Безумният

На седемнадесет години мърмореше като седемдесет годишен. Присмиваха му се, не чуваше. Растеше, не го забелязваше. Реалността се изменяше, а той не. Страняха от него, не усещаше. Опитваха се да го наранят, хапеше. Започнаха да се боят от него, все му беше едно. Родителите му едва не го пратиха в лудница. Спаси го сляпата случайност която може да не е била съвсем сляпа, а твърде далновидна за да разберем ние земните хора, мъдростта на нейният взор. Да си призная, понякога ставаше съвсем неприятен. Кажеш му нещо за добро, той не го разбираше. Тросваше се, тълкуваше го по свой начин и отново започваше да говори за своят картоф. Чувал бях историята му стотици пъти. Отегчаваше ме, понякога ми идеше да му запуша с чорапи устата, но опитай ти да го направиш с такова диво същество. По-едър съм, по-силен от него, не съм от страхопъзльовците, но проявявах разум и такт. Прозявах се, заспивах и чувах пак, как някога се хванал на бас, направил се на индианец, бръкнал с шепа с жаравата да извади горещ картоф. Тогава е бил на пет и половина – шест, но явно почти толкова див колкото по-късно за да се хване да направи подобна глупост. Закрещял като звяр, подскачал като кенгуру, хубаво са се кискали останалите хлапаци от тогавашната му тайфа. Намразил ги. Изолирали го. Натежало му и повече не хапнал картофи. Но най-голямото му мъчение била луната. Настъпило ли пълнолуние му заприличвала на онзи картоф. 
„Ти си виновна, ти!”-виел като върколак и я замервал с камъни.

Зной

„Дали няма да го разтълкува погрешно?
Аз почти не го познавам и не съм дошла при него. 
Само си пишем. Почти не ме познава. Не, че го лъжа, но мога и да го лъжа. Не, че ме лъже, но знам ли. Не съм дошла при него. Колата ми се повреди. На другаде бях тръгнала. Накъде и аз, не знам, но не дотук където стигнах. Не дотук и при него. Хич да не любопитства, че и аз не знам. Ще го срежа!
Колата ми се повреди и утре ще е готова. Нямат онази си част в сервиза. Ако я бях запомнила щях да му я кажа, за да не си помисли нещо.
Как безцеремонно ми даде ключа, само. Всъщност съвсем естествена проява, но нещо имаше в жеста му. Може и да си въобразявам, какви си ги мисля! Защо не потърсих хотел, ама и хотелите им са едни кокошарници. То не, че и дома му нещо. Дивашка бърлога, ако бях на осемнадесет или на двадесет чак да се възбудя. Само да не си помисля нещо. Той ми е приятел и толкова. Даже много не съм сигурна. Ама толкова е горещо. Климатикът скапан или само той знае как да си го пуска. Сигурно с манивела или го бута докато запали, може и със захарче или бонбонче да го подкупва, докато тръгне. Какъвто му е климатикът, май такъв му си е и живота. Мило момче

Тъжни очи

Тя е загубила някого. Или не. Разбрала е за болест, за тежка болест. 
Толкова е хубава. Тези дълги крака преметнати един връз друг. Пръстите които държат цигарата, шията подчертана от сребърната верижка. Какво й е? Да не би скорошен фалит. Не, няма го онова гневно отчаяние. Друго е – тъга. 
Какъв цвят са тези очи. Тъмно кафяви ли? Защо не сложи тъмни очила. Ще погуби някого с тази тъга. Не, не е болест. Ръката с цигарата се движи все едно рисува с пламъче по въздуха пътечки. Пътечки каквито рисува с пръсти и по гърба на приятеля си. Излъчва живот, много живот. Но очите й са тъжни, отворили гърлото на кладенец, до дъното на душевният мрак. Пляскат криле на прилепи и призраци витаят, стенания и писъци се носят. Влага се стича надолу към мрака.

Смокинке, моя

Общо взето нямаше за какво да си говорят, а понякога й се искаше. Много й се искаше. Но още отворила уста преди да е изрекла думата пламваше похотливият му поглед. Устните му още малко и да се разтопят и да потекат по брадичката му от сладострастие. Очите му – на сатир, безумие и греховни страсти, бяс и малоумие, пълна разюзданост. И един такъв – плешив, без врат, як, твърд от всякъде, релефен, приличаше на премигващ фалос. С мърдащи ушички и обица на едното…
„Ама аз исках просто да си поговорим…”-проплакваше понякога, понякога – не, но той никога не я чуваше.
-Смокинке, моя! – прошепваше сатаната. 

Суша

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Тя трябваше да е на осемнадесет или поне на толкова твърдеше, че е, но изглеждаше на единадесет. Не, не на толкова, какво говоря. Имаше нещо което отговаряше на годините й, затворено в свитото тяло, то надаваше крясъци…

Също като изпадналите в криза болни които връзваха и затваряха в стаите. Докато успокоителните започнеха да действат някои крещяха.

Еротични стихове

Колаж: BG Север

Както и да е, не мога да го приема.

Потъвам в нирвана и не чувам, ама изобщо не чувам глупостите на моята велика сладострастница, милата ми бивша, ангела на порока, любовният вампир създаден да прави света разрушителен и интересен, фаталната жена.

Малоумният

Колаж: Стефан Кръстев

Той остана пет годишен. Макар още на пет изглеждаше по-голям от връстниците си и знаеше да чете при това на не един език, не и на два, а на няколко. Умножаваше и делеше многоцифрени числа, по-бързо от всички тогавашни сметачни машини, знаеше столиците на всички страни, датите и годините на земетресенията, на слънчевите й лунните затъмнения от пет века назад, рецитираше и отзад напред големи пасажи и от Библията, Илиадата, Панчатантра и Книга на мъртвите, прогнозираше правилно кой актьор ще изгрее като звезда и коя звезда ще залезе, напук на логичните аргументи. Напук на логичните аргументи се развиваше и той.

Глина

                                          Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Опитвам се да си припомня как се появи в живота ми. Струва ми се, че я качих на стоп, но също така ми се струва, че една неделя я срещнах край една планинска пътека и си бе навехнала крака и се усмихваше гузно, че се налага да ме помоли за помощта ми, също така си спомням, че я срещнах на партито след премиера на стихосбирка на мой приятел или май беше приятелка, даже повече от приятелка. Спомням си също, че залитна в автобуса и неволно ме прегърна да не паднем и

Вдъхновение

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Дни преди палавницата да се нанесе, се чувствах подтисната. Не знаех кой ще е новият ни съсед. Нямах най-малка представа, че ще е лигава руса кучка. Усещаше се някак. Миризмата й се стелеше по коридора и влудяваше хлапаците, дъртаците и котараците още преди да се е появила. Някакъв невидим дух вървеше пред нея и проправяше пътеките й. Не беше хубава, провинциалистка с

Природа

                                                      Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Работи ниско за да живееш високо. Сънувах, че дядо ми го казва. Той беше мъдрец или така ми се е струвало тогава. Нямах и шест години когато го изпратихме. Останало ми е впечатление, че ми казваше големи истини, но той прекаляваше и с чашката.
Възможно е и да ми го е казвал, не знам, не помня. Защо ми се присъни не знам, но не мога да се съглася с това, не мога и толкова. Животът ми го е показал. Татко работеше в рудниците. Вярно

Хартия и червило

                                              Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Писмата й бяха романтични, а моята присъда изтичаше. Дали да разбивам илюзиите й или по-добре да разбия сърцето й. Преизпълваше ме с надежда тези години, не се намирах в килията през цялото време. Разхождаше ме из вишневите градини, стигахме до брега на несъществуващото, то се разбиваше талазите си в млечна пяна и от нея се раждаха Афродити, усмихваха се и чезнеха, а

Цветарката

На мъж цветя не се даряват,
но този беше с женствена душа,
минаваше край сляпата цветарка
когато тя изсипа своите цветя.

И мачкаше ги със крака тълпата,

Солницата

                                              Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/

Живееше сама, тридесет и две години с кратки прекъсвания все така беше живяла. Иначе беше симпатична, чернокосо сладко жабче с лунички и сини очи. И гласът й на жабче, мелодичен, напевен, унасяше, предизвикваше усмивка.
Привличаше, но не й вървеше и детството й не е било леко. Помнеше около дузина бащи, толкова градове и училища, квартали с различни лица, хлапета с различни диалекти, изведнъж

Ако Паганини се беше появил

 

Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/

Казаха си нещо, нещо което двамата не разбраха, че погледите им си казаха. Усмивките които размениха бяха шаблонни без емоция, но него му се стори, че в нейната има предизвикателство, а на нея й се стори, че в неговата има смут. Стори й се, че я познава.

Градът на синеоките

Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/

Взех си отпуската. Цялата. Дните бавно се бяха събирали с годините. Лете и зиме, болна и неразположена, често след работно време, често в уикендите и големите църковни празници, забравила коя съм нижех цифричките, подреждах документите, поправях грешки, вдигах

Рапаната

                                                Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/

Нямаше как да запомня чертите й. Срещнахме се за нощ. Край едни крайбрежни скали. Облачно беше, силуетът й едва се очертаваше. Свиреше на музикален инструмент, който не познавах. В началото ми се стори, че е стенание. Наострих слух и тръгнах по посока на звука и

Бал

Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/

-Ще те облека в гора!-рече ми вдъхновено. Тънките му
мустачки се вълнуваха като същества със свой разум и
съзнание, сякаш не бяха части от самия него. Кръглите му
очилца всеки момент щяха да паднат от носа му, а очите му

Диханието на звяра

                                                         Колаж: BG Север

"Най-после! Най-после…”

Лицето й беше в сажди. Ризката разкъсана на рамото, коляното ожулено. Стоеше подпряна на длан. Плачеше и се смееше истерично. Заревото на бараката я предаваше свръхестествен вид. Всичко най-после свърши. Бавно отправяше поглед назад и не вярваше, че се бе стигнало до тук. Нещо я гризеше, струваше и се непосилно да определи какво е, приличаше на съжаление, на чувство за незавършеност, лек сантимент и боязън. Всичко започна преди седмица.

Дриадата

                                         Колаж: Elfi Elfida /линк към блога й/

Доближаваше ме. Ден след ден, нощ след нощ. Беше неизбежно, че ще се срещнем. Чувствах го, знаех го, беше ми утеха. Понякога си мислих, че си въобразявам, че съм един глупак който не му е съдено да преживее докосването й. Идеше ми да крещя, да ридая. Тъй силно да ридая, че да изпадат листата от клоните, да се срутят камъните в пропастта наблизо и ехото ми да се

Непознатата

                                                      Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/

Умееше да превръща кожата си в хляб, докато я любеше, не чувстваше глад. Устните й ставаха думи без да промълвят. Докато я целуваше разбираше всичко и изпитваше дълбоката наслада от най-изящната словесност която му разкриваше неподозирани смисли на натежали в мрачната страна на създанието му, неизречени въпроси. Не, говореше, просто го целуваше и