Позитивен човек

Аз съм благ човек. Благ и позитивен. В реалността си нямам много приятели, но не съм самотник. Имам си клиенти, ценят ме. Мисля даже ме надценяват. Някои ме обожават, зная. За туй и не съм потърсил близост с никого от тях. Не искам да развалям илюзията му, може би няма друга в живота. А клиентите са ми такива - много илюзии нямат. Трезви хора са, за туй и проспериращи. И твърде рядко щастливи. Не искам да развалям и илюзиите на тези от тях, които ме смятат за боклук, за скъпо платен боклук, а те с положителност са повече. Нека си ме мислят за такъв, нали пак до мен опират. Дали и себе си презират тогава? Защо ми е да зная. Те истински ми показват колко съм полезен. Не ме харесват, а не могат без услугите ми. Всъщност не харесват свой имагинерен образ, но по-добре за мен. Ценя преди всичко способностите си, не себе си. Не ми трябва клиент да знае какъв съм и какво съм, а да иска от мен това, което мога най-добре.
Живея сам, съседите ме имат за скромен, но малко темерут. Минавам за човек на изкуството, понякога ме изпълва вдъхновение. Апартаментът ми е едностаен в малък и шумен, работнически квартал. Можех да си позволя далеч по-луксозно жилище на далеч по-шикозно място, но защо ми е дори това. Аз често пътувам. Не си и падам много по лукса. Не, че ми пречи, харесва ми даже, но не копнея особено по него.
Не си мислете, че нямам никого. Напротив. Във фейсбук имам пет хиляди приятели. Харесва ми с тях, с всеки един от тях. Следя с интерес вълненията и трепетите им. Не пропускам и снимка, която са публикували млади и стари, руси и чернокоси, плешиви, с перуки, с шапки, забрадки, с бурки, с пънкарски прически, с конски опашки, с канадски ливади. Атлетични, с кореми, мършави, дебели. В униформи и всекидневни дрехи, във вечерни рокли за десетки хиляди или нещо спретнато купено от магазин на килограм. Със свои приятели, със свои врагове, с колеги, сами. На курорти край морски брегове и планини. В магазини, в предприятия, в ресторанти, в нощни барове, в парламентарни зали и други учреждения, в музеи, зоопаркове и още къде ли не.
Харесвам ги всички. Не просто кликам върху бутона, а наистина ги харесвам и ги разглеждам ли, разглеждам.
Свободното ми време минава в разглеждане на снимки.
Пиша комплименти, пиша колко много ми харесват, искрен съм. И хората знаят, че аз съм един позитивен, много позитивен човек.
Скромен съм, защо трябва да занимавам някого със своята особа. За да покажа, че съм жив публикувам статуси с котенца и кученца, понякога някоя мъдра или смешна мисъл. Сърчица и розички, пращам усмивки на всекиго, на всекиго честитя празниците и всяко радостно събитие от живота му.
Радват се, че ми създават добро настроение, понякога ми се чудят какво толкова откривам в снимките им.
А аз просто тренирам, изчислявам ъгли във всички възможни обстановки, които ми показват. Или с други думи: полезното с приятното. От една страна разпущам, а от друга тренирам.
Да, сигурно се сетихте. Позитивен човек съм, но работя като снайперист.


За всичко са виновни робовладелците

Помните - не помните, за всичко са виновни робовладелците. Преди векове те яхнаха измисления преход и станаха феодали, после - както им е на сгода; крупни магнати и водачи на пролетарски революции. Искат да забравим бича и веригите, ама можем ли?
Хич не ги хвалете. И не ми казвайте, че и Езоп е бил роб, че и Спартак е бил роб, че всеки роб можел да изкупи свободата си и така - нататък. Не ми изтъквайте какви учени са имали. Архимедовци, галеновци, ако искате да знаете и техните крака са миришели. И да не си мислите, че ги е бивало в леглото. То без простанол (нямало е тогава, да знаете) рано им се е уголемила простатата, ставали са нощем по шестдесет и седем пъти за да уринират и не са можели да вдигнат самолета. И като споменах: самолет - даже самолети е нямало по онова време. Като са толкова големи учени, що не са направили един най-прост самолет? А ся, можем да сме прости, ама летим в небесата.
И философите им не ми хвалете, я някой от тях сгазил лука - я го осъдили на смърт. Как може такова нещо - смъртни присъди! И това, ако е човечно. И какъв ти електрически стол, каква ти газова камера - няма такива хуманни смъртни присъди. Сократ трябвало да изпие отрова, Сенека да си пререже вените. Нет человек - нет проблем.
И цензура е имало. Всички са мълчали и един не е написал във фейсбук или туитър един статус, че да излязат хората на протест и да спасят осъдените.
Да, съгласен съм: нямало е фейсбук и туитър - това какво ви говори: ами били са прости и ограничени. Само гладиаторски битки са гледали, сега за боища с кучета ревете, че и за един кльощав ловешки ягуар вдигнахте такъв шум, а тогава знаете ли колко беззащитни лъвове, че и християни са хвърляли на арената, а! Какво искате, да ги върнете на власт ли?
И най-богатите е трябвало да чакат векове наред, че да си купят далечните им правнуци една кола.
Нямало е и сухо мляко по магазините. И кисело е нямало. Е, разни хуни и българи са го правили, но то домашно производство, с непроверено качество и не по европейските стандарти, което означава потенциално опасно.
И никакви касови апарати. То така и баба знае.
Да знаете, още ни лъжат за прехода. Никакъв преход не е това - както си бяха на власт, още са си.
Те разпънаха и Христос. Срам.
Господ да слезе на земята - него ще разпънат, ама само лъжат, че са повярвали в него. То може и изобщо да го е нямало - едно селфи не са си направили на Голгота - но и да е нямало Христос, пак са го разпънали.
Защото от робовладелството по-лошо няма!
Да знаете, пръв проведох протестен митинг. Преди още Спартак да е вдигнал бунта излязох с плакат: "Празен ми е фризера, искам свобода!", но медиите тогава бяха толкова продажни, че никоя не ме отрази. Не, че и сега медиите не са техни прислужници, но това вече е друг въпрос.

Бъг във времето

Роман с оригинален сюжет. Действието се развива отзад напред, от бъдеще към минало. Причината е онова, което ще се случи, а следствието онова, което вече се е случило. Нестандартни фантастични елементи: кибер-пънк, фентъзи, алтернативна история, пътувания през времето и магически реализъм.


Изтеглете оттук

Змейова орис

Събитията предхождащи рождеството на ангела на разрушението - Далебор. Защо е било необходима гибелта над Печалните планини? Защо загиват толкова невинни хора? Какво се крие в кладенеца? Битки, магия, грехове от миналото и бъдеще в което всеки ще се бори за своята справедливост, семейство и право на живот. Дърветата ще са зверове. Чувството за дълг ще превърне от една чувствителна жена масов убиец. Суровата орис ще превърне от обикновени хора герои сражаващи се за своя Ням свят. Фентъзи - антиутопия в която ще има много фантастични елементи, които не се срещат никъде другаде. 


Изтеглете книгата оттук

Ням свят: Далебор - синът на кладенеца

"Далебор - синът на кладенеца" антиутопия и фентъзи наедно. И двата жанра са модни, но колко по-различно е от модното ще се увери всеки, който прочете книгата. 


Изтегли оттук

Убийство в социалната мрежа

Страстта във виртуалното пространство ще доведе до реални убийства. 


Изтеглете оттук

Мадам Утопия

Всъщност Мадам Утопия си е Мадам Антиутопия. Женственото начало, което технологията е превърнало в кумир и божество. Античните блянове ще престанат да бъдат мит и ще се превърнат в реалност, дори метафорите вече са материя, съвсем буквално части от нейната плът. Новела от седем части в която антиутопията е толкова, колкото поетичната проза.
Освен "Мадам Утопия" в книгата са включени и двата триптиха: "Семейство Утопия" (хумористична антиутопия) и "Фабрика Утопия" - тук вече няма хумор, а предупреждение. И философско приключение.


Изтеглете книгата оттук

Мадам Мистерия

"Мадам Мистерия" - част от най-поетичната ми поредица от разкази: "Дъщерята на слънцето", колкото фентъзи, толкова и съвременна. И още няколко, по-закачливи разкази. 


Изтеглете оттук

Мадам Еротика

 Разкази за престъпления, много страст - една пречупена реалност през съзнанията на дръзки и греховни хора. Една измама в крупни размери ще се превърне в поезия за идола на Вечната женственост, която пред обожанието предпочита любов.


Изтеглете оттук

Български кървав кючек

 
"Български кървав кючек" - един трилър вдъхновен от действителен случай, двойното убийство в Стежарово, но не съм се придържал до действителните събития, както примерно Труман Капоти в "Хладнокръвно", вместо това развих историята до евентуални събития, които се опасявам, че е възможно да се случат и почти се случиха години и нещо след написването й в Катуница. Нямал съм за цел да отчайвам и съзнателно съм усилил художествеността и екшъна за да се получи една увлекателна книга, която да не позволи да бъде оставена, а размислите, те идват по-късно. 


изтеглете оттук

Танцувай, танцувай, танцувай - Харуки Мураками

Танцувай, танцувай, танцувай - Харуки Мураками


В началото бе приятната изненада. Не очаквах книгата да е продължение на "Преследване на дива овца". Веднага да си кажа обаче, че думичката "продължение" е с много уговорки. Това са две завършени отделни книги, а и доста различни една от друга. Харуки Мураками отприщва въображението кара те да си мислиш неща, които не си ги е и помислял, че ще си помислиш. В един момент ми се стори, че двете книги заедно са като най-новата история на България; в "Преследването на дива овца" ужаса примесен с ирония е отражение на тоталитаризъм, в "Танцувай, танцувай, танцувай" отново ужас примесен с ирония, но отражение на развит капитализъм (както го нарича и героя му), но какви асоциации ще пробудят магическите му разкази у отделния читател е непредвидимо. Защото възможностите са толкова, колкото пъти ще бъдат прочетени книгите му.
Героите Човекът овца, безименния мъж на средна възраст: Аз - първо лице и Кику са и от "Преследване на дива овца" - те са и основните връзки между двете книги. Но в "Преследване на дива овца" Кику нямаше име: бе приятелката, любовницата, модела с най-красивите уши. И тук е ред да си кажа, че към "Преследване на дива овца" изпитах една чисто лична, индивидуална слабост, защото всички герои в тази книга бяха анонимни, най-много с прякори. Същото съм експериментирал няколко години в разказите си, макар и по малко различна причина. При мен бе търсенето на космополитно психологическо състояние, което не е обвързано с националността или етноса на героя. При Харуки Мураками, чрез героя си е обяснил в книгата, много, много образно, същността трябва да е преди наименованието си, то да отговаря на вече осъщественото.
И много ми се искаше "Танцувай, танцувай, танцувай" да е повече продължение на "Преследване на дива овца" отколкото отделна книга.
Но книгите са много различни. "Танцувай, танцувай, танцувай" е романа с най-малко фантастични елементи от всички на Харуки Мураками, които до сега съм прочел (1Q84, "Краят на света или страната на чудесата за непукисти", "Кафка на плажа", "Преследване на дива овца", "Хроника на птицата с пружина".
Магическото е капка, но предава дъх на цялата книга, а е и много ефектно, защото по сюжет книгата си е трилър.
И в логиката на термина: Магически реализъм, бих я определил като Магически трилър.
Една препоръка: първо да се прочете "Преследване на дива овца", иначе по-трудно ще се възприеме очарованието й

Ням свят 2: Змейова орис - краят на печалта и Бъг във времето

Един микс от всички фантастични поджанрове (без космическа фантастика) антиутопия, при това не една, а три антиутопии, киберпънк и магически реализъм, пътуване във времето и мистика, парадокси и абсурди. Един пътник във времето, един вечен бунтар и неудачник. Един малко странен герой, който би предпочел всичко друго, освен да живее героично и хилядолетия наред се чуди кой му е крив, че все не успява да седне кротко на задните си части. Един влюбен в книгите поет, който не пише поезия, който за разлика от всички останали герои в приключенските четива и филми не се бори за оцеляване, а обратното - за покой, но това може да се окаже далеч по-трудно приключение. Или...

Бъг във времето

 
В тази книга не съм вписал официални благодарности, а ги дължа, доста от тях на хора от блога, които ми бяха вдъхновение и прототип на главния герой. С твърдоглавието си, с което винаги заставаха на страната на неоправдания, защитаваха правото му, а с него и своето - правото на чувството за справедливост. Във всяка социална реалност, дори за тази, която се борят, те биха останали същите. Защото както гласи една култова фраза на Достоевски: "Човек започва оттам, отгъдето бунтовно заявява своята свобода", а те носят човешкото. Съгласен или не (по-често Не) с повечето от политическите им убеждения, не мога да не им се възхитя и да покажа този знак на почит. На първо място, специално с тази книга, че много от маниерите на главния герой Скитника са негови: Катана Сенсей, Камосутров, Сава. А още Александър - Фараона. Също: Вмир. Също, макар и Скитника е мъж: Ангелина. И подчертавам - не става въпрос за политически убеждения - в книгата героя е над тях, а за това, как устояваха правата на други в своята общност - в случая блога. Към тях е благодарността, но книгата е посветена на бунтовния човешки дух, който като героя е...безсмъртен, а покой може да намери само по един начин. Няма да кажа какъв, че е на финалната страница. Подобен спойлер не пускам. 


Снимката е и линк към Хеликон, откъдето може да бъде изтеглена книгата.Официална страница на книгата.
 
 
Преди няколко месеца излезе първата книга от сагата "Ням свят", представете си половината човечество да е онемяло, а тези които имат гласови възможности за да използват дарбата си да властват, подпомогнати от едни странни цветя...мембраните. Не е трудно да си го представим, нали. Тази антиутопична и приказна действителност не се различава много от нашата.
Това е основната сюжетна линия на сагата, а във втори том ще се появи един друг образ Княгиня Меда Среброкосата, която с шевиците си има магическата способност да владее Държавата. При условие, че очаква да се роди непобедимия диктатор Далебор. При условие, че е дъщеря на Печалните планини, където хората се хранят със Змейови дървета, а Змейовите дървета с хора. При условие, че там се изворите на злото от които Змейовите дървета черпят силата на злото. При условие, че е имала платонични любовни взаимоотношения с последния монарх, линчуван при идването на Републиката, а тя трябва да служи на Републиката, въпреки титлата си княгиня...Приключенията са гарантирани. 


Снимката е и линк към Хеликон, откъдето книгата може да бъде изтеглена.Официална страница на сагата. 
Сред хората, чиито имена съм изписал на първите страници и благодаря липсват доста, те ще излязат в следващите книги, но едно би трябвало да е във всички. Павел Серафимов - Спараток, който е кръстник на повече от героите в сагата, а и ме вдъхновява да мисля исторически дори когато описвам едно бъдеще. 

За Бъг във времето

Той не умираше. Просто времето го поглъщаше.
Поглъщаше го като блато все по-дълбоко в човешкото минало, което за него бе едно безкрайно настояще.
Убиваха го. Губеше личност не и памет.
Неговите спомени бяха бъдещето на останалите. Не можеше с никого да ги сподели, защото да му повярват – означаваше да изгубят мечтите си.
Без надежди пътуваше назад към първобитното, крепен единствено от любопитството да види онова, което знаеше какво е, но все пак с очите си да се увери, че е същото.

Цивилизацията пред него рухваше, подмладяваше се, ставаше по-дръзка, по-порочна, по-сурова и искрена, а той искаше да забравя, да може да се помири със спомените от своето минало, което за другите тепърва ще настъпи.


Премиера 14.09.2014 тук  

За Змейова орис - краят на печалта



 Тази приказка е написана с кръв, много преди да ги има ръцете ми, които отново да я напишат с букви. Помнят я хилядолетните канари и гори, бойните полета и хумуса от пепел на опожарени при набези села. И в нея ще се случи това, което откак има човек се е случвало и ще се случва докато има човечество. Доведени до безизходица кротки хора ще се превърнат в бойци, мнозина ще умрат за да защитят достойнството и свободата. Момиче от народа ще зазида тяло за да отдаде душа на държава. Ще обикне разбира се, макар да няма право да обича, а чувството й за дълг ще я принуди да служи и на онези, които са погубили любовта й, а после пак то, ще я превърне в масов убиец. Магиите в тази приказка са реални, живеем с тях и чрез тях - това са страсти, това са ирационалните ни помисли. Това е по-голямото съзнание от Его - то ни с което вечно сме в двубой. Това е любовта ни и стремежа за превъзмогване на всяка слабост; магията на сатира - музиката и магията на боеца Дурмудук у всекиго - волята ни. Тази приказка е вечна. Тази приказка е особено актуална сега в България. Защото всеки държи брадвата си - готов да влезе в решителна битка със своята ЗМЕЙОВА ОРИС!


Премиера на 14.09. 2014 тук

Антиутопично за антиутопията

Голямата ирония в антиутопията е, че в последните десетилетия се превърна в част от осмиваната и осъждана от нея индустрия. Дръзкият пророк с рязък глас и кошмарен образ, който с остър нокът сочеше и крещеше: "Чуйте вика на викащия в пустинята...Не, на матрицата" вече е в матрицата. При това се вписва в нея много добре.




Преди десетилетия, най-добрите образци на жанра "Прекрасният нов свят" и "451 по Фаренхайт" примерно осъждаха лекомислието в масовата култура. Прекомерният адреналин, прекомерния ефект и екшън за сметка на съдържанието, но времената се менят, нравите също. Тази част от предсказанията на Хъксли и Бредбъри е отдавна факт, а техните наследници - за добро и зло - работят за духа на развлекателния бизнес. И се справят добре. Дори ядрената война създава настроение на празничен фойерверг:




А тоталитаризма е разглеждан като изпята песен. Алегория на нещо, което се е случило в миналото, което би могло да се сбъдне само, ако бащите ни и дядовците ни бяха неразумни, ако преди нас, някой друг не бе взел по-правилното решение, ако не бяхме помъдрели вече толкова, че имаме правото да бъдем лекомислени. А и задължението, защото прекаленото мислене води до негативизъм, а негативизма създава това:




Рядко вече се описват предстоящи заплахи или заплахи, които не са описани, по нов начин. И това не е защото не си ги помисляме, не защото не витаят в кошмара ни, не защото вече няма истински автори на антиутопия, а защото нещо толкова ново не би било индустриално приемливо. Жанрът на вопъла за свобода е вече надзирател. Антиутопията е масово производство, поточна линия с точни, добре съобразени с масовия потребител стандарти. Успехът и зависи от корпоративната мощ на производителите, не от творчески озарения или философски дълбини. Тоест в големите си мащаби днес антиутопията е по-коректно да се нарече анти-антиутопия. Жанр - пазител на един карнавален тоталитаризъм. Визуално различен, но духовен не твърде много от познатите ни форми от миналото.




И понеже е строго стандартизиран продукт, собственост на корпоративни кръгове, вложили огромни средства и човешки ресурс в производството му - с осигурени пазари за това производство изглежда безсмислено и дори престъпна "гаражна" фалшификация обикновен самотник, без работно място в тази индустрия да пише антиутопия.

Изглежда безсмислено, дори престъпно, но пък е интересно. Живеейки в реална антиутопия със замъглени сетива от дима от фабриките на илюзиите - да съзреш истинските й черти.

По-голямо предизвикателство за антиутопията, всъщност до сега е нямало.

И това вдъхновява.



За фалшификацията на историята и Бъг във времето

Представи си, че това е историята: Всяка песъчинка е дума и идея, а ти я държиш в ръцете си. И можеш да я контролираш. Защото ти решаваш кое ще се пише и кое не, кое ще се знае и кое ще се забрави, кое ще бъде осъдено като лъжа и коя лъжа ще бъде приета за истина. Представи си, че стъклото се троши в ръцете ти и ги нарязва.И кръвта ти се слива с песъчинките. Ставаш част от миналото, което изтича от счупения часовник на настоящето. И трябва да събереш парчетата, а в тях пясъка. Но за да фалшифицираш историята трябва повторно да я изживееш. миг по миг: песъчинка по песъчинка: капка по капка кръв: И не се питай Ecce Homo, защото човека си ти. Наследникът на всичко изживяно и изстрадано от другите, които са били като теб, а ти ще бъдеш като тях. Не можеш да отречеш, което е било, защото ти си доказателство, за всичко което се е случило: Ако си способен да изстрадаш изстраданото, тогава можеш да фалшифицираш успешно история. Това по повод скандалния учебник за трети клас. И книгата ми "Бъг във времето", която ще излезе на 14-09-2014

Близнашки да не ме праща на фронта

Ако не ни вземаха за мезе, това щеше да е сериозен дипломатичен скандал. И дори радостния факт, че ни подмина такъв, не е причина за гордост: обратното е. Кой е този, който пък има право да обявява война? А какво е това: „България е в информационна война с Русия”. Война – на подобно ниво думичката не може да бъде метафора. И независимо колко добре познаваш езика, какво е отношението ти към него, ясно е, че използваш ли я: войната означава имено: война. И не става въпрос за война между интернет – тролите Шльоко и Пльоко, не става въпрос за война между комшиите Грую и Пую, нито за войната на фамилиите на Тиквоча и Бърканицата, а за война на две държави. Доста сериозно звучи за всеки зрял човек, незасегнат от някаква форма на инфантилизъм. Но има и нещо по-сериозно: това нагло изявление не обяви война само срещу друга държава, а и срещу своите граждани. Защото какво излиза по него? Че всеки който си има по-различно мнение от „вярното” т.е. вдигнатия юмрук срещу Русия е воюва на страната на Русия. На страната на Русия (и срещу кого), срещу България. Това вече ми иде в повечко! И нека Близнашки да се чувства в лична война с мен. Защото с никого не съм искал да воювам. А той без да ме пита ме праща на фронта. На фронта срещу България! Е, няма да стане! Нито Близнашки, нито „правилно мислещите” (според него) са България. И ще изкажа основите на „вражеското си” мислене: 1. Майдана много ми приличаше на протестите на „красивите и интелигентните”, но стигна по-далеч. Станишев ми е неприятен; много, много неприятен. Смятам, че човек като него няма изобщо място в политиката. За ДПС сега няма да говоря, но също не бих се изказал никак ласкаво. И няма как да симпатизирам на кабинета Орешарски, но АКО бе рухнал под напора на летните протести, бих застанал на страната на антипатичния ми, но ЗАКОНЕН кабинет. Защото това нямаше да е успешен бунт срещу един порочен кръг, а успял бунт срещу изборния резултат и свободното право на избор на всеки един българин. Правилна или не, такава е изборната ни система. И провалилия се кабинет бе неин резултат. А ако не е правилна и това не е бил свободния ни избор, значи изобщо сме нямали и нямаме свободен избор, което обезсмисля всички останали претенции. И не съм единствения, който смята така. Вероятно и в Украйна са били мнозина. На Майдана свободната им воля бе отнета. И естествено е много да не признават този кабинет. Та относно тези неща си задавах въпроси, въпроси, въпроси. На които няма кой да ми отговори освен съвестта ми. И дългия размисъл. А тези въпроси изведнъж ме пратиха на фронта. Да воювам срещу родината си. 2. Слушах интервю на едно бившо величие от някогашното СДС по националното ни радио. С голям патос защитаваше правото да се забрани руския език на територията на Украйна. Добре де, не беше ли то – някогашното СДС величие – от тези, които защитаваха правото да има новини на турски език по националната телевизия? И не прилича ли правото на руски език на територията на Украйна на правото на турски език на територията на България? И забраната на руски език на територията на Украйна на забраната на турски език на територията на България? Защо тогава не забраним турския език у нас? Не, не търся отговор на този въпрос. Но си задавам обратния за Украйна: Защо пък там да не е разрешен руския? И понеже това бе основен конфликт заради който сега се лее кръв, а продължавам да си го задавам и не мога да спра да си го задавам, значи съм на фронта. И воювам срещу родината си. 3. Ще си хвърля дипломата. Ще изгоря всичките си читателски дневници, ще върна книгите си на вторични суровини и ще основа комуна на идиотите, от която няма да си покажа носа навън. Заслужавам го, защото милионите прочетени страници не ми помогнаха да разбера каква е разликата между „бунтовник за свобода” и сепаратист. И продължавам да се питам: защо косовари не бяха сепаратисти, а сега в Донецк са сепаратисти? Просто си задавам въпрос. Само въпрос. И ето ме, че съм на фронта. И воювам срещу родината си. Поне срещу Близнашки. Само, че моята родина са и тези, които си задават моите въпроси. И не знам с какво право Близнашки ни гони от нея – нашата родина и ни нарежда на оная страна на фронтовата линия. Кога стана министър, кога разви тиранска психология! Изявлението е грубо посегателство над правото да мислиш. Толкова грубо колкото малко диктатори в България са си позволили, но това не всичко: стана въпрос за въоръжаване. За купуване на оръжия. Стана въпрос сега, когато български граждани бедстват и имат нужда държавата да им помогне: Мизия, примерно. Много от тези хорица няма да оживеят до пролетта. Бях, видях. Много от вас, които ме четете, също не биха оцелели при условията в които съществуват. Хора, които не са виновни. Не са концесионери на язовири. За тях няма пари. И да: много ще умрат. Мъчително ще умрат. Много повече ще носят хроничните си заболявания до края на живота. Малко ще са тези, чийто живот няма да е съсипан. И на фона на това, че държавата не може да им помогне се говори за пари за оръжия. Редно ли е? Ще ви учудя: според мен е редно. Защо? Да се отнеме оръжие на войник, а и изобщо на мъж, означава едно: пленник е. Не може иначе. Унижение е. Може би, най-голямото унижение. Да се остави една държава без оръжие – същото е, в различен мащаб. Така, че оръжие и войска България трябва да си има. И ако министър Близнашки имаше в предвид да се съживи оръжейната промишленост, да започне да се произвежда българско оръжие, много би ме ентусиазирал. Хляб за много безработни. Стабилни доходи. Много повече „красиви и интелигентни”, но преди всичко: национално достойнство. Имаме си традиция в производството на оръжия. Имаме си и закрити предприятия. Време им е да заработят. Само, че призива е съвсем различен. Да се купуват стари американски ракети, които утре пак ще нарязваме както някога руските ракети. И като стана дума за протести: сега, ей за тези изявления бих излязъл на протест!

За Далибор и Далебор

1. Днес научих за рицаря ДалИбор. Имало е такава историческа личност, а в центъра на Прага се намира кулата Далиборка, в която е бил затворен. Легендата гласи, че докато е чакал в нея екзекуцията си се е помолил за цигулка, тъй се е научил да свири за нея, че затрогнатите граждани се събирали около кулата да го слушат. Човешкото въображение е безгранично, а моето си го бива и все пак не съм в състояние да си представя що за чудо е била тази мелодия. Желанието за живота. Бягство от мисълта, че всичко свършва, че ще угасне дори малкото светлина, която мъждука в тъмницата. Вероятно и бягство от угризенията. Заключената същност във войника - артиста, който най-после намира свобода, едва когато войника е в плен. Заключено тяло - отключен дух. Опиянение от красотата, която се излива от ръцете, които преди това само са убивали. Предположения, предположения, предположения, но едно е ясно, ако музиката не е била красива, много красива - магическа, бързо би отегчила човек в положението му. Близък ми е по душа - отчаянието твори. А легендата е вдъхновила и опера "Далибор". Не съм знаел ни за легендата, ни за операта, когато започнах да описвам приключенията на друг рицар с име ДалЕбор, роден с около тридесет и шест века по-късно, който не свири на цигулка, а преследва музикантите. Защото музиката е смъртен грях и тежко престъпления в неговия Ням свят. И все пак "Ням свят" напомня по нещо за чешка легенда, а героя ми колкото и различен да е, толкова и прилича по дух на онзи затворен в своята кула Далибор.Все едно се е преродил за да изкупи нещо от предишния си живот. И това ще е интересно предизвикателство за мен в следващите книги от "Ням свят". Интересен случай, в който един сериозен пропуск в общата култура, правят услуга на автора. Защото, ако знаех за "ДалИбор", "ДалЕбор - синът на кладенеца" сигурно щеше да е нещо различно, а най-вероятно да има и друго заглавие. Но в този вариант ми харесва, а оттук нататък остава провокацията за надграждане. 2. Понеже ДалИбор е все още доста популярно име в Сърбия, но и Македония, а героя ми се ражда в пиринските чукари от сега декларирам: Героя ми ДалЕбор НЕ Е МАКЕДОНЕЦ. (Сега вече ще си имам проблеми, защото македонските историци ще намерят доказателства и за това, което се е случило след три хиляди години). 3. Знам официалното становище за произхода на името, то е ДалЕбор или ДалИбор е славянско име, но според мен името е тракийско, по-точно - българско (защото тракийци са ни наричали чужденците). Няма да споря. Точка.

За Матрикант, втора книга

Време беше! Учудващо е как в толкова малки книги Александър Белтов, може да съчетае толкова много. Киберпънк и екшън, размисли за миналото, настоящето, бъдещето, технически описания на авангардни технологии и една главозамайваща динамика. Още с първата книга беше така, но остана намека за обещанието, за история извън историята, за завършеност извън рамката на завършеността на първа книга "Матрикант", а с втората обещанието не само е изпълнено, а е и преизпълнено. Втората книга е в същия дух, но и много по-завладяваща. Сам авторът определя книгата си като киберпънк и е киберпънк, но има и друго, друго което не може да бъде жанрово обособено, то е характера на автора - любопитен и разсъждаващ. Излизащ извън условното време в което се развива действието. Античните наименования, в една приличаща по-скоро на съвременна София, но с изострени до край процеси на разруха, довели до логичния финал - не само рухващ свят, а рухващ морал, дехуманизация, връщаща човек към първобитния му вид и между всичко това свръхмодерните технологично матриканти - новата религия - науката предлагаща съвсем реално безсмъртие. И оттук, многото философски провокации, които автора поставя - за живота, за стремежите ни, за любовта, за оцеляването на човешкия индивид, но и човешкия род. За душевността и търсенията й - посредствеността и масата, дори за чалгата в антиутопичния контекст. Герои с характери и шеметни приключения, а тук не може да не се забележи, че екшъна е постигнат много фино. Без да се разчита на ефектите на хиперболата - напротив: съвсем реални са сблъсъците, сцените при преследванията, но постигат желаното благодарение на цялостната динамика на книгата и умелостта на езика на разказвача. И с това екстремалните моменти са далеч по-завладяващи от тези в книги и филми в които героите - супермени вършат невъзможни неща само за да впечатлят своята публика. Доста мъже биха могли да попаднат в ситуации сходни с тези на Антон и да се справят по същия начин както и той и така читателя се вживява, открива себе си в героя и в неговите приключения, а паралелно с приключенията на тялото се развиват и приключенията на духа. Високите технологични средства в ръцете на незрелия дух и морал е освен мотив в по-големия процент произведения в научната фантастика, като се започне от зората й, но в "Матрикант, втора книга" е само акцент между многото мотиви на търсенията на будната човешка душевност. Важен акцент, загатнат още от корицата, илюстрацията е на една прекрасна притча - разказ в романа, която няма да преразказвам сега, за да не ви убия удоволствието докато четете, но над която е редно постоянно да се замисляме, защото иначе и без матриканти ни очаква света нарисуван от Александър Белтов. книгата е с некомерсиални цели и може да изтеглите оттук

Игра с времето

Юли е, здрачава се. На беседката в двора съм. Хладът пълзи като милувки по тялото. Нощниците и на трите са прозрачни. Зърната им прозират. Едната чурулика. Другата говори глупости, третата мълчи, тя все мълчи. Аз също. Колегата развива теорията си за антигравитацията. Опитват се да го слушат. Не го разбират, но са заблудени, че го разбират. Той също не се разбира. Някъде в сянката наблизо някой моли за цигара, ридае. Ридание се слуша и зад решетките на остро, мъжко отделение. От женско пак долитат песни. Вечер е така. Много се пее. Мълчаливата нимфа е много хубава. За пръв път е пусната навън. Не съм я виждал, а от седмица съм на свободен режим. Иска ми се да я заговоря. Струва ми се, че трепери. Мога да я прегърна. Сигурно ще

Книжен плъшок

Точно в пет и тридесет, сутринта, си имам лапички. Малки, сиви, бият клавишите по-добре от пръсти. Космати са и знаят какво правят, забавляват се. Създават ме. Творят човешкият ми образ. Не се ли справят, ще си остана завинаги в недоизказаното. Под водопада на думите и над лавата им, обгърнат в пушека и парата им. Умопомрачено, беззащитно същество, нямащо разума на човек и инстинкта на животното.
Някъде към осем, обикновено още без десет, но понякога и без една, без две минути, вече съм себе си. 

Очите ми - руси, ноктите - кървави

Събуждам се. Клъц. Няма го съня. И него го няма. Присъни ми се. Струва ми се, че сега сънувам. Заедно сме от шестнадесетгодишни. Сърцето ще му изтръгна! Седем часа е, без десет минути. Вече е светло. Ама, че започва пролетта. Дъщерите ще ме утешават. Мамка им! Те обичаха повече него от мен, но с мен сега ще са солидарни. Сърцето му ще изтръгна! Няма да се върне, ясно е. До сутринта не се е бавил никога. Закъсняваше. От месеци закъсняваше. Последните седмици ми призна. Защо ли изобщо го казваше. Беше пропит цял с парфюма й.

Ореол

Мъжът ми си купи ореол. Ореолът е допълнителна памет в която са заложени милиарди усещания на благи и добродушни хора, морални и светли личности, живеещи сега или поминали са в близките сто и петдесет години. Аксесоарът напоследък стана модерен, днес се държи на добрите нрави. Преди около четиридесет години технологичното нововъведение, все още експериментално, се е прилагало като особено тежко наказание, за изключително тежки и общественоопасни престъпления, срещу които адвокатите са водили люти войни, а самите престъпници са предпочитали доживотен затвор вместо това чудо около главата си. Има останала една крилата фраза от онези времена:

Търговски център

Загубих се между етажите на търговският център. Дъщеря ми искаше да си купи сребърен поднос, зет ми арбалет, по някоя друга дрешка желаеха и двамата да си изберат, за някаква техника оглеждаха също. 
Внукът ми търсеше подходящи обици, внучката футболна топка за да си играе с момичетата от махалата. Моята старица нещо което щяло да ме замести. Не запомних как го нарече. Тя гледа телевизия из късните часове, аз си предпочитам ракийка – две и да заспя. Говореше и за някакъв

Не убивай!

Нашият град, всъщност е един отделен свят.
Свободен си да отидеш в Големия, но не и приспособен да живееш в него, а и кой би напуснал земния рай за да отиде в ада на илюзиите.
Илюзиите са нашите крепостни стени. Създадени от милиардното множество, живущо извън териториите ни, те му пречат да ни види, но ние го виждаме през тях. Близо милион жители сме. Почти колкото света стара е историята ни. Имаме същата анатомия като останалите. Расата ни не е четвърта, но сме различни. Имаме си своите странности. Външен не би ги разбрал, не би ги забелязал. Илюзиите му, правят тъй, че да му изглеждаме призрачни. Почти въображаеми.

Вече те видях

Малко след последният официален квартал на града, недалеч от индустриалната зона, бяха бараките. Последното прибежище на изгубили домове, работа или семейство, или някоя от комбинацията между тези три неща или трите заедно, или заедно с тях и здравето си. Случайно загазили или просто неудачници. Хора родени за да бъдат мачкани или хора – умствено изостанали. Хора твърде свети или твърде зли, което си е все едно. От малцинствата или не. Твърде възрастни и съвсем млади. Тук се говореше само вавилонски, когато в единият край на гетото се скараха, разбираха за какво става въпрос на другият. Веселба и упадък. Вонеше на вкиснати бабини панделки и всякакви други радости. Гърмеше най-отвратителна музика, прекарах там възрастта от десетата си до петнадесетата година. Най-щастливият период от живота ми.

Увехнали пламъци

Пишеше й всеки ден писма. 

Не ги изпращаше. Тя се смееше пред прозореца му, кършеше кръст на бистрото. Ухаеше зад него на опашката в хипермаркета. Разминаваха се между етажите и си кимаха. Имаше приятелка в блока в който живееше той. Очите й сиви, изразът й любопитен. Гръмогласно се смееше. Ходеше с протъркани джинси. Имаше си приятел, после друг. Той също имаше една после друга. Преди четири години пиха на една маса по чашка. Много не си казаха. Петнадесет години беше по-млада от него. Израсна пред очите му. Живееха в един квартал, през две улици. Виждаше я да лудува и крещи с приятели и приятелки. После изведнъж сякаш, за месеци от хлапе стана жена.

Рай или ад?

Искам да е зла и да има брадавица на носа. Устните да й са тънки и да тежи сто и дванадесет килограма, да се поти и да е досадна. Да не ме обича и да ми изневерява. С всеки срещнат. И не само да ми изневерява, а да се хвали и да ми се подиграва. Да готви отвратително. Изобщо да не готви. Да ме принуждава, аз, да готвя и никога да не харесва яденето. Да пие като каруцар и да псува като каруцар. Да е социално зло и съседите да плашат с нея децата си. По телефонът да й звънят от затвора. Да има четири деца из света. Всички метнали се на нея и да

Погрешна настройка

Погрешна настройка. Вярвах и толкова съм глупав, че все още мъничко вярвам, че в изкуството човек може да открие свобода или най-малко красота, че то е съзидание, а не производство на продукти за консумация (преминали през задължителна стандартизация), че в него можеш да откриеш онзи дух и онази реалност, която се губи в обективната, че вдъхновението, ако не прави задължително хората по-човечни или по-добри, то поне им пречи да бъдат нищожни, че жалкото поведение на тълпата стига до там, където започва творческото вдъхновение. Вярвах и толкова съм глупав, че все още мъничко вярвам, че завистта и користта, могат да дадат плодове другаде. Че достатъчно съм слушал назидателни приказки на изкуфели тоталитарни "културни дейци", чиито имена днес никой не помни, за да ми се налага да слушам подобни приказки от вчерашни пикльовци. Вярвах и толкова съм глупав, че все още малко вярвам, че с лакти, нокти и зъби можеш да се пребориш за всичко друго, но не и за това, което би трябвало да решават сърцата на хората.
Някъде това може да е възможно.
И не, не вярвам в прераждането, но съм склонен да повярвам, че ще съм първия прероден само за да заживея в друг свят и в други времена, иначе не би бил толкова доверчив демона ми за да се върже на подобни измами и да посвети живота ми на подобна илюзия.

За новата книга на Иван Богданов

За Три ДНИ Три пъти прочетох книгата. С част от текста бях предварително запознат, което ми помогна за по-лекия прочит, а и с тази книга Иван Богданов показва на практика как се пише така, че да не се натоварва читателя, той да чете без излишни усилия и да приеме по възможно най-лесния начин от ценния по-ценен текст. . Въпреки тази привидна лекота обаче с прочита й трябва да се внимава, много да се внимава, защото наученото читателят ЩЕ използва В Живота Си И може Да реши съдбата МУ Трябва ВРЕМЕ, за да се възприеме цялата й същност, да се осмисли - емоционално, но и хладнокръвно, най-вече хладнокръвно. Необходимо е читателят, който в живота си е и автор, да си направи равносметка, а от прочетеното ще разбере каква. Част от пасажите заучих наизуст. Но достатъчно ли ми е това? Не.Защото пътят на книгата е и мой път. Към тази книга ще се връщам цял живот, докато поне духът ми ходи изправен, докато ръцете ми пишат, докато съпреживявам литературно живота си и докато търся на литературата си място в този живот, в тази реалност. "Пътят на книгата" определено е наръчник за пишещи и за писатели, но не е само това. Наръчници - много, българинът, а и не само българинът, се ражда познавач, чул нещо тук-там, видял нещо наблизо и надалеч и решава, че познава живота, вселената и всичко останало и спецификата на всяка материя. Зубри дочутото, без основа размишлява над него, импровизира и ето го - автор на наръчник. Малцина са тези, които са написали практично четиво, след като са преживели всичко, след като са заложили душа и живот, платили са с десетилетия добиването на тези знания.Дори практичното четиво може да има душа, да бъде увлекателно като роман и откровено като библия, да е един вид биография. Тогава този наръчник е ценен.Тогава можеш да бъдеш сигурен, че съветите, които ще получиш, ще са добри. Защото най-лесно се дават съвети днес, и то най-вече от хора, които не разбират и които просто искат да поучават, с това да се издигнат в очите си, а не ги интересува до какво ще доведе - не дай си Боже, ако се намери достатъчно наивен човек, че да се вслуша в техните думи. "Пътят на книгата" е един ускорен курс, какъвто би трябвало да се преподава дори във висши училища, в нея са засегнати най-важните бази, през които задължително трябва да премине пътят на една книга, поне у нас, в България. Защото България е един крайно специфичен пазар на книгата, в който световните практики могат да се приложат само донякъде. Трудно смилаемият Закон за авторското право е предаден ясно, с примерите, с последователността на стъпките, които трябва да направим, за да опазим труда и интелектуалната си собственост. Съкращава месеци ровене и четене на текстове, които изискват и дълго тълкуване и винаги риск от неразбиране, а подобно неразбиране може да коства много. Особено у нас, където авторските права се нарушават драстично, а понякога се стига дори до налудничави куриози в наглостта на посегателствата. Описана е и категоризирана психологията на пишещите в основни линии, които са решителни за творческия път и за успеха на един автор. Не е пропуснато оформлението на книгата, отделено е достатъчно внимание на особеностите на пазара, на реализацията и много детайлно са отбелязани най-честите грешки и клопки по пътя на автора към читателите. Книгата е интересна не само за авторите у нас. Всъщност за авторите е жизнено важна. Интересна е за всеки читател. Добър читател. Защото "Пътят на книгата" е огледало на съзряването на една култура. Както се нарича - култура на прехода. Какво е мястото на книгата в живота на българина? Докъде е вярно, че българинът не чете, или обратното - че е твърде интелигентен читател?Каква е истината или поне тази истина, която разкрива практиката на един дългогодишен издател, а и създател на първия литературен сайт за публикуване, превърнал се отдавна в Класическия сайт на българския автор. С натрупаните от Богданов практически знания не могат да се сравнят знанията в областта на книгоиздаването на никой друг у нас, не изключвам и грандиозните за ширините ни издателства, генерирали огромни печалби в годините на прехода, наложили български имена и популяризирали не едно световно величие у нас. Чрез сайта "Буквите" Иван Богданов откри стотици, може би хиляди автори, свидетел бе на творческите им пътища и развитието им, независимо дали през тези години работиха съвместно с него или се развиваха другаде.Свидетел бе и на творческия провал на не един талант, на смяната на настроенията - в глобален план за цялата ни родина и в личен - за умопомрачителен брой пишещи.Възелът между всички тези съдби, и в най-новата ни история, е пътят на книгите, успехите и неуспехите им."Пътят на книгата" е равносметката за грешките и правилните ходове, извлечените златни песъчинки практика, които дават резултатите. За да успее една книга или един автор, трябва да спази рецептата, описана много подробно в тази иначе малка по размери книга.Пропусне ли се нещо, рискът една книга да се провали, колкото и да е талантлива, колкото и харизматичен да е авторът, е много, много голям. Това не е книга, която е достатъчно да бъде прочетена. Тя трябва да е в библиотеката на всеки пишещ у нас, към нея често трябва да се посяга -. Преди всеки един ход или творческо решение ! Най-после полезно четиво за практиката на творчеството и у нас (по-малко)

Жената - кактус

Да имаше травма от детството – нямаше. Нито подрастваща беше понесла обида от мъж. Просто й се харесваше тази роля. Защо? Забавляваше я. Чувстваше нощем, че и никнат бодли, галеше ги. Възбуждаше я, но леко, по-скоро повърхността на мисълта й настръхваше, отколкото кожата. Дъхът й се овлажняваше, но не тялото. Като пред буря, чуваше вълнолом, някъде близо, някъде вътре в себе си. Наоколо беше суша и зной, тя имаше живителната глътка, заключена, съхранена, за някого и никого. Толкова приятна, толкова наркотична. Унасяше се, опиваше се от своето ухание. Избликваше смях от дълбините й. Смееше се и се къпеше в смеха си.И й беше неземно, ненормално и приятно. Божествено, екзалтирано. Самотно, но самотата не приличаше на самота, а подялба на тяло с всемирното.

Дърт циганин

Умрял е през нощта. В ареста. Сърдечен пристъп, не можело е да бъде предвиден. Разстрои ме. Оставаше ми месец до пенсията. Прокоба ми се стори, старият циганин изглеждаше жизнен. Дори се шегуваше, мъдруваше на глас. Симпатичен човек. И той с половин ухо като мен. Питам го как се е случило. Казва, че е младежка история. Буйни години, ножове. Детска му работа. Глупаво било. Заради жена, разбира се. Малко го било срам, малко се гордеел с този белег. Който не се срамувал от нещо в младостта си, няма защо да се гордее, че е остарял. Усмихна ме, мъдро беше. Разказах му историята и за моето ухо. Кимна няколко пъти с глава. Каза ми, че и моята не е лесна. Престъпник, но симпатичен човек. Помислих си, че няма цигари. Поднесох под носа му пакета. Напрани отрицателен жест. Отказал ги бил, съжалих, че аз не мога да ги откажа, той ми рече:

Как я караш?

Е, тази среща не трябваше да става.

Откъде пък кокошката му с кокошка се взе тук!

Забърбори както някога. Няма пауза, хиляди излишни думи, хвалби, жестикулации, веждите й, по – мъкнати от преди, очите й по-хитри, миглите й съвсем на нищо не приличат, качила е тридесет килограма, но се чувства още по-хубава. Сияе, говори за филми, за деца, за приказки от хиляда и една нощ, крем карамел, пушена сьомга, някакви колежи из Европа, стойки от кама – сутра, как било обзаведено жилището й в провинцията, оборота от фирмата й за булчини рокли, разни тъпотии за обобщение. Припомня си колко ме обичала. Какви приятелки сме били двенките, как такова, тя не искала, ама тогава, защото той, не знам си какво още, колко изпили, какво не

Утрин с отражението

Стоя си пред огледалото и чак не мога да се гледам, толкова щастлив изглеждам. Ненормално е. Чак противно, ама си е хубаво. Толкова съм щастлив, че ми иде да заплача от тъга, че не мога да задържа това състояние, че то ще е кратко, че ще прилича на сън. Дали да не се самоубия, за да не си спомням след време колко щастлив съм бил някога. Не, ще изтичам както съм гол на улицата. Ще пляскам в локвите, даже ще се въргалям и ще крещя, че съм щастлив, много, много щастлив. Докато ме приберат в лудницата. И бъде издаден официален документ, че съм изживял това щастие. Документ с изписана върху него диагноза. Някаква лудост. А само аз ще знам, че лудостта е от щастие. Така изглеждам, че чак не е човешко. Иде ми да се снимам. Да си открадна отражението, но защо да го правя, такова си е и моето изражение. Кривя се като маймуна. Приличам на седем годишен. Седем годишен с черти на двадесет годишен. Сияя. Сигурно отделям радиоактивност. Мога и да експлодирам, а се усмихвам ли, усмихвам. Плувам във въздуха. Рея се

Клоунът

През целият път се кикотеше. Знаеше, защо се качва в тази кола къде го водим, но се кикотеше. Колегата, изръмжа му, а той леко като, че ли се постресна и пак продължи да се кикоти. Да беше истерия, не беше. Кикотенето му си беше кикотене, преминаваше от весело в закачливо, в иронично, в надменно, за кратко наистина в ненормален пристъп, но се овладяваше и придобиваше характер, различни характери. Приглуши ми ушите. Пуснах музика. Напомних му, че е сгазил лука, че е прекалил, че това е краят му. Не го правя. Аз съм убиец, не съм изверг. Исках само да престане да се кикоти. Казах му, че е осъден на смърт, за да е по-потискащо, а той като, че ли стана още по-весел. Клоун си беше, истински професионалист. Добър, грабваше душата на хората, а когато от сцената вече не е можел да получава необходимата му изява, опитал се да превърне живота си в сцена. Печелил с играта си опасни приятели, шегувал се с тях, а това са хора които не обичат да се шегуват с тях. Общо взето имат чувство за хумор, но хумора им има

Факирът и жената - змия

Момиче като момиче. Стройно, красиво, божествено и пренебрегнато. С големи помръкнали очи и пепеляви къдрици. Тъжно се носи в най-сенчестата част от площада, до сградите които подлежат на реставрация и край тях да се върви е риск който сам минувача е поел, защото има предупреждения. С огромни букви и удивителни, ленти, мрежи и паравани, но тя не е забелязала нищо, защото е пренебрегната и тъжна.

Свит на ъгъла на пряката, мъничка и никаква, с няколко витрини с оскъдна стока, разбити бордюри, петно от кръв на тротоара, а то е от коляното на един велосипедист, не пострадал сериозно, но допринесъл за декора, между един пълен контейнер и едно обърнато кошче, стои един факир и свири на змиите си.

Вятър и мъгла

-Хората не са лоши? -Не съм си го и помислял. -Тогава защо търсиш доброто? -Не го търся. -Търсиш го. -Откъде ти хрумна? -Имаш печален вид. -Така ли? -Направо скапан. -Не съм се обръснал днес. -И това, но не само това. Раменете. -Не са ми свити. -Така ти се струва. Но остави. Не искам да критикувам. Просто не критикувай и ти. -Не критикувам никого. -Личи си, че не можеш да се справяш. -Зависи в какво. -В най-общото и основното, в живота. Луташ се, несигурен си, неспокоен. Липсва ти увереност. Запечатал си се, не показваш себе си. Необщителен си и пасивен. -Възможно е. -Точно така е. Пропилял си много възможности, но

Красотата ще спаси...

Да проследим последните му часове, макар едва ли това е възможно, но изглежда и невъзможно след дългите му издирвания трупът му да не бъде открит, ако е мъртъв, а ако е жив да не се обади, да не завърти един телефон на майка си и да извести, че за онзи ден и час в който ще настъпи смъртта му, все още никой освен Господ, не знае. Обичаше библейските алюзии и знам, че би се изразил така, познавам го много добре, почти колкото себе си. В някои отношения дори по-добре, както и той познаваше в някой отношения мен по-добре отколкото себе си. Предположението, че е жив и се крие съвсем изглежда неправдоподобно, ако добавим факта, че беше маниак на литературни сайтове, публикуваше почти ежедневно в Буквите, Бунтарите и блога си, а стила му бавно придобиваше острият му профил, леко превитият

Неплатен

Неплатен отпуск. Безсрочен. До обаждане. До потърсване. Не беше съкратен. Нито уволнен. Нито унизен или наранен. Просто трябваше така. Нямаше пазар. Временно явление. Лош момент и нищо повече. Само лош момент. В този сектор нямаше работата да спре. Невъзможно. Търсене имаше. Предлагане, също, но търсене повече. Само застой. И без друго беше уморен. Дойде му добре. Няма причини за тревоги. Никакви. Дори за радост има повод. Малко ще погледне и на себе си. Ще излезе в тези часове в които не е излизал никога. Когато улиците са по-пусти, по-тихи. Когато може да си купи вестник и да го чете сам самичък в

Руини

Викаше дълго за помощ. Кварталът населен. Някои кръчми още не бяха затворили. Работеше и интернет клуба и казиното отсреща. Много прозорци светеха. Зад други светлините току-що угаснаха. Видя кола да спира и от нея да слизат съпруг и съпруга. Да влизат във входа. Видя на една тераса жена да простира. От един прозорец излетя фас и падна на метри пред нея. Крещеше, а той я гонеше. Не беше нормален, личеше. Обърна се веднъж рязко, тръгна срещу него, мина му отляво, на сантиметри и това, че го изненада й спечели малко от изгубената преди това преднина. Уморяваше се вече, бягаше без обувки, краката й разранени. Хвърли ги още в началото. Успя да ги изхлузи бързи. Не можеше да бяга с токчета. Той пък й разкъса ръкава до рамото. Закачи я с нещо метално, изглежда пръстен. Кървеше леко кожата й.

Одисеята на едно откачено копеле - откъс

"Отворът в челото" Ако знаеше какво сънува? Като се събуди, ще го попитам помни ли. Първо си помислих, че сънувам аз. Щипнах се даже. Но не, не сънувах. За жалост не, иначе можеше да се пробудя в утрин преди година, две, три. Нямаше да ми е никак зле. Даже бих се постарал да оправя някоя друга грешка, а други бих повторил съзнателно, потретил даже, ако имах възможност. Тъжно ми е за туй онуй, смея си се сам, че е безсмислено, а сънуването на този тип е истински шедьовър. В началото изглеждаше, че лицето му излиза от рамките си. Изменя се. Размива се. Изписаното отегчение става шеговито, после мъдро, после много по-шеговито. Челото му се набръчка. Деформира се между очите. Образува се въртеж, кожата започна да

Съблечи се

За колажи, роли и Ням свят

Из Змейова орис (хорър - фентъзи откъс)

Народа на мурите

Венда Котката, откъс от Далебор - синът на кладенеца

Из Змейова орис - втора книга от Ням свят

Из Змейова орис - Ням свят - втора книга

В тези най-печални години за селото, то изживяваше и най-голямото си щастие от много поколения насам.
В миговете на най-голямата си слабост, то прояви най-силния си дух.
То бе Змейовото дърво, което Разумния се мъчеше да отсече, но колкото и хилаво дърво да изглеждаше, оцеляваше.
Един на друг си даваха кураж. Всеки го губеше, но всеки криеше доколкото е способен, че го е изгубил и показваше кураж, дори когато няма, а с тази си лъжа, караше които имат да го проявят.
Първи брадвата на Разумния грабна Оловния поглед. Макар и едната му ръка бе слабо подвижна сечеше дърва близо два месеца. Той отсече и дървото с най-голям диаметър. Такова каквото ни Разумния, ни Сърцатия бяха успявали да отсекат.
Минути след като Змейово дърво бъде отсечено пъна му се вкаменява и остава като паметник за вечни времена, за да виждат внуци и правнуци какви дървета някога са се отсичали.
За да е ясно на наследниците кога е отсечено дървото, пъна продължава да расте на височина, става каменен стълб.
По тези признаци можеше да се разбере, че дърво като това, което отсече този полусакат мъж е отсичано преди повече от петстотин години.
Разумния едва не се разплака като видя какво се е случило и започна да мрънка с ръце:
„Ще ми съсипете брадвата! Да не си мислите, че не мога да отсека такова!”
Много му се смяха, но още на следващата седмица далеч по-малко дърво изпохапа Оловния поглед до смърт. Не успя обаче да го погълне и понеже беше почти отсечено Оловния поглед със сетни сили скочи срещу стеблото, впи се като при борба и го строши.
За последен път нахрани селото.
След Оловния поглед брадвата взе Рошавата птица, як мъж, пък и страх няма – почти откачен. Успя да отсече две дървета, третото го глътна. След него сина му Малката Рошава птица. Като, че ли мъстеше за баща си. Хапят го змиите, тресе се с дни, но дойде ли края на седмицата и бъде ли донесена брадвата става на крака и сече.
От ухапвания единия му прасец се поду и почерня. И като не можеше да накара брат си, че брат му по-малък и от Сърцатия, нареди на майка си, да грабне брадвата и да му отсече крака от коляното надолу.
Жената, прошарена, изгубила наскоро съпруга си (лудият си съпруг, с който се биеха и драскаха като зверове, но и като зверове се обичаха, съвсем съсипана от трагедията за седмици се беше състарила външно с десетилетия) гледа отчаяно сина си, потичат й сълзи, не иска да повярва, че трябва да стори това, но като разбира, че няма начин...
Кима. Още сълзи потичат по лицето й. Но рязко се усмихва и изведнъж става толкова млада преди и болката да я състари.
Замахва с брадвата. Малката Рошава птица, от болката ли, от отровата ли или защото се бе метнал доста на баща си, настоява крака му да бъде сварен и изяден от селото.
Разубеждават го всички, той държи на своето, накрая някой от възрастните му рече, че няма да яде крак нахапан от змийска отрова и като се поразмисли Малката Рошава птица се съгласи, че довода е основателен.
Направи си протеза от дърво и още следващата седмица – с брадвата.
Седем месеца с един крак сече Змейови дървета.
В края на седмия изгуби по същия начин както единия така и другия крак. И пак с брадвата. Съвсем смачка увереността на Разумния.
Разумния с една глава по-висок от него, с два пъти по-широки рамене и тегло, не можеше да скрие боязънта си от този хлапак. Дори спря с досадните си речи.
Месец след втория крак, изгуби и едната си ръка. Искаше и така да тръгне, но не беше физически толкова силен, че да завърти брадва с една ръка. И съселяните му се принудиха да го вържат, че да не беснее.
Вързаха го с кожите на собствените му дървета, а брадвата пое Лошотията. Той само гледаше страшно, иначе си беше добряк. Успя да отсече четири дървета.
След Лошотията, Пещерна мечка. И той толкова отговаряше на името си, колкото Лошотията. Дребно, слабовато момче. Единственото по което приличаше на Пещерна мечка бе, че спи много, но изглежда го унасяше липсата му на сили, но намери такива за да отсече още две дървета.
Продължаваха да държат Малката Рошава птица вързан, че продължаваше да се бори за брадвата. Трябваше да го хранят в устата, принудени да завържат единствената му ръка, че с нея макар да не можеше да отсече змейово дърво, драскаше и удряше юмруци, мъчеше се да се развърже.
Прокобния дъх сечеше вече дърветата. Малко го майтапиха, но през сълзи, че ако убие змейово дърво, то няма да е с брадва, а като му дъхне. Никой не вярваше, че ще отсече и едно дърво. Едър мъж, но толкова вързан в ръцете, че не можеше даже гащите си да върже и половината му дупе все навън посиняло от студа, но следващия, който би трябвало да грабне брадвата трябваше да е сина му. Доста жизнен и енергичен, но не достатъчно голям. Никой не обърна внимание на този факт, но Прокобния дъх изглежда нямаше намерение да даде брадвата на сина си преди да види, че момчето е достатъчно укрепнало. Какъвто беше виснал цял и едва влачеше краката си, в продължение на осем месеца поваляше дърва.
В това време момчето му учудващо бързо растеше. Вече бе по-голям от баща си, желаеше да вземе брадвата то, но баща му не я отстъпваше.
Цяло село недоумяваше, чудеше се и не можеше да повярва, че е приемало за смешен този човек. Сега той бе героя, а само преди месеци си правеха какви ли не шегички с него, а любимата им приказка бе, че е уморил жена си с диханията си.
Сега и името му измени смисъл. Преди го наричаха Прокобния дъх с насмешка и влагаха в „прокобен” – отровен с миризмата си, гнил, но вече „прокобен” означаваше нещо като отровен със силата си, змейски, дъхът на палача на дърветата.
Дали бе уморил с него жена си или не, нямаше значение. Синеоката, хубавица и отгоре, едва навършила пълнолетие и само с година по-голяма от сина му, толкова го искаше за мъж и така бе влюбена в него, че накрая я взе за жена, въпреки неудобството му, че по подхожда да му е снаха. Но нямало е как да знае, че посмъртно ще му бъде такава.
Изяде го Змейово дърво, но този смешен за селото човек, удържа една от най-важните битки, защото във времето му на секач, много момчета, не само сина му успяха да пораснат.
Малко след него селото се прости и с Малката Рошава птица. Една вечер намериха вързаното момче бездиханно, оставиха го задължителните по ритуал двадесет и четири часа, а точно когато майка му и братчето му отишли за подпалка Малката Рошава птица се изправил и с двете си протези, с подскоци пресрещнал Разумния, направил му физиономия и Разумния побързал да му отстъпи брадвата.
В това време сина на Прокобния дъх се прощавал с младата си мащеха и я целунал не точно така както се целуват мащехи, при това в траур, но не всеки ден един младеж отива на смърт, изпращан от толкова хубаво момиче и не всяко хубаво момиче се готви за втора седмица да осиротее повторно, така, че им е простено. Младежът вече чакал с нетърпение брадвата, когато цяло село се разтресло от съскането на пробудените змии и ударите с брадвата.
Цялото село хукнало да търси мястото на което става сечта. Сърцатия още съжаляваше, че в това време е бил в трънките. Гледката е била смразяваща и величествена. Сравняваха я с върховете. Само с един крайник съвсем измършавелия от продължителното застояване младеж налитал срещу дървото, а змиите изглеждали...уплашени. Нямало очи, които да не леят сълзи от ужас и възторг, а дървото вече падало, когато и единствената ръка на Малката Рошава птица била ухапана, изпуснал брадвата и тогава змиите го повили.
Седмица майка му не си показала носа навън, а когато настъпил деня за новата сеч и тя излязла малко хора успели да я познаят. Изглеждала с поне двадесет години подмладена. Прошарената й коса сега била в кървав цвят, устните й също кървави, а кожата й снежна.
Както предишния път сина й, сега тя пресрещнала Разумния и с едно движение на показалец му повелила да й даде брадвата.
Селото вече се събирало около дървото, което всички очаквали, че ще бъде сечено, но не и че..чудо невиждано...секача ще е жена...
Мнозина се питали, коя е тази, време им трябвало за да повярват на очите си, че това е онази застаряваща вдовица и осиротяла майка, съхнеща и симпатична все още, даже много симпатична, но далеч под тази хубост ослепителна, каквато се полага да има само Майката Природа.
Бавно си свалила дрехите, дала ги на едно от момичетата, казала му да ги пази, докато сечта свърши, а ако змейовото дърво я изяде, да останат за него.
И тъй само по една препаска между мускулестите бедра с брадва в ръцете затанцувала около дървото. Пробудили се змиите обгърнали я, а тя тичешком кръгове около стеблото, около опитващите да я уловят клони, загърнат я, погълнат я сякаш, после се разтворят и пред възпрелия дъх на удивените съселяни хубавицата продължава своя танц.
Виела се като змия между змиите. Прегръщала стеблото и търкала в него голите си гърди, а устните й ту усмихнати, ту разтворени като в неистова сладостна възбуда. Клоните пак я обвивали, пак чезнела сред тях. В един момент всички видели с ужас, как косите й са се преплели със змии и жена и змейово дърво се дърпат да се отскубнат един от друг като не е ясно кой е по-уплашения.
След време имаше спорове дали в нейната коса е имало скъсани змии или сред змиите е имало кичур от косите й. Най-вероятно истината пак е по средата и както е имало сред змейовите клонки скъсани кичури от косата й, така й в нейната коса е имало откъснати змии.
Каквото и да е било точно, никой със сигурност не знае, най-малко пък очевидците веднага щом разплели коси змейовото дърво и жената, жената пак направила танцувайки кръг около дървото, грабнала брадвата и толкова изразително се движели устните й, че всички сякаш чули молитвата й:

Така е справедливо, мъжко отроче, сине – съпруже на Змия – жена, ако аз те отсека ще нахраня селото си, ако ти мен нахапеш, ще нахраниш своето село...Прости ми, Змейо – юначен...

И удряла дървото, докато рухнало.
После, всички разказват, плакала е. Преди още змиите от короната да спрат да мърдат и дънера да се вкамени, тя пак била станала обикновената, косата й се прошарила пред погледите на всички. Смущавала се от голотата си и побързала да се облече и да скрие повяхващата си бързо кожа, а по бузите й – ручеи сълзи.
Още на следващата седмица обаче жената с кървавите коси отново излязла от дома й. И отново Танцът със змея и поредното повалено дърво.
Бързо се разнесе славата й. Пръстите из цели Печални планини разказваха, преразказваха и разкрасяваха. 

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...