четверг, 21 ноября 2013 г.

Кой е Далебор?




Той иде от бездната на неизвестното, а земята го посреща с трусове и видения, пожари и снежни виелици, лавини и пъплещи между ледниците титанични змии.
Оцеляването му е извън възможностите на всеки друг.
Той ще върне човешкото в гърдите на безсърдечен генерал и отряда му от отчаяни главорези.
Той е отрока, чиято първа дума не е "мамо", а "мирно".
Преди още да е проговорил ще носи генералски отличителен знак.
Той няма друго семейство освен армията.
Той е войника, който прелъстява Атина. Какво ще излезе от тази история? Едва ли нещо добро.
Той е воден само от справедливост, но ще се превърне в кошмар.

И нека си кажем нещо извън фантастичния сюжет: той е в гърдите на всеки истински мъж. И там е най-светия и най-чистия образ, но излезе ли и превърне ли се в реалност (а за жалост това се случва) ангела се превръща в сатана.

Той е Далебор.

суббота, 9 ноября 2013 г.

Ням свят - 4. Гласът на мълчанието (уводна глава)



Първа глава
Бягащият звяр
1.
Сега, когато четеш тези редове, ти извършваш престъпление. Защото аз нямам право да пиша, а никой да ме чете.
Ти го правиш, а си защитник на закона.
Налага се да го нарушиш, за да го опазиш. Каква ирония, а?
Да бъдеш задължен да вършиш това, което служител забраняваш на останалите.
„И раздели Голямото мълчание хората на две. На едните даде гласни струни, а на другите букви. Едните да говорят с устите си, другите с ръцете си. И рече Голямото мълчание: да бъдат наказани онези, които имат гласни струни, а говорят с ръцете си. Защото дал съм им гласни струни, за да използват ръцете си за работа не за приказки. А приказките им са отрова за Словото ми.”
Отново изписвам единствения цитат от Писмените предания, който всички на този свят знаем. И питам се, след като съм го написал аз, дали и този цитат е отровен?
Кощунство, а? Иска ти се да извиеш врата ми. Настигни ме.
Аз съм вече някъде далеч. Или напротив: близо.
Зад девет планини в десета.
В градската канализация.
Може да съм пременен като един от подчинените ти или да съм измежду персонала на Домът за гости.
Сухата камериерка с гърбавия нос.
Палавите прислужници с луничките. С игривите погледи, с чуруликащите гласчета. Птички надарени с дарбата да радват сърца и вселяват в сънищата…
Сладки са, нали?
А аз имам дарби, знаете. Мога да изменям външността си.
Може да съм някой от гостите. Да, повечето са Безгласни. Но Шумящ може да се пристори на Безгласен, Безгласен на Шумящ: не.
Може да съм тихия господин с гърбавата фигура и тесните рамене. С монокъла на лявото си око и пожълтелите неравни зъби.
Бледоликият арфист с черните дрехи и прокобния дървен куфар.
Младоженката с широкополата шапка, която оглеждат критично, понеже е Безгласна, а избраника й е Шумящ.
Десетките мълчаливци, които ще си тръгнат днес, а са дошли снощи, някои и по малките часове. Не можете да задържите всички. А и без да знам, сигурен съм, че ще се намерят сред тях и такива, каквито са не само Безгласни, а и неграмотни. И трудно ще разберете дали крият или не могат да отговорят на въпросите ви. Сигурен съм, че и преследването на наглия Шумящ не искате да бъде шумно. Напротив: колкото по-малко разберат за него, толкова по-добре.
Забавлявам ли се? Честно казано: да.
Пиша, но не казвам нищо.
Пиша, защото може и да са последните ми редове.
Пиша, защото ме е страх.
Не мога да заспя, а трябва. Утре ще ми е дълъг ден. Даровит съм, но вие сте силните.
Много сте. Законът е с вас. Всички оръжия без едно – единствено, това с което разполагам аз: себе си.
Да, то изглежда ефикасно. Месеци ме гоните, а аз ви се изплъзвам. Губите следите ми и откривате само тези, които ви оставям аз. Тези писма. Не можете да ме опишете, а съвестните граждани, които ви дават информацията ме описват винаги различно. И аз, и вие знаете, че понякога ви подвеждат. Но също тъй, че няма начин по който да се различи фалшивата от истинската информация.
Защо ви водя след себе си ли? Миналият път ви писах по този въпрос. Кратко и ясно:
„Защото искам!. Чрез вас детективите, народните шпиони, защитниците на спокойствието и доброволците се опитвам да разбера истината за самия себе си. Сам не съм в състояние да я разкрия, но това е работата ви.”
Шегувах се, нали го усетихте. Истината е, че знам, че писмата ми се запазват. А също тъй, че ще бъдат съхранявани така както се съхранява реликва, като веществено доказателство до съда ми. След това ще бъдат унищожени, като отрова и проклятие. Заради тях се надявам по-дълго да ви се изплъзвам. Те ви водят след мен, те ме откъсват от вас.
Иначе страха ми…
Вижте, не ме е страх, че тъй наречените ви хирурзи ще ми ампутират ръцете.
Страх ме е, че ще го направят некадърно. И друго…
Че преди да ме осакатят, в състояние съм, не че искам да го сторя, но зная ли какво ще ми хрумне, може да осакатя някой друг от тях, аз.
Мисля си често за тази възможност, я тя от своя страна пробужда изкушения.
Има нощи в които тръгвам из площадите. На поредния непознат град. Никой сред никои съм. Обикалям алеите в парковете. Ако има река вървя по брега й. Ако реката има мостове, спирам по средата на моста и съзерцавам. Мислите ми бързо текат, досущ като вълните под приведеното ми лице. Често ми се струва, че съм видял паднала вейка, отнесена от течението някъде далеч. И я сравнявам с живота си.
И тогава осъзнавам колко е безсмислено цялото това бягане. Да, забавно е. Но разбирам, че от отдавна ме е домързяло. Отегчавате ме. А понеже сме участници в една и съща игра: отегчен съм от себе си.
Прибирам се в поредната си бърлога. Таванът танцува над мен, независимо пил ли съм или не. Хрумва ми възможността сам да се осакатя. Ще е напълно безболезнено. Доста бързо при това, а и има предизвикателство. Такава операция не съм правил. Мога да я сторя само веднъж.
Унасям се и в просъница ми се струва, че вече съм го сторил. Стряскам се. Ръцете ми отново се движат. Търся листа, винаги имам. И започвам да пиша. И понеже вече екзекутирахте не един или двама, които са ме чели, адресирам писмата си до вас. Пеят ръцете ми докато пишат. Редящите се думички ми доказват, че още ги имам.
Знам, че по този начин губя скъпоценна енергия, която утре може да е спасителна за тях самите. Но не мога да се спра, защото без да вършат това, ръцете ми точно в тези мигове ми се струват излишни. Напълно излишни.
Да ти се похваля, а и да ти дам още една следа. Онзи ден спасиха дете. Тези двете: порочните. При това безгласно дете. Апандиситът му се беше пукнал. Нямаше време, то умираше. Дори не разбра как стана, но болката му отмина.
Сигурно няма да го свърже с Хирургът на преизподнята.
Много ме поласка това прозвище. А и легендите, които се носят за мен. Кървави са и ми харесват. Давате ми идеи.
Знаете, че освен писма, понякога ви оставям трупове за следи.
И както спасявам невинен живот, така и отнемам невинен живот.
Също като теб съм божество, господарю!
Време е да спирам. До скоро. Не бързай с отговора:
Твой: Гайдерс
ако четивото ви харесва, моля, подрепете страницата на сагата «Ням свят» жеста ви е от значение за бъдещето й.
- See more at: http://cefules.net/book/%d0%bd%d1%8f%d0%bc-%d1%81%d0%b2%d1%8f%d1%82-3-%d0%b3%d0%bb%d0%b0%d1%81%d1%8a%d1%82-%d0%bd%d0%b0-%d0%bc%d1%8a%d0%bb%d1%87%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d0%b5%d1%82%d0%be-%d1%83%d0%b2%d0%be%d0%b4%d0%bd%d0%b0/#more-1799

вторник, 22 октября 2013 г.

Далебор - синът на кладенеца(откъс) първа книга от Ням свят

Змейово дърво

Така е справедливо! – дърварят редеше молитвата си наум, а устните му несъзнателно потрепваха. – Ако те посека, с теб ще нахраня себе си и селото, ако не успея, ти ще нахраниш своето село с мен… Вятърът смени посоката си. Скреж покри лицето му. Накара го да замижи, а в края на очите му заблестяха сълзи. Близо минута стоя неподвижен. Без да мисли. Не чуваше виелицата и не чувстваше студа. Остави се да го обземе онова спокойствие, в което той се сливаше с вечността. Поемаше нейната сила, а тя грабваше ръцете му заедно с брадвата, плъзваше като пламъци из жилите му. Изпълваше с топлите си дихания вените му, стискаше пръстите му и ги превръщаше в каменни, приковаваше стъпалата му към земята. Тогава замахваше с брадвата, а ударите ехтяха като гръмотевици. Клоните на дърветата се пробуждаха, започваха се движат, да се вият, разтваряха зъбати пасти и от тях плъзваха навън раздвоени езици. С размерите на нокът и на длан, на паница и на чайник, на делва за мед и на чакал. Малки, големи и още по-големи змийски глави. Дървесна корона от змии, изтръгнати от дълбоката им летаргия, за да умрат или опазят колонията си. Стеблото потрепваше, земята се напукваше от полуделите корени. Също като короната, и коренището беше спящи змии, пробудили се от сечта. Величествена си, дъще на Змея! – продължаваше дългата си молитва, докато сечеше дървото. – Толкова мъдро е устройството ти! В една душа си събрала цяло село! За да устои не снегове и ледове! За да понесе глад и да се спаси от зверове! Телата на стотици си сплела, в едно стебло да събереш крепкостта им! Главите на половината растат в земята, за да смучат живителните й сили и те крепят в гладните години, в които спиш и сънуваш… В тази част от молитвата клоните бяха вече ниско над главата му. Все още се движеха бавно, в унес, но някои се стрелкаха и впиваха зъби. Още твърде объркани, атакуваха онова, което се движеше най-близко до очите им. То се оказваше змия като тях. Съскаха и се зъбеха зад тила му, виеха се като жив зловещ ореол над главата му. Знаеше и чувстваше близостта им, но не ги виждаше. Удряше и се молеше, да сгреши удар или дума в дългата молитва означаваше да изгуби съсредоточаването си, а това от своя страна – сигурна смърт. Пробудù се, дъще на Змея, пробудù се и се бори! Поеми цялата сила на земята, всичките й пламенни страсти и жажда за живот! Ако ме изядеш и нахраниш селото си, те благославям, но благослови и ти моето, ако те победя! Така е справедливо! От пукнатините на вледенената почва навън вече излизаха змийски глави. Хапеха се една друга, някои докопваха ботушите му. Понякога успяваха да разкъсат дебелата им кожа и да докоснат с върховете си неговата. Макар едва-едва да го драскаха, местата се издуваха, болезнените оттоци с месеци на спадаха, а после оставаха сини белези. Имаше десетки такива. Всяко по-дълбоко ухапване би го убило. Близо за месец ще стигне месото на тази красавица. От кожата й ще има за облекло на малките, а и да си поскърпим големите дрехите. От мен, както винаги, месото, от Черна Тодора — илачите и магиите. От Мечия внук – меда. От Плодовитата – ракията. Старата майка ще готви на всички. Кривогледата, Еделвайса и Венценоската ще й помагат. Сухия ще… — Това вече не беше молитвата, тя свърши, а с нея трябваше да е отсечено и дървото, но то се оказа много по-здраво от очакваното. Изброяваше наум имена, лица, роли в общността, за да не се поддаде съзнанието му на ужаса от случващото се. Едно трепване щеше достатъчно. Една мисъл — да захвърли брадвата и да побегне. Нямаше вече право да се откаже и никаква възможност за отстъпление. Или щеше да победи, или да умре. За цял месец ще съм свършил работата си. Ще наглеждам Рибчо, ще помагам на Кривогледата у дома. Ще й се радвам и ще я любя по три пъти. Толкова ракия, чай и мед ще имаме, че само ще празнуваме. Е, ще ходя да сека и да цепя дърва за огрев, но аз обичам, а ми и върви. Така поддържам форма. Не въртя ли брадвата, животът и без друго не ми харесва. А хората ме мислят за много работлив и всеотдаен, за това ме наричат Сърцатия. Вдигам рамене, съгласявам се. Като толкова искат да си имат сърцат, нека съм сърцат… Една змия взираше очи, напомнящи огнени топлийки, в лицето му. Езикът й го близна по ухото, преди със съскане да се изстреля, за да впие зъби в него. Миг преди да го е направила, друга — припознавайки я за враг, отхапа главата й. Около краката му растеше храсталак от змии, ставаше все по-висок и по-гъст. Изглежда, скоро щеше да го загърне цял. Ако ме убие… — вече виждаше ясно, че това е по-вероятно да се случи, отколкото да отсече дървото, още дори не беше го разполовил, а усещаше облака от озлобена плът, спущащ се над главата му, докосваха го змийските езици. Макар виелицата да се усили и гласът й да напомняше предсмъртно ридание на цяла планина, по-остро от него беше съскането на стотиците змии. Няколко малки змии с размери на дъждовен червей паднаха на яката му и запълзяха под дрехата му. – Ако ме убие… Как ще оцелее селото без друг дървар. Винаги е имало дървар. Имало е и по трима дървари. Черна Тодора разказва за време, когато са били десет. Старата майка казва много да не й вярваме на Черна Тодора, лъжела. Черна Тодора от своя страна, че Старата майка е изкуфяла и не помни… Но мен няма кой да ме смени… Никой не е достатъчно силен… Песоглавеца само, Песоглавеца е и смел, но той е луд, а и кой ще пази границата с Храсталаците на забравата… Точно под чатала му се разтвори процеп и през него се опитваше да се провре навън глава голяма колкото юмрук. Така е справедливо! – започна молитвата си отначало. — Ако те посека, с теб ще нахраня себе си и селото, ако не успея, ти ще нахраниш своето село с мен… Дървото нададе крясък и рухна. Змийските глави заподскачаха като риби на сухо и съвсем скоро утихнаха. Сърцатия си пое дълбоко дъх, краката му едва го държаха, забърса потното си чело с ледения ръкав. Огледа се объркано. Стори му се, че повторно се е родил и вижда живота за първи път. За малко! Не знаеше какво е крясък, какво е смях, но му идеше да крещи и да се смее. Направи крачка, но краката му се подкосиха. За къде бързам? Поседна на дънера, който вече беше започнал да хваща кора. Да няколко часа ще е станал каменен. Изглежда, животът на Змейовото дърво не свършва с отсичането му. Змиите умират, но останалият дънер се вкаменява и продължава да расте. Всички каменни стълбове наоколо, някои от които достигат внушителни размери — десет и повече човешки боя, са всъщност дънери от Змейови дървета. Сърцатия затвори за кратко очи и се усмихна. Представи си, че дънерът, на който е седнал, е станал висок до облаците стълб, а едно дете — внук на внуците на внуците му, е вдигнало глава нагоре, ококорило очи в почуда и възхита. Отвори очи, подсмихна се на фантазиите си, наведе се и взе брадвата. Тръгна надолу, трябваше да събере мъжете, да се върнат и да насекат змиите, за да ги пренесат в селото. Отсечената част от дънера не се вкаменява, а на студа месото няма да се развали, но рисовете и други крадливи котки могат да подушат. Или вълци, проклетите вълци… Белия вълк на Глинената маска вече виеше. Дано да го е вързала добре! Ако звярът направи нещо на детето ми, ще я… Не посмя да си го помисли, но каквото и да беше, щеше да го направи. Пътеката се спущаше покрай най-високите каменни стълбове, които бяха виждали очите му. Разказваше се, че всички Змейови дървета, от които са израснали, са на един и същи легендарен човек, когото наричаха Бащата на дърварите. Твърдеше се също, че от него идва молитвата, с която дърварите секат змейовите дървета. Това място в гората винаги изпълваше Сърцатия с възхита. Стълбовете бяха на разстояние метър, метър и половина един от друг. Петдесет на брой. Въздигаха се и стърчаха поне три пъти по-високо от най-високите мури. Навярно са отсечени преди хиляда години, казваше си, но не това беше най-възхитителното, а това, че някои от дънерите имаха диаметър поне два метра. Дънерите растяха само на ръст, не и на широчина, което означаваше, че и Змейовите дървета са били толкова дебели. Пред силата на Бащата на дърварите Сърцатия можеше само да въздиша, дори и това, което отсече сега и беше най-голямата победа в живота му, остави дънер с диаметър не по-голям от метър. Стълбовете стигаха почти до дома му и точно те го бяха вдъхновили да поеме този път. В началото с жарта на младия — да надмине Бащата на дърварите, отдавна се чувстваше щастлив от всяка победа, независимо от размера на оставения дънер и изпълнен с още по-голямо преклонение пред Бащата на дърварите.


Официална страница на "Ням свят"

суббота, 19 октября 2013 г.

Думи от и за Ням свят


За «Далебор — синът на кладенеца» с която неочаквано дори за себе си, ще започна сагата: «Ням свят»
Представете си свят, в който по-голямата част от човечеството е изгубила гласовите си способности, а другата част се опитва да се възползва от преимуществото си (ако изобщо в подобни условия гласа може да се нарече преимущество!?).
В едно такова човечество закона и моралните норми ще са различни, но понеже все пак това са хора, по нещо и техните закони и морални норми ще приличат на нашите. И най-вероятно ще приличат на пародия на нашите, защото само в най-дълбоката им неизменна същност ще напомнят (и ще се познаваме — през усмивка и сълзи), а всичко останало ще е къде будеща смях, къде ужас гротеска. Но нима у тях не бихме предизвикали същите чувства, които те у нас.
Представете си далечни потомци на една постапокалиптична реалност. Технологията е изгубена, останали са разхвърляни артефакти, които някои магьосници знаят как да използват, но магьосниците са подложени на гонения.
Представете си свят, в който си нямат дори букви, но си имат стотици хиляди магически знаци. В който за магически знак минават от графитите на стените изписани от гамени и престъпници маркиращи територия до древните инкрустации по наследствени накити и оръжия; символите явили се насън и някои природни образувания, но сред всички тях има знаци, които носят истината и «говорят» на тълкувателите си, а те също са преследвани от закона. Имат причини да се крият, но крият знанията си и по свое желание — за да ги използват користно.
Представете си свят в който дори музиката е забранена.
Защо ли?
Има логика, ако са струпани всички изброени по-горе условия. И в приключенията на героите ще се разбере каква е тя…

...Има логика и в това този свят да е пълен със свръхестествени явления, необясними и обясними, магически дарби и причудливи форми на живот.

Мембраните - цветя, които пренасят по листата си човешки гласове и на тях хората с гласови възможности крепят властта си. 

Нещо, като съвременните медии (не, не критикарствам - също работя в медия, гордея се с това и не съм мембрана).

Скални вълци - подобия и на хора и на кучета. 

Хищни пеперуди - тях сега няма да описвам поради обясними причини. Няма да обяснявам и що за същество е дурмудука, ни какво го отличава от дракона, колко са опасни Храсталаците на забравата, защо копринената паяжина е най-скъпата материя, но въпреки това фермерите на копринени паяци, макар печелещи добре са сред презрените и обикновено живеят като самотници.
Няма да изброявам още стотици странности на този свят, защото дори от краткото им описание би се получил един малък роман, а и така биха прозвучали като самоцелни игри на фантазията, докато в сюжета имат своя смисъл, защото са неизбежни при тази реалност. 

Това са основните фрагменти от структурата на "Ням свят". 
В началото със замисъл да е роман. Завършен, но с оставена възможност за продължения.
За мен продълженията бяха неизбежни.
Носил съм впечатленията и усещането за сюжет на следващите книги. Философията на героите и идеята на следващия и по-следващия свят, който ще населяват. По-шумен или по-ням от преди. 
С нови още по-абсурдни закони, отменящи старите. 
С нови сблъсъци, конфликти и въпроси.
Дуели с оръжия. 
Дуели с идеи. 
С повече магия или повече технология. 
Трябвала ми е тази основа за да започна да градя по-същинската част от идеята и оттук - насетне да развихря по-добре въображението си. 
Така "Ням свят" постепенно се превърна в сага- 
Всяка от книгите й - завършена за себе си. Може да бъде прочетена и без предходните, но в цялостта на останалите вече има един различен смисъл. 
Чакам Ви, сред приятелите на "Ням свят". Тук.

воскресенье, 30 июня 2013 г.

Шедьовърът

Говореше поетично, личеше искрено. Нищо не й разбирах.
Срещахме се ту тук, ту там. Без да го искаме и когато го искаме. На изложби и в запушени дупки. Във влакове или на стоп. Колко пъти качи единият другият не помня. Силно гримирана. Винаги с различен парфюм и с различен цвят на очите. Сменяше си контактните лещи като пролет настроенията, а тя менеше настроения по-често и от пролетта. Прически по-често от настроения. Сгушваше се в мен като дете или не искаше и да ме помирисва. Обаждаше ми се среднощ по телефона, не знаех откъде го намираше винаги като често менях карти и аз самият не винаги си го помнех наизуст. Веднъж в бързането си беше сложила син и кафяв ирис. Влюбих се в нея. Признах й. Нацупи се, защото помисли, че й се подигравам. Исках да ми позира без грим. Каза ми, че не може. Не си харесвала лицето, после каза, че много си го харесвала, но аз да си гледам работата. До целувки и опипване стигахме. По нататък нещо се случваше. Звънеше моят или нейният телефон. Късаше на парцали настроението. Смигахме си и обещавахме, насрочвахме си среща за която един от двамата забравяше. После случайно пак се срещахме. Тя пак с различен грим. Умишлено състарена или приличаща на призрак. Прекалено месеста се правеше или прекалено изпита. С виснала гуша или квадратна брадичка. С тънки устни или без устни, друг път порнографско плътни. Понякога беше хубавица, но кукла. Плашещ хлад лъхаше от багрите под които се маскираше. Понякога приличаше на естествена, на съвсем обикновена жена като милионите, погълнати от ежедневието си, но пак с грима беше създала чувството. Рисувах я в различните й въплъщения. Харесваше се. Подарявах й картините. Под грима личеше, че се изчервяваше. След това изчезваше за седмици. Рядко и по телефона се чувахме през тях. Странница си беше, а и преиграваше. Правеше ми сцени които не заслужавах:
-Открих ти толкова жени. В никоя не ме поиска. Подаряваш ми образи които не желаеш. Хубави са, но не ги искаш. Направих си галерия на нежеланите…
-Искам те, да ти напомня ли…Ти бързаше много, изпускаше влак, нали…
-Не ме разбираш, нали? Накарай ме да остана с един от гримовете си. Да бъда някоя от тях.
Тряскаше телефона. Пак се обаждаше.
-Ще ти пратя снимка. Такава каквато съм сега…
На няколко пъти сцената се повтори, но веднъж само ми прати снимка. Тръпки ме полазиха. Плакала е. Сълзите са размазали гримовете. Все едно беше разкъсвала лица. Части от едното под което се откриваха части на друго и следващо и следващо…
Измъчваме се с нея. По-добре да прекъснем тази странна връзка. Толкова внимание не съм отделял на нито една от любовниците си, толкова емоция също. Тя е особена, но също е желана. Можеше пред друг да открие лицето което пред мен не желаеше. Съсипваме се, докато си играем с чувствата си. Най-добре е да спрем да се виждаме. Мислих си го, но не намирах сили да й го кажа. Изникваха в паметта ми разкъсаните лица. Приличаха на разкъсани платна. На мои разкъсани платна, че нали я бях рисувал в тези й образи. Казах й го и чувствах болката, и я издавах с гласа си и тя повярва. Поиска да се видим и този път изключихме телефоните си. Пих много и грима й се размаза за очите ми. Говорих й много неща които не помня. В един момент усетих, че се бои и не разбирах защо, вечерта беше прекрасна. Помоли ме да не й говоря така, а аз продължавах да й шептя. Беше нещо нежно, нещо което трудно се изказва и още по-рядко искрено. Спрях да пия и минахме през дългата алея за да се проветря. Тръпката ми ставаше все по силна. Целувахме се дълго преди да влезем в ателието ми. Нещо премина през тялото й, някаква съпротива, някакво нежелание. Разколеба се. После ме попита дали наистина желая да свали всякакъв грим. Не очаквах да ме попита това. Харесвах я и така. До болка беше стигнала възбудата ми. Но въпреки това се възползвах от случая. Застана с гръб към мен, а когато се обърна бях шокиран.
Разтреперих се от вълнение. Помислих си, че съм побъркан, повярвах в прераждането, сърцето ми спря. После запрепуска лудешки. Коленете ми отмаляха. Пламнах.
Пред мен стоеше Мона Лиза. Сигурно далечна потомка на модела. Невероятна генетична игра при която съвпадението на лицата беше пълно.
Наддадох глух стон пред лицето на съвършенството. Самата хармония. До детайл. Не, хармонията няма детайли. Хармонията е цялост, която постигне ли се детайлите не съществуват. Пред мен стоеше цялостта. Цялата вселена в женско отражение. И идеята съществувала преди да има материя. Повторно простенах глухо, в опит да кажа нещо.
И тогава по лицето й се изписа онази усмивка. Прати ме на небесата.
Не мога да опиша какво предизвика тя у мен. Тъй прекрасно бе.

Накратко: после като мъж се изложих. 

суббота, 29 июня 2013 г.

Свиждане

Казаха ми, че ще й спасят зрението. Нямало никаква вероятност да го изгуби, но седмица две щеше да бъде лишена от съзерцание на облаци и на плейбоя от съседният блок който рано сутрин вдига гири и клати коремче на балкона. Сапунените сериали също щяха да й липсват, можеше разбира се да следи действието, за да не изгуби сюжетните линии, но тя беше фризьорка, при това артист който обича и се вживява в изкуството си, интересува се от тенденциите му и в гледането на сериали проявяваше освен женска глупост и професионален интерес, прическите на героите бяха от съществено значение за нея. Към много от тях се изказваше критично, ругаеше стилистите които са развалили героинята. Казваше каква прическа би и избрала тя. Гореше моето момиче в творбите си. Самата тя ходеше с много къса, войнишка прическа, защото имаше правилен череп и извивка на дясното ухо с която много се гордееше, но обичаше чуждите коси и влагаше любов и вдъхновение в тях. Обичаше ги повече от мен.

пятница, 28 июня 2013 г.

Омайна билка

Един от тъй назованите ми, от високоинтелигентни представители на средната класа: "порнографски разкази"

Неусетно пръстите му които я галеха се превърнаха в струи. В десетки струи, лъкатушеха по тялото й извиваха водовъртежи, върховете на фуниите им лудуваха дълбоко под кожата й, засмукваха дълбоко всичките й усещания. Извиваха я навътре в себе си. Поглъщаше се сама. В мрак и умопомрачителна сладост. Във витаене сред части от разпокъсаните си мисли. Все по-навътре и по-навътре, толкова дълбоко колкото не достигат дори представите, най-недопустимите. Въздухът не й достигаше, а не чувстваше липсата му. Спираше да съществува и приемаше съществуването на всички форми, на цялата жива природа. Преди да се взриви в стенания и целувки с които го обсипваше. Почти не се познаваха. Не беше й се случвало друг път, а и той нищо особено. Млад мъж, дори още момче. Просто й хареса. Просто минаваше през този град. Хрумна й да се обади на една приятелка от студентските години, но тя отдавна не живееше тук. Загуби време и изпусна последният автобус. Наложи се да остане през нощта. Стана й скучно. Излезе. Тук никой не я познаваше. Стори й се, че сама не се познава. Усещането беше приятно. Изпълнено с възбуда. Измисли си друга жена. С други преживявания, такива каквито сама не си беше позволявала. Беше само фантазия. Трепетна фантазия. Игра защото й беше скучно. Нищо повече. Увлече се, тъй приятно беше присъствието на непознатата под кожата й, тъй странни и интересни усещанията й, че неусетно тази която си измисли я изпълни и стана по-реална от реалната. На няколко пъти дори се стресна от хрумванията си. 
„Защо не! Тук никой не ме познава!”-минаваше мисълта. Отмаляваше й от нея. Жилеха я слюнките й. Сърцето й прескачаше. После се заговориха на чашка с него. В един момент спря да говори тя и говореше измислената. Тя само наблюдаваше какво й се случва. Все едно гледаше еротичен филм. На няколко пъти реши да прекъсне. Но не успяваше. „Това не се случва с мен. Тук никой не ме познава!”
Прииска й се да го отведе до хотелската стая, но го последва на едно място, което той знаеше. Спотаено място сред природата. Топло беше, очертаваше се нощта да е фантастична. Стори й се малко плах. Тя беше дръзката, държеше се дори като мръсница. Приятно й беше да я мисли за такава. Не искаше да се увлече, а просто да преживее което и тя. Миг след който няма да се срещнат. Каза му измислено име, измислени неща му говореше и измислено поведение имаше, а като започна любовната им игра, разбра, че те са истинските, а истинското си беше измислила. Не, че беше голям любовник, тя сама изпусна всичко спотаено в себе си и с преживяването не можеха да се сравнят всички останали. Лудуваше и се отдаваше на ласки както никога, загуби представа за време и забрави себе си. Стори и се, че е няколко жени едновременно. Дърветата издуват вени, листата се пръскат от пулса й. Припомни си, че времето тече и почувства отчаяние. Както го целуваше, го отхапа. Притисна раменете му в земята и му изкрещя, че иска да спрат стрелките. Сърцето й силно се разтуптя. После се разплака й отпусна до него. Затвори очи, други сетива се отвориха. Говореше й някакви утехи, но тя не го чуваше. Пръстите му тогава се превърнаха в струи. Виеха спирали, проникваха дълбоко в нея, а с тях и част от съзнанието й. Не отваряше очи, чувстваше усмивката по лицето си. Чувстваше собствената си усмивка като ласка която й отдава. И продължаваше да потъва със струйките в себе си, докато върховете им докоснаха семената му в утробата й и те заподскачаха като пуканки. Опита се да отвори очи. Отвори зрение, но не очи. Зрение обхващащо цялата гора, всички корони, хълма отсреща и стъпаловидните скали, драскащите храсти и езерото, малката река със серията прагове, всичките хралупи и спотаени в шубраците зверчета, дупки на порове, къртици и мравки. Любеща се двойка на същото място, но това не бяха двамата. И беше пролет, а те се срещнаха през септември. Семената му в нея се пръснаха. Чувството беше по-силно от онова което предизвикаха ласките му и тя забрави всичките въпроси за състоянието си. Растящото в нея връхче я гъделичкаше леко, караше я да тръпне цяла, да вибрира с всички стръкове…

* * *
Младата жена не подозираше за проблемите си със сърцето. Когато той разбра, че е мъртва толкова се уплаши, че не помнеше нищо. Бягаше, клоните го биеха през лицето, част от дрехите му останаха до нея. Опомни се в апартамента си. Тресеше го от страх. Реши на другият ден да се върне за да зарови трупа, но не успя. Изля се порой. Причини наводнения и опустоши част от гората. След месеци търсеше нейни остатъци и не ги намери. Реши, че е било кошмар…

* * *
Връхчето проби кожата й любопитно надникна над нея. Усмихна се на гората и тя му се усмихна. Сутрин гледаше с росата. Когато тя се изпареше, сливаше ухания с уханията на всичко останало и с тях чувстваше и споделяше усещания. Растеше и търпеше дъждовни удари, вятър, слана и сняг. Чувстваше се само и това му беше най-тежко. Изсъхна. Стана й тъжно без него. Толкова тъжно, че за известно време изгуби памет. Имаше още много заспали семена в утробата си и терзанията й пробудиха няколко…И още няколко и още няколко…
-А тези билки са отровни.-чу веднъж да казва един устат познавач и я обиди-Не ги пипайте, деца. 
-Защо не ги смачкаме.
-Защото не бива. Трябва да ги има и толкова.
-А ако някой ги изяде. Някоя животинка.
-Животинките не са толкова глупави като хората, а хората няма да тръгнат да ядат трева, ясно?
-Добре тате…
„Отровни били. Толкова са сладки. Те са дечицата ми. За твоите да кажа ли, че са убийци, че тъпчат наред и от тях може да израстат секачи на гори…”
Обиди се много, но му прости бързо. Не беше лош човек, а и прецени, че е по-добре децата й да са отровни. Така никой няма да им посегне.
Роди още. Покри мястото със стръкове. Всяка година добавяше. Съхнеха и бяха мачкани. Ароматът им изглежда не тровеше, а възбуждаше, защото на същото място идваха много повече двойки от преди. Предизвикваха спомени, изпълваха я с копнение, а тя от своя страна им се отплащаше като правеше така, че да ухае по-силно. Понякога направо си изкушаваше. Минаваха момче и момиче. Не бяха близки до преди това. Приятели или просто познати които деляха компания. Разстоянието между тях я предизвикваше. Изпълваше я с още по-остро сладостно желание. Отделяше такъв аромат, че ги опияняваше и караше да забравят за какво са тръгнали. Някои бяха неумели. Харесваха й такива. Млади, зелени като стръковете й някога, като онова старо приключение. Проникваше в дробовете им. Пълнеше ги с усещания подобни на онези които изпитваше някога. Знаеше, че след всяка любовна игра част от стръковете й ще бъдат омачкани и мъртви, а тя обичаше всички. Но повече от всичко обичаше самата любов. 
Минаха много години. Веднъж един изнемощял старец седна на близо.
Не можа да го познае веднага. Не можеше да повярва, че е той.
Не си представяше, че някога ще го види стар.
Същият беше. Онзи който я доведе и изостави тук.
Преживял живота. Прегърбен, оглупял малко. Напълно забравил за нея.
Зашептя му.
С аромати.
Друг човек не би я разбрал, но той си спомни нещо…
-Тази миризма ми напомня. Напомня ми…
Тръгна си, а на другият ден отново дойде.
-Напомня ми. Не мога да се сетя.
И на другият и на другият ден идваше.
Докато една сутрин рече:
-Спомних си!
Отвори бутилка вино. Напълни си чаша. Набра малко от стръковете. Изля ги в чашата. И я изпи.

Градуси

Видях, че светеше отвън. Не можеше толкова бързо да заспи. Позвъних не ми отвори. Отключих сам. У дома беше тъмно. Книгата разтворена на нощното шкафче. Завила се беше през глава както винаги през последните години. Някога косата й се пилееше, харесваше ми. Никога не съм й го казвал. Тази вечер ми се прииска, но гласните ми струни останаха заключени за желанието. Нещо ми нагарчаше. Не знам какво. Уморен ли бях или алкохола ме хвана. Пих само сто грама. За няколко часа. Прииска ми се да ми направи скандал. Закъснях. Бях с колеги. Тя трябваше да се прибере утре от майка си, но и друг път подраняваше. Все й доскучаваше. Не признаваше, че съм й липсвал, но си личеше. Сигурно е била разочарована, че не съм бил у дома. Чакала ме е. Чудила се е къде съм. Преминали са какви ли не подозрения през главата й. Погалих я. Блъсна ръката ми. Каза ми, че е настинала, грачеше. Разтревожи ме гласа й.
-Пи ли нещо?-попитах я.

четверг, 27 июня 2013 г.

Ревю за Държавата в кибритена кутийка

Рекламите и отзивите в мрежата ме настроиха скептично, но бях повече от приятно изненадан и малко е да се каже впечатлен от "Държавата в кибритена кутийка". Разтърсен съм и още под въздействието на този шедьовър на съвременното кино.
Филмът е с антиутопичен сюжет, който не ни отвежда напред във времето, а ни връща в началото да двадесетте години на двадесет и първи век, в последните времена на изчезналата вече, но реално съществувала страна България. Проследени са много детайлно процесите на зараждащият се бравенюуорлдизъм, като далечно незаконно отроче на италианския фашизъм и неолиберализма. 
Историческата действителност е проследена чрез една най-обикновена човешка съдба. 
Героят е мъж на средна възраст, примирил се със социалната присъда, че е обществено

Трансформация

Той не се отрови, както всички си мислеха. Трансформира се, превърна се в това което съм мечтал да бъде, искал съм без да знам, че е възможно. 
Видоизмени се в идеал, още си беше комичен и лишен от слабости. Има ли лишен от слабости идеал? Вероятно не. Бях край него когато разбърка от моят ученически химичен комплект това което изпи. Пиян изглеждаше, плашеше ме. Често не ме биеше, но се случваше. 
В лошо настроение беше и майка я нямаше. Кискаше се като побъркан. 
Обърна библиотеката и изля всички чекмеджета. Вдигна килима да търси забравени пари. После си спомни, че ги е оставил преди двадесет години в друг апартамент. Скъса телефона, започна да проверява домашните ми. Забрави какво прави. Заспа с разтворена тетрадка в ръцете.

Ябълката и момичето

Заспивах на волана. Много ми бяха километрите. Много безсънието…Радиото повече ме унасяше. Да отбия и да подремна, време нямах. Още толкова път почти ми оставяше, а живота все бърза. И жена ми ме чака. Знам, че кръшка, а е ревнива. Мислих много пъти да я убия, да я изоставя, не става. Щеше да отрови живота ми. Не става от мен убиец. Това не. Разбрах го. Веднъж като се опитах да го осмисля сериозно ми се повдигна. Повръщах. Цял следобед повръщах. Бях блед като платно, а тя изглеждаше загрижена за мен. Още по-зле ми стана от поведението й. Искаше й се

Никак не разбирам тази интелигентност

Като са толкова интелигентните и красивите в България, защо по ти-ви рекламите ни показват за модел с който да се идентифицираме идиоти. Трима ми се кривят като маймуни и ми внушават, че това е оптимизма. Маймуната е симпатично животно, но едва ли знае какво е оптимизъм, но човек да взема подобието си с нея за оптимистично е меко казано ретроградно, дори за тези, които не са привърженици на Дарвин. 
Друг вместо унисон казва анасон и това трябва да мине, ако не за поезия, то за върховно остроумие, което така трябва да очарова мадамата, която впечатлява, че направо да и пръсне силиконите. Тук се чудя, като има толкова красавици и толкова интелигентни мъже, че да оценяват и естествената им красота, защо с "красотата" на силиконите трябва да се впечатлява многомилионната публика, че чак заради тези храмове да мине от бира на мастика. 
Една по-истинска хубавица обяснява как се пие мляко със сламка. Няма да крия, тази реклама ме размеква, а ми действа и някак, как да го кажа Фройдистки. На години, когато мама ме е учила да пия мляко със сламка, като съдя по черно - белите снимки е била много секси парче, почти като моделката. Но от три до четиридесет и четири години да не науча как се пие мляко със сламка, цели четиридесет и три години, трябва да съм абсолютен идиот. Може би нямам чувство за хумор, но да ти е смешно това, че те вземат за идиот и това толкова да ти харесва, че чак да те печелят като клиент по този начин не ми се вижда смешно, а ми се струва, че наистина масово вкуса ни е идиотски. Вярно е, аз съм от "тъпите" - февруарските. Не ги разбирам тези неща и не съм в анасон с лятото. За това и спирам дотук. Че да не вземе някой да си помисли, че е критика към авторите на рекламите. Не. Не е. Те си вършат работата много добре. Предлагат това, което се харесва на масата. Учудващо, след като тя е толкова интелигентна. Като са толкова интелигентните, защо за четвърт век са затворени около 4 000 библиотеки (приблизително), а е отворила врати една - единствена. Като са толкова интелигентните, защо 29% от българите не докосват книга по официална статистика. Стигаме до турските сериали и чалгата. Не съм им враг и не мога да бъда враг на нещо, което радва нечия душа, но понеже една представителка от "красивите и интелигентните", като разбра, че не съм от тях, тоест не съм в митинга ме прати да си гледам турски сериали и да си слушам чалга, а това не са сред любимите ми хобита (меко казано), но по думите й разбирам, че става въпрос за нещо пошло, да попитам: като са толкова много интелигентните и красивите, защо този жанр е толкова вървежен в България. Пак комунистите ли са виновни? Че тези неща имат успех на чисто пазарен принцип. Може и да съм тъп, много тъп, но от такава "интелигенция" не ща да бъда част.

среда, 26 июня 2013 г.

Летящото чудо

(на протестиращи, непротестиращи и други всякакви)

Една сутрин едно малко градче се събуди с чувството, че е засенчено от огромен облак. На небето се беше появило НЛО с форма на член. Титаничен член. По-късно съобщиха, че размера му бил няколко километра. Това беше измама. Едва ли надвишаваше и половин километър. Безредиците не закъсняха. Хулиганите дюдюкаха. Ревниви съпрузи не пуснаха жените си на работа. Шефове забраниха на служителките си да наближават прозорците. Администраторите на

вторник, 25 июня 2013 г.

Нещо не ме разбираше

Нещо не ме разбираше. Казах й го. Казах й, че никога не ме е разбирала. Усмихваше се. Казах й, че е хубава жена. Усмивката й не се промени. Още по-хубава ще бъде, защото сега е хлапачка. Трябваше да й стане малко обидно. Да го приеме, леко да трепне, но тя продължаваше да се усмихва и да мълчи. Идеше ми да й изкрещя, да я зашлевя, да я нагрубя и да си тръгна. Нищо не изразяваше тази усмивка. Поне да беше глупава, но и глупава не беше. Казах й, че не можем да продължим. Не ми вярваше, изглежда. Държеше

понедельник, 24 июня 2013 г.

Бай Спас - Мозайкаджията и любовта в края на кабела

Преди тридесет и пет години бай Спас беше алкохолик, но тогава беше и майстор – мозайкаджия, и не просто майстор като много други майстори, майстор малко е да се каже със златни ръце, защото започнеше ли да прави онова, което умее, божията сила сякаш изпълваше ръцете му и те вършеха чудеса, при вида на които клиентите му или замълчаваха ококорено или цъкаха с език, понеже губиха дар слово или понеже губеха дар слово откъртваха от устните си „ах” или „ох”, а славата му далеч из градове и села се носеше. Не умееше добре да се пазари,

воскресенье, 23 июня 2013 г.

Изкушение

Горе беше цветето и се усмихваше. Никога не бе имал момиче и си въобрази, че е момиче. Стръмно беше и камъните бяха остри и ронливи, тревата хлъзгава. Отляво зееше пропаст, от дясно храсталаци и тръни. Който и да помолеше да избута инвалидната му количка щеше да му откаже. Никой не би рискувал да убие и двамата. Най-малко петдесет метра имаше до там, а на места наклонът надвишаваше четиридесет и пет градуса. Обиколи за да открие пътека, но не намери. Докато търсеше се уплаши, че изгуби мястото откъдето се виждаше цветето. Сърцето му бясно заподскача, устните му се свиха, после зашептяха несъзнателна молитва, очите насълзиха.

среда, 19 июня 2013 г.

Тази, която липсва

Остана да витае в стаята му. Завивките миришеха на нея. 
Събуждаше се с чувството, че са прекарали нощта заедно. И леглото беше омачкано като от две тела. 
Усмивката й озаряваше стените. За части от секундата надникваше от ляво или от дясно и го караше да се обърне.
Шеташе зад гърба му. Дърпаше завесите, превръщаше се после във вятър. Само за нощ бяха заедно.
Нещо беше разстроена на сутринта, за някъде бързаше, много неща скри, почти не се познаваха. Това което му беше разкрила едва ли беше истина, дори името й не звучеше нейно. 

понедельник, 17 июня 2013 г.

Ходатай

Да върша добро ми е мисията. Не, че знам какво е, но го правя. И не се възползвам, не че не мога. Хората са ми благодарни, всъщност знам ли. Не съм сигурен, но тъй съм устроен. Мога ли да сторя нещо за някого, правя го. Имам връзки в министерският съвет и синода, в армията и подземният свят, в тайната гилдия на майсторите бояджии и клуба на общуващите с извънземни, без шизофренични заболявания. Имам приятели влиятелни травестити и на тях съм помагал когато са имали нужда. Близък съм с важни лица от електронните и печатни медии, от легитимни и нелегитимни гилдии на писатели и художници, от формални и неформални политически

пятница, 14 июня 2013 г.

Надлъгване с времето

Не й беше за първи път. Не умееше да се крие. 
Преглътнах обидата, а и не за себе си, за нея бях разтревожен. Тя не знае какви ги върши. 
После я разкъсват угризения. Потъва в себе си. Разкъсва й мен. Побърква ме. Понякога ми писва. Иде ми да я убия, за да престане да измъчва и себе си и останалите наоколо. Влюбва се, обезумява. Вдъхновява се, за мен също навремето пишеше. Навремето, но не така. Не знам дали я ревнувам. Нормално е и май я ревнувам. Плаша се повече, а не съм страхлив. Става по-красива, по-страстна. Нуждае се от мен и говори глупости. Гласът й е изменен. Мелодичен е, далеч по-изразителен от нормалното. Винаги е секси, но в тези моменти

четверг, 13 июня 2013 г.

Над разголеното й рамо

Снимката й изпадна от някаква книга преди поредното ми преместване. Бързах, много бързах. Товарното такси щеше да дойде всеки момент, а нищо съществено не бях подготвил. Както винаги в последният момент щях да свърша работа за дни. Блъснах отново снимката между книгите и забравих в коя. 

Отмалях, стари цветове избиха пред очите ми, заиграха някакъв танц който отдавна спрях да разбирам. 

Някой ми иззвъня. Вдигнах ли телефона не помня. Май да, водех някакъв разговор който трябваше да е важен, но в момента не означаваше нищо за мен. Забравих, че бързам, накъде съм тръгнал изобщо, че напущам това жилище и някъде отивам. Мислех за нея. 

Забравил ли бях? Не. Никога! 

среда, 12 июня 2013 г.

Хубава

Струваше и се мишка. Гризяща залъците живот мишка, свита в дупчицата си. Потънала в работа и дребни задължения. Защо го взе, не знаеше. Как стана така, че правиха секс седмици преди това, също недоумяваше. Стана като от само себе си. Не я привличаше. Не се открояваше от компанията. Напротив, губеше се в нея. 
Третостепенен герой. 
Мълчание със сиви черти. 
Поведение преизпълнено със смущение. Затвореност и липса. Нямаше го сякаш там където, бе. Но и не витаеше другаде, за да витаеш трябва да си поне мечтател, а той и мечти…Скучен човек…Сигурна беше, че ще му изневерява. Не, че го искаше, но изглеждаше неизбежно. В противен случай трябваше да надебелее, да повехне, да започне да клюкарства и да гледа сапунени опери, да се загуби в домакинство и един ден безпричинно да се заключи в една стая, да изпие мишата отрова, а деца и внуци да гадаят и да не могат да познаят. 
Такива мисли й минаваха, докато не стана онази новогодишна трагедия. Бомбичките пощадиха ръцете му, но не пожалиха очите му. Имаше някакви шансове да ги спасят. Дълга беше борбата и надеждата. Телефонни разговори до късно с лекари. Близки и не толкова близки, за съществуването на някои и не подозираше преди експлозията, звъняха, изразяваха съчувствие или любопитстваха, демонстрирайки прекалена тъга всъщност злорадстваха, но най-много бяха тези които знаеха за случаи подобни на този в който зрението беше спасено. 
Не знаеше иска ли да им вярва или не. 
Не беше сигурна вярваше ли им или не. 
Подвеждаше се, светкавици остри като нокти, проблясващи, ала метално хладни късаха съзнание и тяло. Ту пот, ту хладни тръпки, изблици на вяра, пълна загуба на надежда и страх от разочарованието се разбъркваха, като в миксер се разбиваха. Накрая всичко приключи. Почувства се освободена. Той също се усмихваше, а трябваше да е голям удар. Обичаше красивото. Забелязваше и пеперудите и разцъфналите клонки, камъчетата. Заглеждаше се по жените и не ревнуваше, защото знаеше, че това си е просто игра на очите му и не е способен да изневери. Като дете се радваше на декоративните птички и риби. Усмихваше се и не виждаше, че лицето й е сгърчено от болка, макар най-сетне мъчителното очакване да свърши.
-Поне ще останеш винаги хубава…-рече го, а радостта в гласа му беше искрена.
-Какво!
-Ще останеш винаги млада и хубава.
-Аз ще се състаря и мърморя.
-Запечатан е образа ти в съзнанието ми. Другият ми е съвсем непознат. Хрумна ми една история. Ако бях писател щях да я напиша. За едно племе в което мъжете за да обичат цял живот избраниците си сами се ослепяват…
-А защо не, ослепяват от обич. А тези които не обичат истински продължават да виждат.
Засмя се. Засмя се и тя.
-По-хубав е твоят вариант.-призна си.
-Все едно. Няма такова племе. Не е практична слепотата, но май трябва да свикнем.
-Ще останеш винаги хубава.
-Ще ми се да се виждам през погледа ти, но да не си играем с дявола, нали?
-Ще останеш винаги хубава.
Топъл извор се изля по цялото й тяло. Обичаше го. Не подозираше, че е такъв. До този момент го мислеше за мишка. 

Гризяща залъците живот, мишка. Потънала между работа и дребни задължения. Неочаквано разбираше един силен мъж. Невероятно силен характер. Усещала го е, не го е разбирала. 
Защо трябваше той да ослепее, за да прогледне тя. Мина й през главата. Разстрои я, дълго я боля, но живота отново ги погълна. Работеше както преди, не в службата в дома си, ала повече. И печелеше повече. Разви невероятен търговски нюх или винаги го е имал, но е нямал амбицията да го прояви. Безпричинно се натъжаваше и злоупотребяваше понякога с недъга си. Идеше й да го напусне, но той се опомняше и намираше думите и поведението за да я задържи. Обикваше го по-силно. Знаеше как да я нарани, казваше й, че го съжалява. Мразеше го в такива моменти, но те бяха кратки. Забравяше ги бързо. Понякога пишеше хумористични миниатюри и фейлетони и ги публикуваха. Мечтаеше за романа, за племето в което мъжете ослепяват от обич за да виждат винаги жените си хубави. Все отлагаше. И на двамата беше ясно, че няма да го напише. Преместиха се в друг град, а после в друг и друг и друг. Налагаше се, вече. 
От онзи ден в който той й каза, че ще остане завинаги млада и хубава, тя престана да остарява. Беше на двадесет и три когато се случи. На толкова изглеждаше и когато стана на тридесет и три. Съседки и приятелки започнаха да го забелязват. Ухажори познати и непознати не спираха ритмично да се редуват. Виждаше съученички и преценяваше измененията настъпващи с годините. Ако тях грима правеше да изглеждат по-млади нея състаряваше. Нямаше бели косми. Бръчка не се появи. Торбички не висваха под очите й. Не вехнеше лицето й, нито се изменяше формата на гърдите й. Краката й оставаха стройни. Кожата еластична. Доволна се чувстваше. Щастлива почти, но не съвсем. После започна да чувства страх, а в редки моменти дори да го мрази. Пътуваха за да не забележат хората свръхестестветото което й се случваше. Наближи петдесет, а продължаваше да изглежда на двадесет и три. Вече се представяха като баща и дъщеря. Скъсала беше с всичките си предишни контакти. На погребението на майка си се натрупа с тонове грим, но пак забелязаха роднините й. Чу много комплименти и по-силно беше чувството за неудобство отколкото болката по изгубеният родител. Побърза да си тръгне.
-Освободи ме!-крещеше му след това и искаше да го убие.-Освободи ме или ще те промуша с ножицата.
Тресеше се пребледнял и беззащитен. Макар и възрастен с изписаното по лицето чувство за вина приличаше на дете. Накара с този израз гневът й да отмине, прегърна го, а скоро напуснаха и тази квартира и отново отидоха далече където никой нямаше да ги познава. Времето летеше. Той продължаваше да мечтае за своя роман, започваше и скоро го прекъсваше. Пишеше резюмета, преправяше ги. Вече се представяха за дядо и внучка и не можеше да я люби, а тя по-силно го обичаше. Имаше случаи в които преспиваше с мъж на нейната физическа възраст, но беше по-скоро заради него. От страх, че незадоволена ще бъде невъзможна и ще го тормози. Сексът все пак е необходим на тялото, а той сам пожела да бъде млада. Досещаше се и не ревнуваше. Малко преди да решат да се преместят отново, дори избраха град и по телефона си уредиха квартира, започна романа си. Писа цял ден. Готови бяха десет страници. Вечерта изглеждаше весел, удовлетворен, блажено изтощен. Пиха вино, лицето му беше щастливо като на пеленаче, малко преди да загасят свещите тъжно рече:
-Жалко, че няма да мога да завърша книгата…
Не се събуди на сутринта. Малко след като го погреба се появиха първите й бръчки. Почувства слабост, натежаха раменете й, отслабваха очите й, свиха се дробовете й от непознати болежки. Усещаше как хлад се плъзга по тялото й, как много желания го напущат. Всяка крачка започна да й изглежда тежка. Прибра се до дома с такси и една изкачи стълбите. Седна на креслото. Заразглежда стар албум, в началото виждаше, а после не можеше да различи образите на снимките. Не можа да се види и в огледалото. Нямаше време да си коригира зрението й да си сложи очила. Виждаше само един побелял призрак.
„Така и не можах да се видя остаряла…”-помисли си с лека тъга, но тази тъга топлеше.
Седна на креслото. Въпреки, че едва виждаше забеляза как едно мишле излиза от дупката. Повика го и то я послуша. Изпълзя и се настани в скута й.
Сложи ръка върху него. Галеше го, чувстваше топлината му и тъй заспа…

вторник, 11 июня 2013 г.

Кратка история за нежност

Около час разказваше разюзданите си авантюри, с груб език на ученик от трудово – възпитателно. Хилеше се шумно, косата й беше изрусена, гримът отвратителен. Каза, че е на седемнадесет, но приличаше на тридесетгодишна. Обърна го на ядене и пиене, после на коли, на дължина и форма на пениси. Запя нещо, някакъв фолк хит – еднодневка. Определено беше с всичкият си. Просто арогантна. В един момент прекали. Покани я с нея на парти. Каза, че мъжете ги бивало и били щедри, дори започна да я опипва. Разбра бързо, от дума и престана да досажда. Промени поведението си, стана почти сериозна.
-Сигурно съпругът ти те цени.-разсъждаваше на глас-Мен мъжете ме оценяват за кратко и взимам оценката им. Нетрайна е като колбас в топло време. Трябва да се консумира бързо. Така е при мен, но при теб…Виждам различно е. Сигурно често правите любов и все като…и аз не знам. Защо не дойдеш с мен, а? Ей така, заради приключението. Ако не ти харесва можеш само да погледаш. 
-Съпругът ми ме цени. Правим често любов и все като…и аз не знам.
-Добре. Няма да говоря повече. Ти си жена, аз съм кучка. 
-Слушай, малката. Защо не седнеш някъде другаде?

Follow by Email