъртие, но с огнен поглед.

Иначе - жалък. Тъжна е бедността. На него нещо му и имаше.

Говореше си сам объркано, но с никого другиго. На мен ми кимаше. И тогава усмивката му ставаше като на седемнадесет. Свенлива. На старческо лице би трябвало да стои като похот, но не ми изглеждаше така.

Дали пък не е... Не, просто е странен. И освен арфата, нищо друго си няма.

Опитах се да намеря мелодиите, които свиреше. Не попаднах на подобни... Може би не съм търсила където трябва.

Приличаше на предкласика, но не... не съвсем. Имаше неон. И лъхаше бензин, но не знам защо ми се струваше, че и на средиземноморски вятър. Никога не съм била из онези географски ширини. Така си нарочих чувството, не мога да си обясня защо.

Вече я качихме в онзи потрошен бус, когато съжалих. Даже ме задави рев. Приятелите ми се кискат, отвратителни са! Цунка ме единият по едната бузка, другият ме е гушнал през кръста. Съкровище съм била. Мразя ги! Хубаво ми е с тях и ме обичат, но човешко ли е...

Казвам, че ми е лошо. Добре, че не ме попитаха дали не ме е хванало страх. Щях да се разрева, а не съм плакала. Пред момчета пък няма и да го направя. Поне да бяха мъже. Толкова малки и жалки никога не са ми изглеждали. Пълнолетни са, но си остават деца. Такава жестокост!

Ами аз!

Тръгвам като побъркана, не знам накъде. Искам само да се отдалеча от тях и да се нарева. После ми минава - в стаята на объркания, болен човек съм. На празното място. Там, където е стояла единствената му утеха. Чувам стъпките му по стълбите. Не знам защо го правя. Твърде млада съм, твърде възрастен е.

Събличам се. Глупаво е. Не мога да заменя арфата му. Искам да се разплача. Не мога... Но чувствам, че имам сили, ако не да я заменя, то поне да го заблудя, че съм арфа. Да се престоря на арфа. Той няма да забележи. Луд е, глупав е. Ще стоя неподвижна. Винаги в този час свири. Веднъж се разболя и цялата махала не можа да мигне до сутринта. Нещо като сънчо ни е. Едва се чува, по-скоро гали слуха. Част от естествената полифония е, като че ли нейната идея, която я събира, за да не звучи като шум.

Помня, че в онази нощ беше много шумно. Страшно шумно ми се струваше като го нямаше онзи музикален вопъл. Тъй нежен и красив, а преизпълнен със страдание, докосващ се до всичко действително, за да го направи да изглежда приказно, носещо неясното си послание.

Полудяла съм! Какво правя! Аз съм гола до прозореца му...

- Не, ти си арфа, малката! – прошепна по-голямата жена в мен. И хладнокръвието й ме завладя.

Навярно наистина съм се превърнала в струнния му инструмент. Той не се изненада, нито имаше объркване, нито действията му изглеждаха по-различни от онези, които си представям, когато е заставал пред истинската арфа. Докосваше ме... и трябва да си призная, по-приятно усещане не съм изпитвала, нито ще изпитам. Докосваше ме навсякъде, плъзгаха се пръстите му. Но не! Никаква похот, никакво сладострастие, освен, може би, в апогеите на композицията, когато всичко разумно се разбиваше, като че ли в твърдта на ограничаващи го небеса.

Но този еротизъм нямаше нищо общо с познатия.

Лудостта му изтичаше през пръстите.

Знаете ли, какво са някои музикални инструменти? И може би не само музикални инструменти, а моливчето и клавиатурата за пишещия, четката за художника. Не, за тях няма да говоря сега и не мога да съм сигурна, още по-малко да генерализирам, аз... говорех за това, което се почувствах - гръмоотвод, през който мълниите на умопомрачената мисъл отиваха в земята.

Лееше се музиката от мен, чувах я. Летях с нея, частичка по частичка се отделях от себе си, за да полетя и да достигна през слуха дълбоко в нечие съзнание.

От едно объркано момиче – хулиган, ме превръщаше в идея. В най-нежната, тази, която... в крайна сметка заслужих да бъда.

Когато заспа, се облякох набързо. Чувствах се по-лека, по-красива от всякога. Някак по-зряла, непозната, по-женствена.

Нещо в мен се беше променило, но когато застанах пред огледалото, видях познатото лице.

Сутрин излизаше в малките часове. Още по тъмно. Сигурно се разхожда, какво ли друго да прави. Връща се само вечер, за единия сън. Тогава заемах мястото на арфата му. Всяка вечер си казвах, че е за последно. Но на следващата ме изпълваше диво желание, усещане за празнота.

Вече не общувам със старите си приятели. Те знаят, че съм му любовница. Никой няма да повярва, че аз съм само арфата, която тогава откраднахме. С нашите не си говоря. Бих се махнала, но искам да съм по-близо до него. Те пък биха го убили, но са страхливи. Казах им, че пипнат ли го, бавно ще умират.

Говорят ме навсякъде. Научих, че съм разбрала за скрито негово богатство, че съм със стария ексцентрик заради завещанието му, а той само живее бедно, защото целта на живота му е да умре богат и да остави всичките си земни наслади в ръцете на млада използвачка...

Усмихвам се, само се усмихвам.

Не смея, не смея да разстроя арфата. Защото ще се развали мелодията. А без нея всичко ще стане по-грозно и отколкото изглежда.

Малко от Бередяев за Достоевски и от мен - за живота ни

 

"Онова, което наричаха "жестокост" на Достоевски е свързано с неговото отношение към свободата. Той бе "жесток", защото не искаше да свали от човека бремето на свободата, не искаше да избави човек от страданията с цената на лишаването му от свобода, възлагаше върху човека огромна отговорност, съответстваща на достойнството на свободните хора. Биха могли да се облекчат човешките мъки, ако отнемем свободата на човека."

"Човекът започва оттам, от където заявява бунтовно за своята свобода."

"Истината прави човека свободен, но човекът трябва свободно да приеме Истината, той не може да бъде доведен до нея насилствено по принуда."

"Мирогледът на Достоевски", Николай Бередяев

"Истината прави човека свободен, но човекът трябва свободно да приеме Истината, той не може да бъде доведен до нея насилствено по принуда."

А как кореспондира това с "износа на демокрация"?

С бомбите върху Белград? С арабската пролет? С Майдана?

Или у нас: примерно с ваксините (?) с настояването да бъдат задължителни (?) или пък с изопаченията, когато яростни защитници на ЗАДЪЛЖИТЕЛНОТО ваксиниране се кривяха на хора като мен, които бяхме против ЗАДЪЛЖИТЕЛНОТО ваксиниране, но сами сме се били ваксинирали!

Как кореспондира с цензурата! 

С почти задължителното налагане на съответни информационни източници!

Не, не ми говорете за Путин! Путин не ми е наложил на МЕН това! Какво и на кого е наложил е съвсем друг въпрос, а отговорът му мога да чуя от вас, само ако вие не вършите онова, в което с омраза обвинявате Путин!

Гордея се, че съм възпитан и от Достоевски (освен от Джек Лондон, Братя Стругацки, Иван Ефремов, Дъглас Адамс, Платон, Блез Паскал, Ницше...), а не от радиоточката и Жълтия паваж.