събота, 2 юни 2012 г.

Около забраната за пушене

любимата ми снимка


Яд ме е на манипулациите. Първо: клишето, че тъй било из страните в ЕС. Не е точно така. Дори в европарламента има една стаичка в която се пуши. Душна е, мръсна е, неуютна е, но поне е весела. Викат й "раковото" и е факт. Има си я. Второ: в анкетите, изключват много възможни отговори. Споменава се съмнителен процент от хора, които казват, че ще откажат заради забраната цигарите, но не се споменава за тези, които заради забраната ще спрат да посещават заведения. Е, аз, например. И сигурен съм, че още много. Не ми е уютно в заведение без цигарата, ако имам служебни задължения, срещи с хора: влизам за 10-15 минути и изчезвам. Като, че ли истинската причина за забраната е да ни лишат от социален живот. Не, че много ще ми липсва тази му форма, защото и без друго социалния ни живот не е кой знае на каква висота, но май...Това е в основата. 

Тайната й


Някога тя се изгуби из лозята. Търсиха я из зоната. В издирването й се включиха и военни с джипове, и спасителните отряди с хеликоптери и ловните дружинки даже, а времето рязко захлаждаше и усети как сълзите по бузите й са замръзнали, а след туй й стана топло. Няколко дебели завивки паднаха върху нея, а в тях тя плуваше. Навътре, навътре плуваше. Без да си взема въздух и

Дървото на познанието


За детето се погрижиха социалните. Не съм сигурен къде го пратиха. Има си специализирани заведения. Този обаче не можех да го разбера. Трябваше да си търси къде да иде, защото наближаваше и зимата, а по всичко личеше, че ще е отчайващо студена. Висеше тук, виждаше как незаконното му обиталище се рушеше. Не, че с действията си пречеше, но самото му присъствие внасяше смут сред работниците. И освен това ми изглеждаше твърде възрастен за да е баща на

Модификация "Лукс"


Когато вляза в магазина за зарази направо се забравям. Обикалям с часове, иска ми се да купя всички и бавно, бавно преценявам. Приятелят ми все казва, че съм нерешителна, но не е, не е така. Изобщо не е така. Удивена съм от избора, от всичко онова което човешкият талант и труд е постигнал. Наслаждавам се на опаковките с отровен вид, на изписаните ситно възможни усещания по време на консумацията, предупрежденията да не се прекалява с тях, както и възможните рискове и

петък, 1 юни 2012 г.

За трусовете и ценностите


За пореден път тази година общественото внимание претърпя катарзис. На заден план останаха и политически новини и интриги, и сензациите от престъпния свят, лайф стайл събитията и клюките съвсем избледняха, въпреки поредното ни представяне и малшанс на Евровизия. Земните трусове направиха всичко останало да изглежда дребно. Природната стихия не е звезда, искаща внимание, нито политик, стремящ се да привлече това на потенциалните си избиратели, без да подбира средства. Прояви ли се природната стихия, независимо колко подготвени за нея се смятаме, тя преобръща както къщи, както всичко съградено, така и всичките ни представи, крехките ни ценности, плановете ни за утре... И всичко става за миг. Докато пиша тези редове, от радиото разбирам, че в Италия нови трусове продължават да отнемат животи. Аз пишех, какво ли са правели те? А в този момент не е ли възможно да сте на тяхно място? Не, никога не е подготвен човек, независимо какво казват компетентните. Изпитанията ни казват много. И най-малко би трябвало след тях да се замислим.
Пострадаха главно пак бедните, трупали с пот, с кръв, със сълзи, с много тревоги и компромиси това, което имат. За много животът ще е съсипан. Други ще намерят сили да започнат от начало. Разбира се, ще се намерят и низки същества, които ще се възползват от мъката на хората. Мародери винаги са се намирали. Ще има и такива, които ще поемат нов път в живота си, защото като се преобърне каруцата, посоки много, и може би ще открият щастие, каквото не са очаквали. Повечето обаче ще се простят с много от мечтите си. Постигнатото за десетилетия - разрушено за секунди. Тук е ред да изразя възхитата си от един виртуален приятел. Знам, че е от Перник и съвсем малко още за него. Направил си е собствена електронна медия и е един от запалените блогъри в България. Непосредствено след първите трусове намери начин да пише в сайта си, че в Перник има земетресение. После няколко дни не се беше появявал в интернет. Името на този достоен човек е Даниел Стойнев. Бог да ме пази от подобни изпитания, но ако ме сполетят, бих искал да имам хладнокръвието да действам като него. Но да оставим частния случай, понеже колонката ми е за друго. За общочовешките ценности. Писах вече, че пострадалите са най-вече обикновени хора, но писах също, че за стихията няма подготвен човек. И както те, така и всякакви босове, всякакви политици от висшите ешалони, всякакви суетни и не толкова суетни звезди от ефира могат да пострадат. И да изгубят всичко. Къде отиват целите? Всичко, в което сме инвестирали дните и нощите си, всичките си сили, самочувствието ни? Идва истината, че няма материална власт, която да е в състояние да ни опази. И е време да обърнем внимание и на много други неща, които пропускаме. Защото стихия може да унищожи и прословутите магистрали, но не може стихия да върне щастието на тези, които гладуваха, за да ги има тези магистрали. Второто може само Човек и с това Човек е по-голям от стихията. Не със съграденото, а с доброто, което е направил. И още за ценностите. Когато сградите рухнат, се вижда коя къща е по-скъпа. По страданието на този, които я е въздигал.


Цвете без аромат

                                         Колаж: Стефан Кръстев

Побъркваше ме като застанеше гола пред огледалото. Имах чувството, че тя влиза в отражението си, отражението й я обзема. Сменя се със своята сестра близначка и след като съм бил с едната ми предстои да имам и другата. Знаеше какво си мисля и й правеше удоволствие да си играе със здравият ми разум. Ако изобщо го имах докато бях с нея, ако изобщо го имах откакто се

Стада


-Видях овчар…-погледа й беше ужасен, дишаше на пресекулки, всеки момент щеше да избухне, едва сдържаше сълзите си, трепереше като лист, очите й се обръщаха, уплаших се да не припадне думите й бяха объркани и все пак беше прекрасна, по-прекрасна от вчера и онзи ден, а и преди това я смятах за съвършена. Прегърнах я. Притисна глава в гърдите ми – Да се махаме! Чуваш ли…Аз…аз е време да се прибирам…Хубаво беше…Не ми се сърди…Ще те забравя, ако мога…Стига да мога…Да се махаме, аз видях овчар. Всъщност бяха трима…

Ръмжилото


Използвах, че съм единадесетгодишен и шепа човек, та се промуших през стълпотворението, та дори се озовах най-отпред. Изобретението на външен вид напомняше варел за нафта, отгоре имаше отвор, а навътре нищо се не виждаше. Ни зъбчати колела, ни дим и стелещата се мъгла, ни винтове, болтове, котки и прочее. Просто нищо. Ни тъмнина – нищо. Чуваше се съскане, тракане на челюсти и най-стръвнишко ръмжене.

четвъртък, 31 май 2012 г.

Голи най-интимни части


Просто думите й носиха различна постройка, иначе казваше всичко като останалите, но не биваше така, защото не я разбираха. Тя знаеше, че мисли като тях, те не. Мразеха я и се бояха от нея. Опитваше се да им изясни, но още повече се объркваше. Чудеше се с какво говорът й не е като на другите. Опитваше се да намери излишната думичка. Да я изчисти. Започна да мълчи дълго, а това беше грях, много тежък грях. Мълчаливите се криеха, не си признаваха, че мълчат. Бръщолевиха

Суша


Тя трябваше да е на осемнадесет или поне на толкова твърдеше, че е, но изглеждаше на единадесет. Не, не на толкова, какво говоря. Имаше нещо което отговаряше на годините й, затворено в свитото тяло, то надаваше крясъци…
Също като изпадналите в криза болни които връзваха и затваряха в стаите. Докато успокоителните започнеха да действат някои крещяха.

С упойка ли да те обръсна?


Бръснарницата се намираше в края на калдаръмената улица в нещо като остъклена пещера. Освен нея и едно турско кафене, нищо друго не работеше. Пребродих всички улици. Открай докрай преминах цялата територия на свръхмалкото градче. Изпих тридесет и осем или шестдесет кафета, но за водка ми беше още рано. Човекът с бялата манта вътре скучаеше. Щях да убия малко време при него.

сряда, 30 май 2012 г.

Без мозък


Погледа ми се премрежи, мускулите ми несъзнателно се подготвиха да го направят, поех си още по-дълбоко дъх, почувствах, че ще се освободя. Готов бях, понечих да кихна, но ми се размина. Почувствах се дълбоко нещастен. Случваше ми се за седми път за няма и…двадесет минути. Ако продължи така няма да съумея да свърша нищо. Ето, напира пак кихавицата. Дано да кихна, да кихна, да кихна…По дяволите…Ето пак…Подът под краката ми заигра, пред очите ми притъмня, напрежение скова дори косите и ноктите ми. И кихнааааааааааааа…..х.

Дом

                                                            Колаж: Стефан Кръстев

Той я лишаваше от воля. От неволно изпуснатите й думи го разбирах, от това че трепереше го разбирах, трепереше гласа й и нещо в погледа, трепереха й ръцете, но не от възбуда. Не го обичаше, с нещо я караше да се бои от него. Или не беше точно страх. Обсебваше я, той имаше силен характер, много силен характер. Нямаше нещо непостижимо за него. Тя имаше само една красота. Красота на тялото, на думите, на фантазията. И приличаше на стръкче. В началото ревнувах, мислех,

Скорост



Спуснах се по хребета за да покажа колко съм смел. Цяла нощ преди това лъсках ските на шейната за да е по-бърза. Сам си я направих, за да е по-убедителен подвига ми. Знаех, че всичките комшийки в махалата ме гледат, че и момиченцата от класа ми и каките им и майките им и бабите им. Големите после щяха да ми дърпат ушите защото по хребета никой не се спускаше. Не можело, аз пък казвам, че мога и го правя. Ама страшно е наистина. Сърцето ми ще изскочи. Замайва ми се главата. Ама

вторник, 29 май 2012 г.

Стебло


Симпатичен беше и свенлив. И един такъв…загадъчен. Или просто не беше живял достатъчно, все пак беше едва на деветнадесет макар и разсъждаваше като далеч по-възрастен. Сигурно го тормозих с ухажванията си. Такава съм си, не може да ме разбере, аз не мога да го разбера. Много по-голяма съм макар разликата да ни няма и две години. Година и десет месеца за да съм точна.

Камък с очи


И ето сам съм, някъде другаде съм и съм непознат сред непознати. Лицето ми не означава нищо, името също, престоят ми тук е кратък. Никой няма да разбере, че съм бил изобщо тук. Улиците приличат на много други, много други, на които хората ми кимат и аз им кимам. Гледат ме през рамо и казват нещо за мен на спътниците си, аз също ги гледам през рамо и имам спътник, на когото да

Прокълнатият


Той се роди с петно от изгоряло върху гърдите и отрасна с него. Раната зарастваше за дни, за месеци, за година, но един ден пак идваше болката. В началото слаба, тя се усилваше, кожата се зачервяваше, подуваше, овлажняваше, избиваха мехури, той се гърчеше и прехапваше език, очите му се обръщаха, пяна избиваше от устата му, свиваше устни и надаваше стонове, скърцаше със зъби, а мехурите се пръскаха, течеше гной, а болката се усилваше, докато накрая мястото

понеделник, 28 май 2012 г.

Колонката в Буквите: За премиерите на бъдещето

А какви ли ще са премиерите на книгите в бъдещето? Много е вероятно срещите на читател с автор да са виртуални. Или предимно виртуални. Тук удобството и физическите възможности ще имат решаваща роля, а всички виждаме накъде се развива светът. Както електронната книга е наследила черти от вековните традиции на хартиения носител, така и тези виртуални премиери ще приличат много на провежданите до сега. Говоря обаче за времето, а то едва ли е далечно, напротив, смятам, че по-скоро ще е близко настояще, а не бъдеще, когато виртуалната среда ще се развие дотам, че ще можем да сме част от нея и с шестте си сетива. Да помирисваме и да вкусваме. Да чувстваме докосването, а с него, разбира се, и насладата и болката на тялото. Тежко на хейтърите, които приемат само физическата болка като реална, а душевната, която причиняват с агресията си в сегашната виртуалната среда, смятат за нещо нереално и им се струва забавна. Тежко и на повърхностните, които лекомислено приемат подобно отношение към човешката чувственост. Но да оставим изкривеното отношение към мрежовия живот. Технократът и практичните необходимости на човечеството се оказват по-добрият аксеолог...


Целият материал

Чудото


Усложненията щяха да настъпят.
Скрих го, а хиляда пъти й го казах на сън. Нямах сили да я убия, преди да я довършило това което се развиваше в собственото й тяло. Не намерих необходимите средства. Имаше медикаменти и операции които можеха да забавят процеса. Не да го спрат напълно. Все по-трудно щеше да говори, да се движи, сигурно и да мисли. Мислех да я убия. Да й инжектирам нещо преди да е останала

Маестроото


Както винаги Маестроото, дължеше пари. На три яки момчета, на ТЕЦ и на хазяйката, на майка си и на дъщеря си. На тринадесет или седемнадесет приятели, беше им загубил бройката. На няколко комшии и на продавачката в зеленчуковият магазин. На дядото който му беше дал печката и на момчето от вестникарската будка. На дамата в цветарският магазин и на кварталният клошар.

Нещо в гърдите


Няма да забравя миризмата на жабясалите камъни. Иначе лицата съм забравил. Помня част от имената и дори не съм сигурен колко хлапаци бяхме. Слънцето чезнеше зад облаци, започваше да капе. Някои настояваха да се прибираме, но преди всички да се убедим, че трябва облаците се разкъсваха и пак решавахме, че е време за река и за къпане. Излежавахме се на Рогатият камък.

неделя, 27 май 2012 г.

Четири дни



Само преди седмица не я познавах, а сега преразглеждам познанието си из основи. Пет години богословски факултет, три приравнителни във философския, дълги години самостоятелни проучвания в семантиката и семиотиката, няколко изследвания на балканският и близкоизточния фолклор, нататък следвах университета на интуицията си. И разбирах, че освен отявлен масов лъжец от мен няма да излезе нищо друго. Когато ми предложиха мястото на главен редактор в „Парахелий

Дебелата Бети



Имаше си котка и самотата си. Повече обичаше котката, със самотата беше свикнала, а котката и беше сто килограмова. Гальовна иначе и игрива, но дебелана. Като една нейна приятелка от някога си. Преизпълнена с енергия, тромава дебелана. С напляскани с червило устни. Не котката, разбира се. Приятелката й. Какво ли стана с нея? Сигурно са я погълнали собствените й тлъстини. И подскача нейде игрива лоена топка. Напред назад. Назад напред. О, сърце. Поспри. Обичаше хората, обичаше

Вижданка


Такова едно русо и с мъничка сладка муцунка. Като порасне ще ми стане жена, като порасна и аз, разбира се, сега не трябва да й казвам такива неща за да не й вдигам акциите. И без друго се има за по-голяма, а тя е на шест, аз съм на седем. Отрича, че е по-малка. Казвала ми е и неща които знаят само големите. Малко преувеличава, но кой ли да попитаме. И очите й са сини, не точно, като

Follow by Email