Програма за септември на ДКТ Иван Радоев

 Започваме новия сезон.

Забавно: "Търси се нов съпруг".

Зрелищно: "Антигона"

Премиера: "Есенна соната" с участието на Йоана Буковска.

Кратки пътешествия, много впечатления

Защо го правя?

Защото всяко пътуване: до близо и далеч, с каквото и да е било превозно средство е впечатление. А животът е впечатления, всеки размисъл е обработката им. И колкото са повече и по-разнообразни: с повече материал разполагаш. 

Пътуването разлиства съвремието като албум. С най-реалистичните му образи. Ако тръгнеш с колело минавайки през селата: ще видиш много колорит. "Направен с две ръце" т.е. не закупено или такова, каквото би трябвало да изглежда според производството, а ей тъй: за този двор, за този покрив, за тази градина.

Разлиства разнообразие и естество, каквото по телевизията не можеш да  видиш.

И едва при такова "пътешествие" не голямо като километри, но дълбоко в народопсихологията, можеш да забележиш колко български знамена се веят по дворове и по тераси.

Ако пътуваш с влак и си пътувал с влак преди няколко десетилетия, не от носталгия, а чисто обективно ще оцениш, че е много по-некомфортно от времето на РСВ, макар сега служителите да са много по-добри и учтиви.

Няма ги будките между коловозите, от които винаги можеш да си купиш нещо за хапване и пийване, ако си закъсал. Вагоните са стари, в тоалетните понякога няма вода и днес (29.08) се лиших от питейната за да не оставя след себе си сюргюн.

Не, че щеше някой да ме обвини при създадената ситуация или дори дa уличи, ама ми неудобно. Решително се различавам от някои политически коментатори и някои бивши доносници на Шесто, които сега са най-големите антикомунисти и които ще оставят след себе си само сюргюн.

Пътуването с мотоциклет е екстремалното впечатление. В този случай, човек вади повече от това, което е вече в него. Не говоря за дългите пътешествия, които са още по-сериозна тема и няма как да я засягам сега.

Пътуването с кола открива най-много възможности, но не може да замени впечатленията от останалите.

Впечатленията не са само материал, те са и душа на размислите, трупането им е приключение, а липсата им - ментална мизерия.

Има ли други начини за трупане на впечатления?

Да.

Хиляди са, но е  нелепо, ако упражняваш недотам  интересна професия, примерно: промишлена дървообработка или пък обработка на данъчни документи в офис 2×3 м. от 08:00 до 17:30, не четеш, не посещаваш театър, кино...фитнес, а само сърфираш в новинарски сайтове и слушаш Ангелина Пискова, да смяташ, че си достатъчно близко до реалността, че да я анализираш и назидателно размахваш пръст.

 29 август

От Плевен до Русе във влака (колелото с мен)

От Русе до Бесарбовския манастир с колело. 

Бесарбовския манастир е внушителен комплекс в скалите. 

30 август

До колоритния Пордим, с колело. Импровизирах. Разстоянието между Плевен и Пордим е само 20 км. Хрумна ми тутакси и тръгнах. 

31 август

Разходка с влак. Първа спирка - Мадара. 20 минути пеш до комплекса, после следват стълбища и посоките към Конника, Капището, Крепостта, Малката и Голямата жилищна пещера, скалния параклис "Св. Панталеймон". След Мадарския конник, избирам Крепостта Мадара. 

Към Крепостта Мадара - истинско фитнес предизвикателство; по каменни стълби...до орлови висини. Буквално орлови, защото се виждат прелитащи орли. Гледките са уникални. 

Край Крепостта Мадара. 

Срещу пропастта. 

След слизане по стръмните стълби, което ги превръща от фитнес предизвикателство в екстремално преживяване се насочих към пещерите и това уютно местенце за молитви. Скалният параклис: "Свети Панталеймон"

Насочваща табела, почти пред самия параклис. Винаги има избор, нали :-) Християнство или езичество. Аскетизъм или еротика. Горите знаят. Нашите - най-вече. 

Втора спирка: Провадия

Крепостта Овеч, намирам се на моста; възстановка на онзи, по който някога са се движили каруци, дотук - още едно хубаво стълбище, по моя интуитивна преценка - около 30 метрово, вито като охлюв. Второ фитнес предизвикателство, ако преди това си изкачил онова в Мадара. 

Иначе: добро за загрявка и отново с разкошна панорама. 

Овеч е богат исторически комплекс, трите часа, с които разполагах не бяха достатъчни да го разгледам пълноценно, но изпълних малкото време със силни впечатления.За втори път го посещавам. 

Този път за по-кратко. 

Друг път - за повече. 

Трета спирка

Вече бях близо до Варна и нямаше как да не я посетя, макар и само за два часа. Като завършек на пълноценен ден, отпуск и лято. Тези кратки гостувания във Варна по това време, вече са ми ритуал. 

1 септември

Разходка с колата до Белоградчик и пещера Магурата 

 

Белоградчик: каменния тест на Роршах: вкаменени лица и тела, и стремежи, вкаменени длани, вкаменени устни, вкаменени сърца (със стентове или със стрели), вкаменени дамаджани, вкаменено расо, вкаменени раници (скъсани по дъното, от които се изсипват планети), Богородици, ангели, войници пълзящи по склона...Всичко може да видят очите, реалността тук е многопластова и отваря портали към различни вселени. 

Изглежда попаднеш ли в Белоградчик, никога не можеш да се върнеш във вселената, от която си дошъл. Попадаш в паралелна, която много прилича на старата, но е различна. 

По-богата, защото най-малко вече знаеш къде е портала. 

Вече си по-навътре в себе си. Излезли са навън много образи, които си носил. Всеки е със своя история, която ще се отрази в пътя ти напред. 

Малко по-късно прочетох легендата за Каменнната монахиня. Написана е на една от табелите в  крепостта. Навярно легендите, които са се разказвали, вдъхновени от тези скали са хиляди. 

И като споменах крепостта - Белоградчишката крепост, макар за първи път я виждах, имах чувството, че съм живял в нея. И не беше типичното усещане за дежа вю. В дежа вю-то винаги има далечна тревожна експлозия, която достига като вятър до теб, лъхва те и се опитваш да разпознаеш произхода на това далечно докосване и няма как. В случая усещането беше изцяло приятно и лесно стигнах до обяснението за него. 

Тази картинка съм си представял докато съм чел Хауард или Толкин, нещо подобно съм си представял и докато съм писал героични фентъзи епоси, като "Балията" и някои епизоди от "Ням свят". 

Усещането е за атракцион, сякаш не иде от историята, а от въображението. Заради естествените външни крепостни стени от причудливи форми. Разръсващо въображението е, но приличат на стилизирани изображения (като всичко в околността), но около крепостта имат подчертано военен и магически характер. 

Разказват и на врагове и на съюзници, което трябва да знаят. 

Освен, че бранят. 

Както вече писах: красотата е по-красива, щом винаги има с кого да се прегърнеш. 

Пещера Магурата

И пещерите, както и изобщо всичко, всичко в живота има по-дълбок смисъл, когато има с кого да се прегърнеш. 

Сред образованието видях и това, заприлича ми на мозък: дълго обработван от пропаганда. 

Ако скалите в Белоградчик отключват хиляди фантазии, то пещерата Магурата отключва милион. Произволна снимка на безбройните "градове", които "виждат" отдалече очите ти.

Магурата е известна със скалните си изображения, но до онази зала няма достъп. Температурата там е по-висока. При посещенията си туристите я вдигат повече, носят микроорганизми, а някои са опитвали да мерят художествено майсторство и манталитет с древните си предци. 

Има обаче богат мултимедиен материал. Но друг път ще пиша пътепис, сега целта ми е друга. 

Сред многобройните интересни факти, които научих един особено ме развесели. Материалът, който древните художници са използвали за изображенията си, най-често е бил "гуамо" - прилепски изпражнения. 

Светът не се е променил особено за десетките хиляди години: и днес някои ентусиасти драскат по стените на социалните мрежи с гуамо. 

Пиша принципно и обобщаващо. 

Моля да не се правят връзки с конкретни лица (и маски) имена и никнейми на реално съществуващи лица или фикции, които се сами намират някаква прилика между себе си и древния рисувателен материал. 

Нямал съм предвид тях. 

Мъка, мъка, мъка...

Професионалният редактор до мен се опитва да ме утешава, казва ми, че и по-тежки неща в живота има, ама ми е трудно да понеса това. 

Човек с огромни претенции, тоест - един от онази модерна, огромна аудитория млади, "млади" и недотам българи, които сами се назовават "красиви и интелигентни", човек с претенции, че е много образован, с голямо напъване ражда един критичен бисер, в който изразява аксеологическото си становище с думите:

"писанията ти НЕ ПРАВЯТ СМИСЪЛ..."

Хълцам и се чудя що за словосъчетание, що за фраза и чисто българско звучене има в нея!

"Не прави смисъл!" ВЕ-ЛИ-КО!

Чувал съм и чел, хиляди пъти прочел: предава смисъл - не предава смисъл; прИдава смисъл - не прИдава смисъл, създава или пък не създава смисъл; разкрива - не разкрива; убива - не убива; губи, печели, пропилява, открива, избягва, черпи, че дори "рисува смисъл", но "правя смисъл" ми звучи като изречено от високопланински джентълмен, който рядко говори български.

Прави се свирка. От дърво или по магистрала. 

Прави се нож, с който после може да се дълбае дървото, че да се направи свирка. 

Прави се снежен човек и оръдие на труда. Ако е по-сложно: се конструира, сглобява и т.н. Иначе в съчинение на петокласник "се прави".

Прави се и съчинение. Но за роман е по-сложно...Ако попитам приятел, който не съм виждал дълго: "какво правиш" и той ми рече: "правя роман", ще му препоръчам малко да се разтовари, преди да продължи да пише. Защото така уморен звучи като идиот. И на мен ми се е случвало. 

Ако пак го срещна и го попитам: "Какво прави?" и ми отговори: "Правя фантазия!", ще ме стъписа и ще му задам втори въпрос: "Фантазираш ли?", но ако ми каже: "Не, не фантазирам, а правя фантазия!", честно - ще настръхна. 

Въпреки, че и това словосъчетание изглежда като онова със смисъла, в това има поезия. 

В другото - само нелепост. 

Прави се стратегия и мусака. 

Прави се книга в издателството и в печатницата. Със сто уговорки: и на редакторската маса.

  

Прави се тяло, когато се влезе във фитнеса.

Прави се главата, когато вместо фитнес предпочетеш кръчмата. Така изглежда, че в кръчмата има повече смисъл, отколкото във фитнеса и явно някои го разбират добре, защото там и да кажеш: "правя смисъл"...ще те разберат. 

Прави се сирене и столче за дете. Прави се мотика, а някои даже се правят НА мотики.  

Прави се ракия, прави се и салата. Някои се правят на луди, но пък лудостта не се прави. Смисълът също. 

Изглежда няма логически проблем да се прави лудост, да се прави и смисъл...

Както се ПРАВИ ЛЮБОВ, както се ПРАВИ ВОЙНА, секс (или заместител на "секс"), какъвто явно много обича да прави този свръхинтелигентен автор...защо не и смисъл(?)

Защо?

Защото е каруцарски. Ето защо. 

Езикът освен логика е и носител на мелодия и естетика.

Поне в българския досега (и много удачно) е избегнато това лъхащо на битов алкохолизъм словосъчетание: "правя смисъл".  

Хубаво е да правиш смислени неща, като това да прочетеш повече книжки, за да си обогатиш речника (така най-малко ще изпълниш със смисъл празните си часове) и може би ще откриеш смисъл за съществуването си, пък след това, ако искаш, можеш да подскачаш да "правиш смисъл". 

Марк Аврелий Сюргюна

 Разбира се, не се казваше Марк Аврелий, но обичаше да се взема за негова инкарнация. Напиеше ли се - вярваше си и някога, когато още пиеше в компания, не пропускаше случай да го изтъкне. Стъпваше с единия си крак я на стол, я на саксия, обърнато кошче, кофа или ученическите чанти на нещастните деца на свой приятел. Протягаше ръка нагоре, понякога артистично разгърден за да изтъкне щедрата си окосменост; изобщо заемаше позата, която му се струваше е била задължителна за всеки сенатор заливащ с изобличителните си речи и започваше...

Редеше ги едни, каквито винаги си ги редеше, но когато пийнеше и му паднеха задръжките, изобщо не се срамуваше от това. Веднъж обаче една компания злоупотреби с беззащитното му положение. Сексуално злоупотреби. Какво точно са му правили - не помнеше, но имаше гаден вкус, болеше го тук-там; опипа се, а после и в огледалото видя, че са го обръснали отзад. Бяха бараби, пратени с милиция да работят в цеха му; за други нарушения си ги прибраха пак обратно: на по-суров тъмничен режим. И това го спаси, иначе нямаше да изтърпи смигванията им и усмивките им през следващите дни. 

Оттогава не общуваше с по-низшестоящи работници и не пиеше в компания. Дори се наложи писмено да помоли ДС да изключат от трудовите обекти за затворници неговата гордост - цеха. Много неудобно му беше, но написа прошението. Иначе беше готов да стори всичко друго за службите. Написа и това. Знаеха си го. Беше съвестен член на БКП и един от най-продуктивните информатори. Това му помагаше да си издига, иначе щеше да си стои зад онзи тезгях с пилата и да пили, пили...докато свят има. С препоръки оттук, препоръки оттам; понеже повече работеше и по-малко учеше - стигна до Свищов, а там който е влязъл - завършил е. С препоръки оттук, препоръки оттам: направиха го началник дърводелски цех и можеше по-бързо да се издигне, ако пращаха да работят при него затворници, но вече не смееше. 

Това по-лесно понесе от самотния алкохолизъм. 

Не знаеше колко ще му липсва компания. Да стъпва на нещо, да протяга ръка, да говори. 

За сметка на това, компаниите, които по-често пиеше, отколкото със затворническата (с която го направи за пръв и последен път) отдъхнаха. Не, че не се забавляваха с него, но им омръзна. Смешен беше, но им надуваше твърде много главите. Бяха го нарекли: "Сюргюна", заради "словесните му диарии", а заради трагикомичната му слабост към древноримския стоик го наричаха Марк Аврелий Сюргюна.

Словесната му стилистика (всъщност изобщо стилистиката му) беше толкова далеч от тази на Марк Аврелий, на който и да е било античен философ или дори съвременен приличен автор, колкото е далеч Земята от екзопланета от неназована още далечна, далечна галактика. 

Нямаше как да го разбере и никога не би го повярвал, защото тогава щеше да млъкне; да млъкне за дълго, дори завинаги, а тишината да му отвори тунела; тунелът към далечните спомени; към онази алея; шумът на реката, лунната нощ...

Понякога стигаше дотам, разтъркваше глава и започваше да приказва. Нямаше на кого, но приказваше. Слагаше крак на нещо, вдигаше ръка нагоре и започваше своята реч пред Римския сенат. Тогава се чувстваше несъкрушим, чувстваше се велик; не началник, а после собственик на дърводелски цех, а този, които заповядваше на хиляди дърводелци да изковат десетки хиляди кръстове за да покрият двадесет километра път до Ром, на който да разпънат бунтовни гладиатори. Чувстваше се човекобог; машина, която реже от себе си животинското за да обработи плътта си в нещо по-възвишено. 

Очистваше се от лошите си спомени, от чувството си за омърсено. 

Всички други бяха мръсни, не и той. Подигравките им само доказваха колко са мръсни. 

Знаеше тайните на всички. На Любимката на гълъбите и Гошо Вампира, на президента на Акрострой и на мутрата Петко, и на мутресата му Дора, на Вълчо от седмия етаж и щерка му, която си беше истинска вълчица. На наркоманите, каквито бяха четири пети от живущите на квартала. 

Говореше и чуваше изобличителната си реч. Опияняваше се от мелодията й, която му се струваше, че кънти из римския сенат и е била типична тогава. 

А опяването му много, много опомняше онова, което би било, след като жена е оплаквала два часа мъртвия си съпруг, а той е отворил очи отрезнял. 

Точно заради нея го бяха отлъчили и от пейките, на които сядаше и клюкарстваше с бабите. Разбира се, след като му е свършило работното време. 

Опита се да поднови онова, което е било преди началото на демократичните промени. Да бъде полицейски информатор. Но веднъж го пресрещнаха едни, казаха му само няколко думи и очакваше пак да му се случи същото като в онази нощ, след която да престана да пие в компания. 

Оттогава се отказа от идеята си. Въздъхна един два пъти по комунизма, но го направи без да иска; вече презираше комунизма. Би се срамувал, ако си спомняше по-ясно, че през цялото време е бил информатор и това му помогна бързо да израсте в службата си, после да попадне на подходящите хора, с които да разработят схемите, бързо да натрупа достатъчно пари, че да може през 2 000 година да премине изцяло на частен бизнес. 

Тези му спомени оставаха неясни. Обвити в мъгла като образа, който виждаше в огледалото. Знаеше, че е тлъст и че изглежда тлъст (все пак беше почти евнух, липсваше му хормон и трупаше тлъстини), но не се виждаше точно тлъст. Приличаше на намек, стилизирана фигура, която по-скоро символизира, отколкото открива. Обвити в мъгла бяха и останалите му спомени. 

Започнеше ли да се изяснява: пред очите или паметта му, тогава започваше да приказва. 

Без да има за какво. Просто да приказва. Вадеше страх, вадеше демони, вадеше омраза, изкривени представи, дочуто, прочетено крадешком; приказваше за мазилката и връзката и с лунните затъмнения, те пък с блатото и жабите, с падението на престъпния комунистически режим и мерзавците под апартамента му, над апартамента му, срещу апартамента му; отляво и отдясно на апартамента му. На старият апартамент също. За осмицата и четворката, на които никога не беше се качвал. За продъненото гърне на автомобила си, което беше сменил преди 18 години, а автомобила продал преди 8. За ангелите и демоните. За нищо и нещо. Без да си поеме дъх, без да мисли, иначе думите стигаха до гърлото му, запушваха трахеите му, пълзяха по ужасения му ум и го разкъсваха на части. 

Трябваше да приказва, защото пак се връщаше към алеята, край реката, в онази вечер, когато дълго звъня вкъщи. Звъня защото не можеше да отключи. Имаше ключ отвътре. Звъня, но никой не му отваряше, а той беше...май на 11 или 12...Въображението му можеше да изрисува и ужасни картини. Какво беше станало с баща му? А ако е паднал в банята и е изкъртил мивката и ако една остра част се беше забила в гърдите му...

Тръгна към милицията, но му се стори, че ще извърши нещо нередно. 

А ако беше жив?

И ако това беше единствения начин да го спаси?

Тръгна, пак се спря и върна към къщи.

Тогава видя онази...кльощавата, ситно къдрената, дето приличаше почти на циганка. Виждал ги беше отдалече и друг път. 2 плюс 2. Всичко беше ясно, но качеше ли се - щеше да е уверен, ако просто се разходеше, никога нямаше да го разбере. 

Иначе...

Иначе трябваше да каже на майка си, а не знаеше дали е редно.

Тръгна по алеята, изгуби представа за време. Тогава онзи стар сладострастник му заговори. Обеща му часовника. Каза, че е старинен, много скъпоценен, но ще му го даде, само ако му позволи...

Беше перверзен педофил, не и измамник. 

Все пак даде му часовника, но малкия не посмя да го носи. Зарови го там някъде. Беше до една топола. 

Когато се върна вкъщи яде бой. От баща си, заради когото...

Защо просто не отиде до милицията! 

Защо!

От този момент никога не се поколеба да отиде. 

И всеки път, когато започваше да се връща към реката започваше да приказва. 

Веднъж излъга една учителка. Писа му шестица. 

Повярва й. А всъщност момичето не беше мигнало цяла нощ, имаше красиви преживявания и слушаше мелодията на думите, не и какво й говори; не, че мелодията беше приятна, но на нея й трябваше мелодия. За да не мисли.

Оттогава се взе за гений. 

Потокът на мисълта му - за Божествено откровение. 

За думите, които самия Марк Аврелий лее през неговото гърло. 

На седемнадесет имаше втори интимен контакт с мъж. Момчето беше две години по-голямо от него. Беше взаимно, но Марк побърза да го издаде. За да си няма неприятности. 

Единият беше пълнолетен, другия - не, пък си и призна, и покая. Размина му се, а другия загази. 

После започна да линее. Сексът изобщо не го интересуваше.

Не беше хомосексуалист, но нямаше достатъчно желание за хетеросексуална връзка. Започна да трупа и тлъстините, а те му създаваха чувство за сигурност.

Само понякога, само понякога...

Тръгваше по онази алея, а не искаше, не искаше да си спомня. 

Тогава приказваше. Стъпваше на стола и говореше. 

Придобиваше най-величавия си вид и получаваше словесното си причастие. 

После имаше семейство, но все едно. Трябваше да го забравя. Трябваше да го обвива с мъгла, да го залива с думи. Защото иначе си спомняше и лошото.

Почти импотентен направи деца...вярваше, че са негови, но...И без друго не бяха значими. 

Той беше проводник, запазил речта на истинския Марк Аврелий. 

Тя трябваше да звучи, да звучи, да звучи.

Но напоследък, дали беше заради ковида, които преболедува или защото видя един от онези затворници, опита се да избегне срещата и не се получи, онзи весело му заговори, а той загуби дар слово...Напоследък бързо се изтощаваше.

Думите му идеха, а не можеше да ги излее. И да избяга.

Пак се върна в парка, но този път спомена му беше по-ясен и изострен от друг път. Спомни си часовника, изглеждаше златен. 

Дали наистина?

Дали си заслужаваше!

Какво пък толкова, ако е спасил антика...

Прогони мисълта, но не можа да я затрупа с думи като друг път.

Каква ли е стойността на порока? На извращението!

Цена има всичко, дори погубения живот! Но защо пък погубен! Какво му липсваше! Мразеха го, но го мразеха лентяите и комунистите! Престъпниците, без оня...дето се появи отново в живота и му се хилеше.

Тополите са толкова крехки дървета! Той ли не знаеше! Отдавна онази, до която беше заровил часовника вече я нямаше, но щеше да се ориентира. Мястото беше важно.

Тръгна, но се отказа. Пак му дойде желанието за приказка, то размъти спомена и за кратко го спаси.

Още веднъж се случи така, а накрая...Идеха думите, но той не ги изричаше. За да си спомни.

Сега трябваше да си спомни.

Идеха, но ги задържаше и сега осъзнаваше колко глупости беше говорил, колко подлости извършил с думи, колко хора беше оскърбил, обидил, погребал, предал, охулил, оплюл; с колко клевети беше удавил противници или приятели, които вече не му бяха нужни. 

Осъзна колко досаден е бил през останалото време. 

А в паметта му мястото с часовника се откриваше все по-ясно и по-ясно. 

Пак беше лунна нощ. Стори му се, че вижда перверзник. Беше обикновен клошар, но силно го ритна. Онзи падна. Може и да е умрял. 

Започна да рови с ръце. Дълго рови, отказа се, но тогава все пак откри часовника.

Ламарина. Почти изгнила, но пръстите му започнаха да навиват пружината, а механизмите да тиктакат.

Тик-так. Тик-так. Тик-так.

Бутна часовника в джоба и тръгна. Настигна го полицейска кола.

Прибраха го. Не се съпротивява. 

Разпитваха го. Мълча.

Думите напираха, напираха, напираха.

Беше сам в килията, започнаха да избиват над стиснатите му устни. Да избиват през ноздрите му, през очите му, през ушите му.

Беше болезнено, като че ли някой го удряше.

Думите изтичаха: миризливи, тинести, между тях крякаше жаба; приличаше на гласа на известна репортерка.

Думите пълниха килията, стигнаха до шията му. 

Заляха го.

Известно време диша и в тях. 

Но най-накрая се удави в сюргюна си. 

26.08.2024